Решение № 1446 от 16.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 9599/2021 г.

Решение № 1446 от 16.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 9599/2021 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. И. от [населено място], община Хасково, чрез адв. В. Челебиев, срещу Решение № 468/19.08.2021 г. на Административен съд Хасково, постановено по адм. дело № 662/2021 г., с което е отхвърлена жалбата й против Решение № 1012-26-258-1 от 21.06.2021 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Хасково (ТП на НОИ - Хасково), потвърждаващо задължителни предписания №ЗД-1-26-00927485/27.05.2021 г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково и е осъдена да заплати съдебни разноски в размер на 100 лева. Касационната жалбоподателка счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, които са касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за неговата отмяна. Поддържа, че в развилото се административно производство контролните органи са превишили пределите на своята компетентност, както и на служебните си правомощия, доколкото са разпоредили жалбоподателката да подаде заличаваща информация по чл. 5, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Моли касационната инстанция да отмени решението на административния съд и да постанови друго по същество на правния спор, с което да отмени обжалвания административен акт. Претендира разноски. Ответникът – директорът на Териториално поделение на национален осигурителен институт - Хасково чрез юрисконсулт Т. Запрянова, в отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване, а решението на административния съд като правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Като извърши проверка на основание чл. 218 АПК въз основа на фактите, установени от Административен съд Хасково, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Хасково е било Решение № 1012-26-258-1 от 21.06.2021 г. на директора на ТП на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата на Д. И. срещу задължителни предписания №ЗД-1-26-00927485/27.05.2021 г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково. За да постанови решението си в посочения смисъл съдът е извършил задължителния контрол за законосъобразност на акта по реда на чл. 168, ал. 1 АПК и на основанията по чл. 146 АПК. Изложил е аргументи, като е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, съобразен е с относимите материалноправни разпоредби и целта на закона. Формираните изводи относно фактическите обстоятелства, релевантни за правния спор, са изведени от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Пред първоинстанционния съд е установено, че административното производство, по което е издадено решението, е започнало с постъпил сигнал с вх. № 21102-26-683/19.05.2021 г. за извършване на проверка относно удостоверяване на осигурителен стаж. Контролният орган - главен инспектор по осигуряването при ТП на НОИ – Хасково, Т. А., след изпълнение на разпоредбите на чл. 35 и чл. 36 АПК е изяснил фактите и обстоятелствата по случая, и е постановил задължителни предписания №ЗД-1-26-00927485/27.05.2021 г., с които на Д. И. е наредено да подаде в ТП на НАП - Пловдив, офис Хасково декларация образец № 1 по чл. 5, ал. 4 от КСО за самоосигуряващо се лице, съдържаща заличаващи данни за периода от 01.09.2018 г. до 01.04.2021 г. вкл., като се посочи в т. 12 (вид осигурен) - код 13. Тези предписания са били оспорени в административното производство по чл. 117, ал. 1 КСО пред по - горестоящия административен орган, който се е произнесъл с процесното решение и е отхвърлил жалбата на Д. И.. Приел е, че лицето не е доказало наличие на основанието, за да бъде признато за осигурено лице в качеството си на самоосигуряващо се такова и като регистриран земеделски стопанин. Административен съд Хасково е изложил собствени фактически и правни съображения относно липсата на материалните предпоставки на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване (ДР на КСО) за да се счита лицето за "осигурено" по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО, и да е налице хипотезата за осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО. Решението е правилно. Твърденията и оплакванията на жалбоподателя за наличие на касационното отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Правилно първоинстанционният съд е очертал спорния по делото въпрос, който е свързан с обстоятелството дали жалбоподателката има качеството "осигурено лице", по смисъла на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, във връзка с чл. 4, ал. т. 3 от КСО и § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. С § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО е дадена легалната дефиниция на понятието "осигурено лице", съгласно която това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. От съдържанието на цитираната дефиниция следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Наличието на регистрация на Д. И. като регистриран земеделски стопанин по смисъла и реда на Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на Регистъра на земеделски стопани на 18.09.2018 г. не е единственото условие за възникване на осигурителни права и основание, въз основа на което да се приеме, че е осигурено лице за риска "общо заболяване и майчинство". Правилен и обоснован е изводът на съда, че жалбоподателката, макар и реално да осъществява дейност като земеделски производител, следва да произвежда продукция, предназначена за продажба и при наличието на надлежна регистрация. Регистрацията като земеделски производител, внасянето на осигурителни вноски и регистрацията по чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) са правни действия, но не изпълват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Съгласно § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. В конкретния случай, макар жалбоподателката да е отглеждала домашни птици, не е доказала, че осъществява тази дейност с цел продажба и по занятие - арг. от чл. 13, ал. 4 от Закона за животновъдството. Доказването на това обстоятелство, противно на възражението в жалбата, лежи върху касаторката – чл. 154, ал. 1 ГПК. Жалбоподателката не е била регистрирана съгласно изискванията на Закона за животновъдството (ЗЖ) и Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД), за да може животновъдният й обект да бъде определен като "ферма", което е необходимо условие да се приеме, че тя упражнява трудова дейност с цел производство на животинска продукция за продажба. Установено е, че тя няма вписан/регистриран животновъден обект съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани. Както е посочил съдът в мотивите си, животновъдният обект на жалбоподателката следва да се определи като лично стопанство, след като е за лична консумация по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЖ и тази дейност не подлежи на задължително осигуряване. Предвид изложеното, касационната инстанция счита, че въз основа на наличните по делото доказателства касаторката не притежава качеството "осигурено лице", защото не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО и като регистриран земеделски стопанин не произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба. Законосъобразно в производството по чл. 108, ал. 1, т. 1 – т. 3 КСО във връзка с чл. 37, ал. 1 от Инструкцията за реда и начина за осъществяване на контролно – ревизионна дейност на контролните органи на НОИ са издадени процесните задължителни предписания, потвърдени с обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Хасково. Ето защо, касационната жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора на ответника се дължат претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение, поради осъществено процесуално представителство по делото. Касационният жалбоподател Д. И. следва да заплати на ТП на НОИ – Хасково сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, съобразно посоченото в чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 от Закона за правната помощ. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение