Решение № 15664 от 20.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6838/2010 г.

Решение № 15664 от 20.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 6838/2010 г., VII о., докладчик председателят Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Юлиян Юлиев Кушев, чрез пълномощника му, срещу решение № 532/19.03.2009 г. по адм. дело № 938/2010 г. на Административен съд - София град. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - заместник директора на СДВР, сектор БДС, не е изразил становище по нея. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намери, че жалбата е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, прие за установено следното: С обжалваното решение съдът е отхвърлил като неоснователна жалбата на Юлиян Юлиев Кушев срещу заповед № З-20111/25.11.2009 г., издадена от заместник директора на СДВР, с която на основание чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, на оспорващия е наложена принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната". Съдът е приел от фактическа страна, че административният орган е издал обжалваната заповед по искане на публичния изпълнител при ТД на НАП - гр. Благоевград с вх. № 1060/20.07.2009 г. за прилагане на ограничителна мярка, по реда и на основание чл. 75, т. 5 от ЗБЛД спрямо жалбоподателя в качеството му на член на съвета на директорите на Професионален футболен клуб "Беласица" АД, поради това, че дружеството има установени данъчни задължения в големи размери. След като е обсъдил данните по делото, съдът е счел, че към момента на възникване на задълженията Юлиян Кушев е бил член на управителния орган на длъжника, като освобождаването му от тази длъжност след започване на административното производство не е основание за отпадане на отговорността му за публичните задължения на юридическото лице. В тази връзка е изтъкнал, че съгласно действащата редакция на чл. 79, ал. 2 от ЗБЛД, при издаването на заповедите по чл. 75, не се прилагат разпоредбите на чл. 26 и чл. 35 от Административнопроцесуалния кодекс. Поради това административният орган не е имал задължение да проверява в хода на административното производство дали лицето продължава да участва в управителните органи на предприятието и да носи отговорност за публичните му задължения, по причина на които е приложена оспорената ограничителна мярка. Обсъдил е и доводите на жалбоподателя за несъобразяване на акта с Директива 2004/38 на Европейския парламент и ги е счел за неоснователни. Посочил е, че разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Директивата предоставя правото на държавите-членки да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните семейства, независимо от националността им, по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като се забранява позоваването на такива съображения за икономически цели. Мерките, предприети по съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице, като личното поведение на въпросното лице трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Тълкуването на нормата показва, че целта е да бъдат премахнати всякакви пречки пред развитието на общия европейски пазар, поради което неизпълнението на публични задължения от юридическото лице не е икономическа предпоставка за налагане на ограничение, а целта на мярката е да бъде стимулиран управителния орган на длъжника да предприеме действия за погасяване на задълженията си. При тези съображения, съдът е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентния административен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон и е постановил обжалвания резултат. Недоволен от решението, касационният жалбоподател поддържа, че изводите на съда са направени при неправилно интерпретиране на доказателствения материал и в противоречие с релевантните законови разпоредби. Основното оплакване на касатора е, че противно на приетото от съда, към момента на издаване на оспорения административен акт не са били налице материалноправните предпоставки по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД за прилагане на ограничителната мярка, тъй като вече не е бил чл. на управителния орган на юридическото лице. Настоящият съдебен състав, като прецени доводите и възраженията на страните, намери, че касационната жалба е основателна, по следните съображения: Съгласно чл. 75, т. 5 от ЗБЛД, не се разрешава напускане на страната на лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви "а" и "б" от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Съобразно чл. 182, ал. 2, буква "а" от ДОПК, органът, който е установил наличието на публично вземане, може да изпрати едновременно или след поканата за доброволно изпълнение искане до органите на Министерството на вътрешните работи да не се разрешава на длъжника или на членовете на контролните или управителните му органи да напускат страната, ако задължението е над 5000 лева и не е представено обезпечение в размер на главницата и лихвите. Органите на Министерството на вътрешните работи са длъжни да наложат мярката при наличието на искане, направено по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви "а" и "б" от ДОПК, в което се съдържат данни за необезпечено публично задължение над 5000 лева на физическо или юридическо лице. Адресат на заповедите по чл. 75 от ЗБЛД може да бъде лице, което е измежду визираните в нормите на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква "а" и чл. 221, ал. 6, т. 1, букви "а" и "б" от ДОПК - длъжника или членовете на контролните или управителните органи на юридическото лице. В този контекст, видно от данните по делото към момента на издаване на оспорения акт по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД жалбоподателят не е бил член на управителния орган на юридическото лице. Промяната в управителните органи на дружеството е вписана в търговския регистър на 4.08.2009 г., считано от когато касаторът вече няма качеството на член на съвета на директорите на дружеството, следователно към 25.11.2009 г. не е имало основание да се приложи процесната мярка спрямо него. Това обстоятелство, което след вписване на промяната в търговския регистър, се приема за публично известно е било съобщено своевременно на данъчния орган, далеч преди издаване на обжалваната заповед, който в качеството си на сезиращ орган е разполагал с възможността да уведоми органа, прилагащ мярката по чл. 75, т. 5 от ЗБЛД. На следващо място, освобождаването на административния орган от задълженията по чл. 26 от АПК - да уведоми лицето за започване на административното производство и за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и обсъждане на възраженията на страната - по чл. 35 от АПК, не следва да се тълкуват в насока, че не е длъжен да преценява дали лицето спрямо което ще бъде приложена ограничителната мярка е от кръга на субектите, очертан лимитативно от закона. Доколкото в случая това не е сторено, с оспорената заповед е наложена ограничителна мярка на лице, което не е измежду изброените в релевантните разпоредби. Принудителните административни мерки по Закона за българските лични документи са с превантивен характер и имат за цел да обезпечат правомерното развитие на охраняваните с тях правоотношения. Погасяването на задължението е свързано с поредица от управленски решения на органите на управление и контрол на задължения субект, които могат да бъдат приети и преведени в изпълнение само от лица, включени в състава на тези органи. Мярката по чл. 75, т. 5 ЗБЛД не е административна санкция за лицата, по време на управлението на които е станало натрупването на задълженията, и следва да се наложи тогава, когато с нея се постига предвидената в закона цел. Очевидно, тази цел не може да бъде постигната, ако ограничението се наложи на лице, което не може да въздейства за погасяването на задължението. Поради това касационната инстанция приема, че решението е неправилно и следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което да се отмени заповедта на заместник директора на СДВР, сектор "БДС". Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,