Решение № 2659 от 17.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11193/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК. Образувано е по касационната жалба, подадена от "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД, със седалище гр. София, чрез процесуалния му представител адвокат Е. Дамянова, срещу решение 18219/28.09.2024 г., постановено по адм. дело 7296/2023 г. по описа на Административен съд-София град, второ отделение, 25-ти състав. Релевирани са доводи за неправилността на атакувания съдебен акт, като постановен при допуснати съществени процесуални нарушения, необоснован и в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов акт по съществото на спора - за уважаване на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, ведно с присъждането на разноски за двете съдебни инстанции, по приложен списък. С касационната жалба е предявено и искане /неправилно обозначено като доказателствено/ за отправянето на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ по три конкретно формулирани от касатора въпроса. Ответникът - изпълнителния директор на Национална агенция за приходите /НАП/, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Д. Лукова, в писмен отговор по касационната жалба излага съображения за неоснователността й. Отправя искане за оставяне в сила на оспорения съдебен акт и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок. Във връзка с искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, касационният съдебен състав отчете съдържанието на формулираните от касатора въпроси, а именно: "1. Допустимо ли е според СЕС разпоредбите на чл. 13, т. 1, б. г/ и чл. 20, б. б/ii от директива /ЕС/ 2015/849 да се тълкуват стеснително от правоприлагащите органи по отношение на източниците на информация, чрез които задължените лица имат право да проверяват произхода на средствата за целите на превенцията на изпирането на пари - само до публични източници? Или произходът на средствата за целите на превенцията на изпирането на пари може да се изследва и в други, включително непублични източници?; 2. Ако се приеме, че нормата на чл. 66, ал. 1, т. 2 ЗМИП за събиране на информация за произход на средства визира само и единствено консултирането на публично достъпни регистри, то в съответствие ли е тази национална разпоредба с европейското законодателство и следва ли да се прилага по този начин?; 3. В контекста на въпроси 1 и 2, допустимо ли е според СЕС да се тълкуват стеснително и следните разпоредби на влезлия в сила Регламент /ЕС/ 2024/1624 на Европейския парламент и на Съвета от 31 май 2024 г. за предотвратяване на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари или финансирането на тероризма /регламент /ЕС/ 20204/1624/, който регламент дава ясна насока относно най-актуалните тенденции при уреждането на материята за превенцията на изпирането на пари и никъде регламентът не ограничава проверката на данни досежно комплексната проверка да се ограничава само и единствено до публични източници: 3.1. чл. 20, т. 1, б. е/ - за целите на извършването на комплексна проверка на клиента задължените субекти внимателно да проучат произхода на средствата на подлежащите на идентификация лица, 3.2. чл. 25, б. в/ преди встъпване в делови взаимоотношения да се уверява, че разбира тяхната цел и планирания им характер, включително чрез придобиване на информация относно източника на средствата, 3.3. чл. 76, т. 2, б. в/ във вр. с т. 1, според който новият АМЛ регламент допуска за целите на предотвратяването на изпирането на пари и финансирането на тероризма, задължените субекти да обработват дори и специални категории лични данни, при условие, че наред с други условия, данните произхождат от надеждни източници и са точни и актуални". С оглед формулировката на въпросите и предмета на спора по делото, иницииран пред първата инстанция с жалбата на настоящия касатор, срещу отказ на изпълнителния директор на НАП да му предостави достъп до администрирания от този орган регистър на уведомленията за трудовите договори и уведомления за промяна на работодателя, касационният съдебен състав съобрази, че според чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ Съдът е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и относно валидността, и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а в случай, че такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава членка, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда. Съгласно постоянната практика на СЕС при установеното с чл. 276 ДФЕС разпределение на правораздавателните правомощия между националните юрисдикции и Съда, само националният съд, който единствено е пряко запознат с обстоятелствата по делото, с което е сезиран, както и с доводите на страните, и който трябва да поеме отговорността за съдебното решаване на спора, е в състояние най-добре да прецени, предвид особеностите на всяко дело и тъй като го познава в неговата цялост, както необходимостта от преюдициално решение за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на СЕС /справка - решение от 22 юни 2000 г. на Съда по дело С-425/98, Marca Mode; решение от 01 април 2008 г. на СЕС по дело С-212/06, Правителство на Френската общност и Валонското правителство; решение от 28.11.2018 г. на Съда по дело С-328/17, Amt Azienda Trasporti e Mobilitа SpA, и др./. От разпоредбата на чл. 267 ДФЕС и трайно установената практика на СЕС недвусмислено следва, че националният съд е длъжен да отправи преюдициално запитване винаги, когато е налице съмнение относно приложението на европейската разпоредба, както и че при неспазване на това изискване държавите членки носят отговорност за неправилно прилагане на правото на Съюза /за справка - решение на СЕС от 9 декември 2003 по дело С-129/00, Комисия срещу Италия/. Но производството по чл. 267 ДФЕС не съставлява средство за защита на разположение на страните по висящо пред национален съд дело, поради което не е достатъчно дадена страна да твърди, че със спора се повдига въпрос за тълкуване на съюзното право, за да се породи задължение за съответната юрисдикция да отправи преюдициално запитване. Според постоянната практика на СЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не носи задължение за отправяне на преюдициално запитване до Съда, когато установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от СЕС, или още че правилното прилагане на съюзното право е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение, като съществуването на такава възможност следва да бъде преценявано с оглед специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване и риска от различия в съдебните актове в рамките на Съюза /справка - решение на СЕС от 4 октомври 2018 г. по дело С-416/17, Европейска комисия срещу Република Франция, решение на СЕС от 6 октомври 1982 г. по дело С-283/81, CLIFIT, решение на Съда от 9 септември 2015 г. по дело С-160/14, Ferreira da Silva e Brito, решение на СЕС от 28 юли 2016 г. по дело С-379/15, Association France Nature Environnement, и др./. В решение от 15 март 2017 г., постановено по дело С-3/16, Lucio Cesare Aquino, Съдът припомня, че посочените в трета алинея от чл. 267 ДФЕС юрисдикции имат също право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат с решение. Според СЕС тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на съюзното право, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, а той е такъв, когато отговорът му, независимо от това какъв е, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора по делото. Така направеният кратък анализ на възприетите в практиката на СЕС, основни положения в производството по чл. 267 ДФЕС, обсъден в контекста на предмета и данните по делото, обуславя извода, че в случая не са налице установените в практиката на Съда критерии, налагащи настоящият съдебен състав на четвърто отделение на Върховния административен съд, в качеството на национална юрисдикция, чието решение е окончателно, да сезира СЕС чрез отправяне на преюдициално запитване. Формулираните от касатора въпроси имат изцяло хипотетичен характер и са без значение за правилното решаване на настоящото дело. Първите два въпроса касаят неотносими към установените по делото данни и повдигнатият въз основа на тях правен спор, разпоредби на чл. 13, § 1, б. "г" и чл. 20, б. "б", т. ii от Директива /ЕС/ 2015/849 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 г. за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, за изменение на регламент /ЕС/ 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 2005/60/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и на Директива 2006/70/ЕО на Комисията /директива /ЕС/2015/849/. Според първата от тези разпоредби мерките за комплексна проверка на клиента обхващат осъществяване на постоянно наблюдение върху деловите взаимоотношения, включително внимателно проучване на сделките, предприети по време на целия период на тези взаимоотношения, за да се гарантира, че осъществяваните сделки са в съответствие с информацията, известна на задължения субект, за клиента, за профила на риска и стопанската дейност, включително, където е необходимо, произхода на средствата, и гарантиране, че притежаваните документи, данни или информация се актуализират, а според втората разпоредба /относима по аргумент от чл. 18, § 1 от Директива /ЕС/ 2015/849 към осъществяването на разширена комплексна проверка, дължима, когато става въпрос за физически лица или правни образувания, установени в трети държави/ - по отношение на сделки или делови взаимоотношения с видни политически личности държавите членки, в допълнение към установените в чл. 13 мерки за комплексна проверка на клиента, изискват от задължените субекти да вземат подходящи мерки за установяване на произхода на богатството и произхода на средствата, които са предмет на деловодните взаимоотношения или сделката с такива лица. Дори от елементарния прочит на цитираните две разпоредби от Директива /ЕС/ 2015/849 се налага извод за тяхната неотносимост към предмета и спора по настоящото дело. Третият формулиран въпрос също е ирелевантен по делото, защото касае приет след издаването на процесния акт на административния орган, регламент /регламент /ЕС/ 2024/1624/, а по аргумент от чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Поради това, формулираните в исканията въпроси, настоящият съдебен състав счита за хипотетични и следователно - без значение за правилното решаване на делото. Отделно от изложеното, съставът намира за удачно да посочи, че представените въпроси, по които се претендира отправяне на преюдициално запитване, въпреки многословността си, не почиват на формираните от административния съд по конкретното дело, правни изводи и изтъкнатите във връзка с тях в атакуваното решение, мотиви, а отразяват собствените принципни разбирания на касатора за несъобразено със съюзното право, приложение на визираната от него в искането му "национална правна уредба", които обаче не са били релевирани в хода на развилото се съдебно производство по оспорване на отказа на изпълнителния директор на НАП, включително и в първоинстанционната му фаза. Чрез формулираните въпроси по същество се цели от една страна - извършването на проверка от СЕС за съответствие на приложимата национална правна уредба със съюзното право, а от друга страна - решаване на конкретния спор по делото, което с оглед целта и характера на производството по отправяне на преюдициално запитване, е недопустимо. В този ред на мисли следва да се подчертае, че Съдът на Европейския съюз не е трета съдебна инстанция по отношение на Върховния административен съд, а въведеното в чл. 267 ДФЕС производство не е средство за защита, предоставено на разположение на страните по делото. Съдът не трябва да се произнася по тълкуването на националното право и да преценява дали даденото му от запитващата юрисдикция тълкуване е правилно, тъй като в рамките на това производство, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, всяка преценка на фактите и националното право, е от компетентността единствено на националния съд /в този смисъл решение на СЕС от 11 януари 2024 г. по дело С-755/22, Nбrokuj s.r.o.,решение на СЕС от 16 март 2023 г. по дело C-565/21, Caixabank, решение на СЕС от 4 май 2023 г. по дело C-60/22, Bundesrepublik Deutschland и др./. За изчерпателност, с оглед пространните доводи на касатора при формулиране на искането му за отправяне на преюдициално запитване, следва да се отбележи, че при установените по делото факти и действащата към датата на издаване на процесния акт национална и съюзна правна уредба, за настоящия съдебен състав не съществува съмнение относно правилното прилагане в случая на транспонираните в Закона за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/ разпоредби от директива /ЕС/ 2015/849, в частност на чл. 66 от този закон. В тази връзка съставът намира за удачно да посочи, че чл. 41, § 1 от Директива /ЕС/ 2015/849 изрично предвижда, че обработването на лични данни по тази директива се урежда от Директива 95/46, а следователно и от Общия регламент за защита на данните, чийто чл. 94, § 2 уточнява, че позоваванията на последната директива се тълкуват като позовавания на този регламент /справка - решение на СЕС от 22 ноември 2022 г. по дела С-37/20 и С-601/20/. По посочените мотиви касационният съдебен състав приема, че искането на касатора за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав не четвърто отделение, приема касационната жалба за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД срещу изричен отказ на изпълнителния директор на НАП, обективиран в писмо с рег. ЕП-04-00-68#3/20.06.2023 г., да му предостави достъп до регистър на уведомленията за трудовите договори и уведомления за промяна на работодателя. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения отказ, при което въз основа съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства обосновано е установена релевантната за правния спор фактическа обстановка, която е безспорна между страните и, възприета от касационната инстанция, е ненужно да бъде възпроизвеждана изцяло в текста на настоящото решение. За целите на предстоящото изложение е достатъчно да се посочи, че със заявление от 19.05.2023 г. до министъра на електронното управление, на изрично посочено в него правно основание по чл. 66 ЗМИП и чл. 16 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД в качеството си на финансова институция /вписана в регистъра на финансовите институции на основание чл. 3а от Закона за кредитните институции /ЗКИ/ със заповед БНБ-132131/14.12.2022 г. на подуправителя на Българската народна банка /БНБ// и същевременно на организация, предоставяща обществени услуги по смисъла на § 1, т. 14, във вр. с т. 12 от Допълнителните разпоредби на Закона за електронното управление /ЗЕУ/, заявява достъп до регистъра на уведомленията за трудовите договори и уведомления за промяна на работодател, администриран от НАП като първичен администратор на данни по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗЕУ. Във връзка с подаденото заявление, приемайки включително, че разпоредбите на чл. 16 ЗПК и чл. 66 ЗМИП не предвиждат изрично законово основание за "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД да получи достъп до заявения регистър, на основание чл. 8, ал. 3 от Наредба за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги /Наредбата/, във вр. с чл. 15, ал. 3 от Общите условия за достъп до данни от регистри на държавната администрация в средата за междурегистров обмен /ОУДДРДАСМО, общи условия, с пълно наименование - Общи условия за присъединяване на регистри и база данни към информационната система за обмен на справочна и удостоверителна информация /REGIX/ и осигуряване на достъп до тях, в редакцията им, утвърдена със заповед МЕУ-8475/29.08.2022 г. на министъра на електронното управление, на основание чл. 7, ал. 8 от Наредбата/, изпълнителният директор на НАП издава оспорения пред първата инстанция отказ. При тези данни обосновано административният съд приема, че отказът е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени процесуални нарушения и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. Излагайки мотиви, че посочените в заявлението от 19.05.2023 г. разпоредби на чл. 16 ЗПК и чл. 66 ЗМИП, повеляват извършването на необходимите справки да става в публично достъпни регистри и бази данни, каквито администрираните от НАП регистри, в частност заявеният регистър, не са, първоинстанционният съд формира извод за законосъобразността на оспорения отказ, в какъвто смисъл - за отхвърляне на предявената срещу него жалба, постановява обжалваното пред касационната инстанция решение, при съответно произнасяне по разноските. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените в касационната жалба пороци на оспорения съдебен акт, съставляващи основания от кръга на предвидените в чл. 209, т. 3 АПК, налагащи неговата отмяна. При напълно изяснена и вярно установена фактическа обстановка, съдът извежда обосновани правни изводи за законосъобразността на издадения от административния орган отказ, за което в решението си излага подробни, ясни и съответни на разпоредбите на чл. 16 ЗПК и чл. 66 ЗМИП във вр. с чл. 8, ал. 3 наредбата във вр. с чл. 10, ал. 2 ОУДДРДАСМО мотиви. При това, неоснователно е оплакването на касатора за немотивираност на съдебния акт, поради твърдяното от него необсъждане от съда на "всички наведени от "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД основания и спорни моменти". Предвид съдържанието на атакуваното решение, касационният съдебен състав счита, че всички относими към повдигнатия пред първата инстанция правен спор доводи, възражения и оплаквания на жалбоподателя са обсъдени и ценени в мотивите на постановеното решение. В тази връзка следва да се отбележи, че задължението на административния съд да мотивира актовете си не включва изискване тези мотиви да бъдат подробни. Изводът се потвърждава и от трайно установената от Европейския съд по правата на човека съдебна практика, според която, чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека задължава съда да мотивира решенията си, но не може да се разбира като изискващ подробен отговор на всеки аргумент /справка - решение И. С. В. срещу България от 04.09.2013 г., решение Hiro Balani v. Spain от 9 декември 1994 г.; решение Ruiz Torija v. Spain от 9 декември 1994 г., решение Hadjianastassiou v. Greece,16 декември 1992 г. и др./. Не намират фактическа и правна опора оплакванията на касатора за необоснованост и противоречие на оспореното решение с приложимия материален закон. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредбата първичен администратор на данни отказва достъп до данни на лицата, които ги заявяват, когато в заявлението за достъп липсва един или повече от изискуемите реквизити или заявителят няма право да получи данните по закон. Според чл. 15, ал. 2 ОУДДРДАСМО първичният администратор на данни изпраща служебно и безплатно данни на лицата по чл. 2, ал. 1, т. 1 /сред които организациите, предоставящи обществени услуги/, които въз основа на закон също обработват тези данни и са заявили желание да ги получат, освен когато в закон не е предвидено друго, а съобразно чл. 10, ал. 2 от същите общи условия, лицата по чл. 2, ал. 1, т. 1 имат право да получат достъп до регистри и бази данни в Regix само при наличие на конкретно нормативно основание за изискания достъп и във връзка с осъществяване на техните правомощия по закон. С оглед данните по делото, в частност за регистрирането на касатора в публичния регистър на финансовите институции, поддържан от БНБ на основание чл. 3а ЗКИ, и очертания съобразно търговската му регистрация предмет на дейност /за придобиване на вземания по кредити и други форми на финансиране/, правилни са изводите на първоинстанционния съд, а преди това - и на административния орган, издал атакувания отказ, че за "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД не е налице изрично установено правно основание, в това число и съгласно разпоредбите на чл. 16 ЗПК и чл. 66 ЗМИП, обуславящо получаването на достъп до администрирания от НАП регистър на уведомленията за трудовите договори и уведомления за промяна на работодателя. Според чл. 16, ал. 1 ЗПК преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Разпоредбата вменява задължение на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността на кредитоискателя, но не предвижда изрично, законово основание в негова полза за достъп до поддържания от НАП регистър на уведомленията за трудовите договори и уведомления за промяна на работодателя. Противно на пространните възражения на касатора, изрично законово основание за достъп до процесния регистър в негова полза не предвижда и разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 2 ЗМИП, според която регистрите и базите данни, от които може да се събира информация за произхода на средствата, трябва да бъдат публично достъпни. Не такъв, по аргумент от чл. 72 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във вр. с чл. 5 от Наредба 5/29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда, предвид естеството на събираните и съхранявани от НАП /освен това лични/ данни и специалния ред за разкриване на тези данни, предвиден в чл. 74 ДОПК, е администрираният от НАП и заявен от касатора регистър. При установената липса на изрично нормативно основание за "Агенция за контрол на просрочени задължения" АД за предоставяне на достъп до процесния регистър правилен е формираният от административния съд извод за законосъобразността на издадения от изпълнителния директор на НАП отказ на основание чл. 8, ал. 3 от Наредбата. По изложените съображения и по споделените мотиви на първоинстанционния съд, към които препраща на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК, касационният съдебен състав приема, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото неоснователна е претенцията на касатора за присъждане на разноски, а своевременно направеното от процесуалния представител на ответника искане в същия смисъл - основателно. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на НАП сумата от 200лв, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,