Решение № 22 от 27.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 3136/2017 г.

Решение № 22 от 27.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 3136/2017 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Камелия Ефремова Производството е по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Образувано е по молба на [фирма], [населено място] за отмяна на решение № 66 от 28.02.2017 по в. гр. д. № 1001/2016 г. на В. окръжен съд поради противоречието му с предходни влезли в сила решения - решение № 216 от 24.07.2013 г. по т. д. № 381/2013 г. на В. апелативен съд и решение № 1011 от 02.07.2014 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на В. окръжен съд, всяко от които постановено по предявен от дружеството-молител срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неоснователно ползване през три различни периода на трансформаторен пост със застроена площ 128 кв. метра, построен в поземлен имот № 333017, парцел 17 от масив 333 по картата за възстановена собственост на [населено място], [община]. Молителят поддържа, че атакуваното от него решение и предхождащите го две влезли в сила решения са постановени между едни и същи страни, при идентична фактическа обстановка и при едни и същи правопораждащи факти и доказателства. Според него, при постановяването на това решение В. окръжен съд не е съобразил обстоятелството, че въпросът за собствеността върху процесния енергиен обект вече е бил разрешен със сила на пресъдено нещо с посочените две решения на В. апелативен и на В. окръжен съд, поради което и с оглед нормата на чл. 299, ал. 1 ГПК същият не е могъл да бъде пререшаван. Ответникът - [фирма], [населено място] - оспорва молбата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 15.12.2017 г. и в молба от 23.01.2018 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите и възраженията на страните, приема следното: Молбата е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на отмяна и в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл. 305, т. 4 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да е налице основание за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, необходимо е наличието на влезли в сила противоречиви съдебни решения, които са постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание, т. е. необходимо е пълно субективно и обективно тъждество между делата, приключили с постановяване на противоречивите решения. Съгласно постановките на т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС: Фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск - обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. За разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. В настоящия случай субективното тъждество е доказано. И трите решения са постановени по дела, по които страните са едни и същи - ищец е молителят [фирма], [населено място], а ответник - [фирма], [населено място]. Липсва обаче обективно тъждество между делата. Предмет на всяко от трите дела е иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място]. С решение № 216 от 24.07.2013 г. по т. д. № 381/2013 г. на В. апелативен съд е потвърдено решение № 285 от 25.03.2013 г. по т. д. № 2327/2012 г. на В. окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 2 650.32 лв. - обезщетение за ползване на процесния трафопост за периода от 30.06.2011 г. до 30.04.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска - 08.05.2012 г. - до окончателното й плащане. С решение № 1011 от 02.07.2014 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на В. окръжен съд е отменено постановеното от В. районен съд решение № 2184 от 23.04.2014 г. по гр. д. № 13220/2013 г., като [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 4 245.12 лв. - обезщетение за ползване на процесния трафопост за периода от 01.05.2012 г. до 30.08.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска - 11.09.2013 г. - до окончателното й плащане. С посочените две решения са приети за осъществени всички предпоставки на чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на претендираното от ищеца обезщетение за неоснователно ползване на процесния трафопост, в т. ч. и че същият се легитимира като собственик на енергийния обект. С решение № 66 от 28.02.2017 по в. гр. д. № 1001/2016 г. на В. окръжен съд, чиято отмяна се иска, частично е отменено постановеното от П. районен съд решение № 203 от 31.10.2016 г. по г. д. № 77/2016 г., като предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 9 809.46 лв. - обезщетение за ползване на процесния трафопост за периода от 01.09.2013 г. до 31.12.2015 г. - е отхвърлен изцяло. Съдебният състав е преценил претенцията като неоснователна поради липсата на ангажирани от страна на ищеца доказателства, че е собственик на процесния трафопост, доколкото същият не е доказал неговият праводател В. "Н.-92" да е бил собственик на обекта към момента на покупко-продажбата. Отчетена е и липсата на твърдения за правното основание, на което праводателят на ищеца е бил собственик на трафопоста към момента на сделката, а също и за настъпило универсално или частно правоприемство между В. "Н.-92" и ТКЗС [населено място]. При тези данни не може да се счете, че е налице обективен идентитет между атакуваното от молителя решение на В. окръжен съд с предхождащите го влезли в сила решения на В. апелативен и на В. окръжен съд. В случая не се касае за хипотезата, разгледана в цитираното тълкувателно решение, т. е. за съотношение между обусловен и обуславящ иск, при което разрешаването на спора по обусловения иск да е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него (преди решението, чиято отмяна се иска) влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Задължителна предпоставка за уважаването на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на имот без правно основание е да бъде установено, че през периода, за който се претендира обезщетението, ищецът е бил собственик на имота. Силата на пресъдено нещо на решението по такъв иск се формира, обаче, само по отношение дължимостта на обезщетението, но не и по въпроса за собствеността на имота. Затова, изводът в решението, че ищецът е собственик на имота, не е обвързващ за съда, разглеждащ иск за обезщетение за ползване на същия имот през друг период и той дължи произнасяне по него съобразно събраните по делото доказателства. Такъв именно е и настоящият случай. В атакуваното решение въззивният съд е приел, че ищецът (настоящ молител) не е ангажирал доказателства, че е придобил правото на собственост върху процесния трафопост, с оглед на което е отхвърлил иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на имота като неоснователен. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка относно елементите от фактическия състав на предявения иск, в т. ч. и относно правото на собственост върху обекта. Правилността на извършената от него преценка е въпрос, който обаче е без значение за настоящото извънинстанционно производство. Поради изложените съображения, не може да се приеме, че е налице обективен идентитет между делата, по които са постановени процесните решения. Оттук и изводът, че не са осъществени предпоставките за отмяна, визирани в нормата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. При посочения изход на делото, молителят следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение