Решение № 2100 от 16.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 10961/2008 г.

Решение № 2100 от 16.02.2009 г. на ВАС по адм. д. № 10961/2008 г., I о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 от АПК във вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Мак" ООД - Димитровград, подадена чрез адв. Магдалена Колева, срещу решение № 634 от 23.06.2008 г. по адм. д. № 1321 от 2007 г. на Пловдивския административен съд - ХIV състав, в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № 2600436 от 17.05.2007 г. на ТД на НАП - гр. Хасково, частично потвърден с решение № 670 от 16.07.2007 г. на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. Пловдив, относно непризнато право на данъчен кредит по фактури, издадени от ЕТ "МИП-Митко Илиев" и "Екоет" ЕООД. В останалата част решението не е обжалвано. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно - постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът моли да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде постановено решение по същество, като бъде уважена изцяло жалбата. Алтернативно моли да се отмени решението в обжалваната част, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Административния съд - Пловдив. Ответникът - директорът на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. Пловдив, не изразява становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, но разгледана по същество, е НЕОСНОВАТЕЛНА. За да остави в сила РА по отношение на фактурите, издадени от "Екоет" ЕООД, АС е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя, че неправилно проверката е извършена на посочения в протоколите адрес, тъй като същият бил променен. За това обстоятелство обаче съдът е констатирал, че не са представени доказателства, нито е поискано събирането на такива. Наличието на посочените в жалбата нови адреси на доставчика не е доказано, напротив, при извършена служебна справка съдът е установил, че посоченият в протоколите адрес на дружеството не е променян. От изслушаната по делото ССЕ първоинстанционният съд не е установил начисляване на данъка по смисъла на чл. 55, ал. 6 от ЗДДС (отм.), тъй като вещото лице не е успяло да открие на декларирания от дружеството адрес за кореспонденция неговия управител или упълномощено от него лице. Съдът е посочил, че наличието на данни за отразяването на фактурите единствено в СД и в дневниците за продажби на доставчика не е достатъчно, за да бъдат направени изводи за счетоводно начисляване на данъка като задължение към бюджета. По делото е бил представен ДРА № 53 от 6.12.2002 г., обхващащ ревизия по ЗДДС от 1.11.2001 до 30.06.2002 г., т. е. извън процесните периоди, за които са издадени фактурите. По отношение на ДРА № 237 от 31.01.2002 г. (касаещ периода м. 5-10.2001 г.) съдът е посочил, че не може да се установи дали с конкретната ревизия данъчното предимство или облага по смисъла на чл. 109, ал. 1 от ДПК (отм.) са били премахнати, тъй като самият доставчик не е бил открит на адреса за кореспонденция, а данни за предходните доставчици не са представени. Съобразно горното АС е отхвърлил жалбата на дружеството в тази част. По отношение на фактурата, издадена от ЕТ "МИП-Митко Илиев", по делото е бил представен като доказателство ДРА № 36 от 20.04.2004 г., касаещ периода 1-31.05.2001 г., т. е. същият не е обхващал данъчния период, през който е издадена процесната фактура. От приложения по делото протокол за насрещна проверка АС е установил, че процесната фактура не е била включена в дневника за продажби и в СД по ЗДДС за съответния период. Този протокол не е бил оспорен от страните, поради което съдът е възприел и кредитирал направените в него констатации. Съобразно изложеното по-горе съдът е обосновал извода, че правилно ревизиращият орган на основание чл. 64, т. 2 от ЗДДС (отм.) във връзка с чл. 55, ал. 6 от с. з. е отказал право на приспадане на данъчен кредит на дружеството. Така постановеното решение е правилно. Административният съд е изяснил напълно спора от фактическа страна и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото е направил законосъобразни изводи, които се споделят изцяло от Върховния административен съд. За да е налице предпоставката на чл. 64, т. 2 от ЗДДС (отм.) за признаване правото на приспадане на данъчен кредит на получателя по доставката, е необходимо да е доказано, че доставчикът е начислил ДДС по смисъла на чл. 55, ал. 6 от ЗДДС (отм.). Съгласно същата разпоредба данъкът се смята начислен, когато доставчикът издаде документ, в който посочи данъка, отрази този документ в отчетните регистри по чл. 104 и отрази данъка в счетоводството си като задължение към бюджета и в подадената справка-декларация. Елементите на фактическия състав на цитираната правна норма са предвидени при условията на кумулативност. Начисляването в счетоводството като задължение към бюджета може да бъде установено единствено след проверка в счетоводството на доставчика. Такава проверка в конкретния случай не е осъществена както по време на ревизията, така и в хода на съдебното производство. Във връзка с назначената ССЕ вещото лице също не е извършило проверка в счетоводството на доставчика "Екоет" ЕООД, тъй като не е открил на декларирания от дружеството адрес за кореспонденция неговия управител или упълномощено от него лице. По отношение на доставчика ЕТ "МИП-Митко Илиев" на вещото лице не е била поставена задача да установи начисляването на данъка като задължение към бюджета. Тези констатации не са оборени и чрез представените по делото ДРА, издадени на горепосочените доставчици. С оглед липсата на доказателства за начисляване на данъка съобразно реда, предвиден в чл. 55, ал. 6 от ЗДДС (отм.), правилно АС е приел, че по отношение на издадените фактури от доставчиците ЕТ "МИП-Митко Илиев" и "Екоет" ЕООД не може да бъде признато право на данъчен кредит на дружеството. По изложените съображения следва да бъде прието, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната част не страда от пороците, изложени в касационната жалба, и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски по делото. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд - първо А отделение,