Решение № 5036 от 11.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3849/2026 г.

Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 и чл. 129, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. М. Ч., представена от адв. Д. Димитров срещу решение № 366/28.01.2026 г. на Административен съд Пазарджик по адм.д. № 618 по описа за 2025 г., с което е отхвърлена жалбата ѝ против акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № П-160013250118288-004-001/13.02.2025 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Пловдив. Доводите на касатора са за неправилност на съдебния акт поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Изразява убеждение, че съдът не е зачел указанията си по разпределянето на доказателствената тежест, не е съобразил, че ответникът в първоинстанционното производство не е доказал осъществяването на фактическите основания за издаване на оспорения административен акт и неоснователно е отказал да цени заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза. Оспорва изводите на съда за наличие на задължение по прогласен за нищожен ревизионен акт, за чието погасяване е извършено разпределение от публичния изпълнител, за да аргументира неправомерност на основан на това отказ за възстановяване на платеното от нея по сметка за принудително изпълнение. Възразява против отказа на съда да приложи института на погасителната давност за задълженията по РА и тези, установени с декларации обр. 6. Отрича дължимост на присъдените в полза на Националната агенция за приходите разноски в размерите по Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Иска отмяна на първоинстанционното решение и на АПВ или отмяна на съдебния и на административния актове и връщане на преписката на администрацията с указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив отрича основателността на касационната жалба. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд прие за установено следното: Пред Адм. съд Пазарджик е обжалван АПВ, с който е прихванато вземане на Ч. в размер 226.11 лева, като сума за възстановяване по сметка за принудително изпълнение с нейни задължения по ревизионен акт № Р16001624003792-091-001 от 04.02.2025 г. и е определена нулева сума за възстановяване. С първоинстанционното решение е отхвърлено оспорването срещу АПВ. Първостепенният съд е описал динамичния фактически състав по издаване на обжалвания АПВ. Посочил е, че административното производство е инициирано от жалбоподателя със заявление от 24.01.2025 г. за възстановяване на сумата 16 014,92 лева, платена за погасяване на задължения установени с ревизионен акт № Р-16001319005978-091-001 от 16.11.2020 г. и ревизионен акт № Р-16001323007124-091-001от 04.04.2024 г. Възпроизвел е познавателната дейност на органа по приходите, включваща констатации: за установени в тежест на Ф. Ч. с първия РА (в частта, в която не е прогласен за нищожен при съдебното му оспорване) на задължения за подоходен данък по ЗДДФЛ за 2014 г. и за лихви за забава в общ размер 5 321.05 лева и за здравноосигурителни вноски за същия отчетен период и за закъснителна лихва в общ размер 1 033.67 лева; за отмяна на втория РА при оспорването по административен ред и за издаване при повторната ревизия на РА № Р16001624003792-091-001 от 04.02.2025 г., установяващ публични задължения в размер 16 208,56 лева; за извършено с разпореждане № С 240013-125-0262040 от 08.08.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив разпределение на сумата 16 049,42 лева, постъпила по сметка за принудително изпълнение на 05.08.2024 г. по образуваното срещу Ф. Ч. изпълнително дело № 190722956/2019 г., като с част от нея в размер 15 823.31 лева са погасени задължения по ревизионен акт № Р-16001319005978-091-001 от 16.11.2020 г. и за вноски за обществено и за здравно осигуряване по декларации обр. 6; за липса на суми за възстановяване по РА от 16.11.2020 г. и за недължимо внесена по сметката за принудително събиране сума в размер 226.11 лева, която подлежи на прихващане или възстановяване по реда на чл. 129, ал. 1 ДОПК. Съдът е отговорил на довода за пълна нищожност на ревизионен акт № Р-16001319005978-091-001 от 16.11.2020 г. с проследяване на поредицата от съдебни актове, постановени при оспорването му. Отхвърлил е възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност и се е позвал на разпоредбата на чл. 174 ДОПК за последиците от извършено след изтичането на давността изпълнение на публични задължения. Съдебният акт е правилен. Неоснователни са доводите на касатора за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на решението. Той се позовава избирателно на определение № 2549/06.06.2025 г., в което наред с другото и изпълнявайки процесуалното си задължение по чл. 170, ал. 3 АПК първостепенният съд е дал указания на страните за разпределението на доказателствената тежест. Това определение съдържа указания за доказателствената тежест и на жалбоподателя. В частта за разпореденото нулево възстановяване на заявените за възстановяване суми АПВ съдържа имплицитен отказ за издаване на облагоприятстващ платилия данъци или ЗОВ акт за тяхното възстановяване като недължимо платени. Затова и при действието на чл. 170, ал. 2 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК за искащия възстановяване е доказателствената тежест да установи несъмнено предпоставките да получи обратно платеното. Правното му твърдение за притежавано право на възстановяване предполага фактическо твърдение (съобр. чл. 8, ал. 2 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК) за извършено плащане на данъци, ЗОВ, глоби или имуществени санкции и отричането да има основание за плащането. В тежест на жалбоподателя е да докаже плащането. Обвързаност на ответника е да установи основанието за плащането, тъй като така изключва правото на възстановяване, което отрича с АПВ (вж. чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК). Извън обхвата на доказване пред първостепенния съд, бидейки безспорен (арг. от чл. 153 ГПК) е фактът на извършеното от Ч. доброволно плащане на 05.08.2024 г. на сумата 16 014.92 лева по сметка за принудително изпълнение. С арг. от чл. 169, ал. 7 ДОПК платецът не е разполагал с правото по чл. 169, ал. 4 и ал. 5 ДОПК да избере кои задължения погасява, тъй като за събирането им е образувано изпълнително дело. В разпределението от 08.08.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив и при множеството на разнородни публични вземания, по правилото на чл. 219 ДОПК платеното е отнесено за погасяване на описаните в разпореждането вземания, като са посочени източниците им. Основанията на вземанията от разпореждането на публичния изпълнител са възпроизведени в АПВ и те съществуват. Не се основава на съдържанието на обсъдените от първостепенния съд съдебни актове фактическият довод за обявена пълна нищожност на ревизионен акт № Р-16001319005978-091-001 от 16.11.2020 г., а правният довод за недопустимо прогласяване на частична нищожност не е съобразен с позитивното право. Затова и съществува основание за публичните задължения по РА, в частта, която не е обявена за нищожна и не е отменена. РА, независимо от това дали е обжалван, е изпълнително основание по чл. 209, ал. 2, т. 1 ДОПК. Задълженията за ЗОВ са установени с декларация обр. 6, която е от категорията на тези по чл. 105 ДОПК и представлява изпълнително основание по чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК. Правилно административният съд е приел, че заключението на СИЕ не засяга фактическите му установявания и е без значение за разрешаването на отнесения пред него спор. Касаторът не сочи, кои са установените с източника на специални знания факти, които съдът неоснователно не е възприел, а предлага друг размер на акцесорните задължения за лихва, изчислен от него, без да има основание за приемане момент на преустановяване на забавата, предхождащ този на плащането. На различни систематични места в касационната жалба се навежда довод за изтекла погасителна давност на публичните задължения, за чието погасяване е разпределено платеното на 05.08.2024 г. Освен, че се основава на неправилно разбиране за началния момент на давността (съобр. чл. 171, ал. 1 ДОПК и чл. 67, ал. 5 ЗДДФЛ и чл. 6, ал. 9, изр. 2 КСО), който за конкретните публични задължения е 01.01.2016 г. и не е изтекъл дори към момента на издаване на РА на 16.11.2020 г., възражението за изтекла погасителна давност е неотносимо към правото на възстановяване на платеното в хипотезата на доброволно плащане (арг. от чл. 174 ДОПК). Соченото от касатора оспорване на РА № Р16001624003792-091-001 от 04.02.2025 г. не го дисквалифицира като изпълнително основание (вж. чл. 209, ал. 2, т. 1 ДОПК) и прихващането със задълженията по него на вземането на Ч. в размер 226,11 лева е правомерно. Ч., а не „ФиМ-10“ ЕООД (както вярва касаторът) е адресът на този РА. С него се осъществява по отношение на Ч. отговорност по чл. 19 ДОПК за задължения на дружеството. Присъдените от първостепенния съд в полза на НАП разноски за юрисконсултско възнаграждение са съобразени с действащата към момента на постановяване на решението позитивна правна уредба и с фактическата и правна сложност на делото. Дължимо е оставянето в сила на оспореното решение. При този изход на делото на Националната агенция за приходите /арг. § 1, т. 6 от ДР на АПК/ се дължат деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер 300 евро за касационното съдебно производство. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение