Решение № 617 от 26.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2008 г.

Решение № 617 от 26.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /от 2007 г. Образувано е по подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) касационна жалба от Г. Д. Г. срещу въззивното решение № 125 от 26.10.2007 г. по гр. д. № 172/07 г. на Силистренския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, чиято отмяна се иска, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Ответниците по касация П. Д. Г., Т. П. К., И. К. Ч., В. К. П. и С. П. М. не са взели становища по жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: С обжалваното решение Силистренският окръжен съд е оставил в сила решение № 10 от 22.02.2007 г. по гр. д. № 336/06 г. на Т. районен съд в частта, с която е уважен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и е признато за установено, че признатата за възстановяване с решение № 173/98 г. на Т. районен съд и възстановена с решение № П* от 15.01.1998 г. на ОбС "Земеделие и гори" гр. Т. земеделска земя, съставляваща нива от 53.000 дка, V-та категория, имот № 0* в местността "Душтубака" по плана за земеразделяне, е собственост и следва да се възстанови на наследници на К. Д. Великов, починал на 10.04.1995 г. Фактическата обстановка по делото е безспорно установена. С решение № 173 от 18.08.1998 г. по гр. д. № 66/98 г. на Т. районен съд, влязло в сила на 07.10.1998 г., в производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е признато за установено, че ищцата И. К. Ч. има право да възстанови собствеността си върху земеделска земя в землището на с. П., Р. област. В мотивите към съдебния акт е записано, че земята произхожда от К. Д. Великов, една от чиито наследници по закон е И. Ч. Въз основа на този съдебен акт, с протокол № П* от 15.01.1998 г. на ПК гр. Т. на наследниците на К. Др. Великов е признато и определено за възстановяване правото на собственост върху 53.000 дка земеделски земи с план за земеразделяне. Впоследствие на основание чл. 25, ал. 3 ППЗСПЗЗ е издадено решение № пр. 37 от 08.08.2000 г. на ПК Т., за обезщетяване на И. Ч. със земя, включена в общинския поземлен фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, съставляваща спорния по делото имот. С н. а. № 144 от 05.06.2003 г. И. Ч. продала имота на ответниците П. За да уважи иска, въззивният съд се позовал на мотивите към решението по гр. д. № 66/98 г. на Т. районен съд, в които правото на възстановяване на собствеността е признато на наследниците на К. Великов, на списък на главите на стопанства, жители на с. Т., както и на становището на И. К. по настоящото производство, и заключил, че действителният собственик на спорната земя е бил наследодателят на страните. Това правно положение не е съобразено в диспозитива на съдебното решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и в актовете на органа по поземлената реформа, с които правото на собственост е признато само на един от наследниците по закон - на ищцата. Затова съдът приел, че искът с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е основателен и доказан. Неоснователно е оплакването за недопустимост на обжалваното решение, обосновано с довода, че с уважаването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се пререшава спор, завършил с влязъл в сила съдебен акт по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и с последващо произнасяне на административния орган, основан на това решение. Предмет на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е правото на възстановяване на собствеността върху земеделски земи /ТР № 2/96 г., т. 1, Б. 3/. С. съдебното решение, което замества пропускането на срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ за сезиране на административния орган, се признава или отрича правото на възстановяване на собствеността. Ако решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е постановено по иск на лице, което не разполага с правото да иска възстановяване, защото не е било действителния носител на правото на собственост, то спорът по принадлежността на земята към момента на обобществяването й се разрешава по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В разглеждания случай спорът е възникнал от признаването в диспозитива на решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, че правото на възстановяване принадлежи само на И. Ч. Последващитеактове на поземлената комисия са възпроизвели така установеното правно положение. То не отразява действителния носител на правото на собственост, какъвто е бил К. Д., видно от събраните в настоящото производство доказателства. Ето защо, като е уважил иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, съдът в двете инстанции не е допуснал нарушение на съществени процесуални правила, което да е довело до постановяване на недопустимо решение. Следващото оплакване е, че въззивният съд не е съобразил и разгледал в мотивите към обжалваното решение възражението на ответниците, приложено в писмен вид по делото. То също е неоснователно. По делото липсва документ, материализиращ становището на ответниците. Касаторът и не конкретизира съдържанието на това възражение. Наред с това следва да се посочи, че са обсъдени всички относими за спора факти и доказателства, както и доводите на страните, и постановеният съдебен акт е обоснован и законосъобразен. Касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а обжалваното въззивно решение като допустимо и правилно, постановено в отсъствие на въведените основания за касиране, следва съгласно чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.