Решение № 11699 от 15.12.2022 г. на ВАС, 5-членен състав

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 185 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. Датков, от гр.Габрово, подадена чрез пълномощника адвокат В. Спасова против решение 3790 от 19.04.2022г. по адм.дело 4534/2020, постановено от тричленен състав на ВАС, пето отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу чл. 69, ал.4 и ал.5 от Наредбата за медицинската експертиза, приета с Постановление 120 на Министерския съвет от 23.06.2017г. (обн. ДВ, бр.51 от 27.06.2017г.). В касационната жалба са развити доводи за неправилност на съдебното решение, поради неправилното приложение на материалния закон и необоснованост- отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е тълкувал закона във връзка с атакуваните разпоредби, които счита за дискриминационни. Иска се отмяна на обжалваното решение. Ответникът - Министерски съвет на Република България /МС на РБ/, чрез процесуалния си представител И. Георгиева изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представя писмено становище. Ответникът - министъра на здравеопазването, чрез процесуален представител главен юрисконсулт Е. Тренкова изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представя писмено становище. Представителят на Върховната административна прокуратура, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: За да постанови оспореното съдебно решение тричленен състав на ВАС е приел, че оспорените разпоредби на чл.69, ал.4 и ал.5 от НМЕ, в сила от 27.06.2017г. са синхронизирани изцяло със законовите разпоредби на чл.101а, ал.2 и ал.3 от Закона за здравето, същите съответстват на регламентираната материя в рамките на делегираната компетентност по чл.101а, ал.2 и ал.3 ЗЗ, същите са обосновани и съответстват напълно на законовата регулация. Прието е също, че атакуваните разпоредби на чл.69, ал.4 и ал.5 от НМЕ не са дискриминационни и същите не нарушават принципите на равенство пред закона /чл.5, ал.1 КРБ/, забрана и недопускане на дискриминация /чл.6 КРБ/ . Решението е правилно. Наредбата за медицинската експертиза (НМЕ) е приета с Постановление 120 на Министерския съвет от 23.06.2017г. по законова делегация от чл.101, ал.7 от Закона за здравето ( обн. ДВ, бр.51 от 27.06.2017г. С посочената разпоредба е предоставена компетентност на Министерския съвет да определи принципите и критериите на медицинската експертиза, редът за установяване на временната неработоспособност, видът и степента на увреждане, степента на трайно намалена работоспособност, потвърждаване на професионална болест, както и условията и редът за извършване на медицинска експертиза по чл.103, ал.3 от Закона за здравето. Предвид изрично предвидената законова делегация, следва извода, че подзаконовият нормативен акт е издаден от компетентен орган. Данните по делото сочат също, че е спазена процедурата по издаването на наредбата. В разпоредбите на чл.101 - чл.113 от Закона за здравето са очертани основните елементи на правната уредба на медицинската експертиза на работоспособността, докато принципите и критериите, както и редът за нейното извършване са определени в Наредбата за медицинската експертиза. Медицинската експертиза включва експертиза на временната неработоспособност, експертиза на трайната нетрудоспособност и степен на увреждане. Самата експертиза е пряко свързана с извършването на редица диагностични процедури, имащи за цел да обективират здравословното състояние, с което да се определи съществува ли временна или трайна неработоспособност, вид и степен на увреждането, както и тяхната количествена характеристика. Предмет на оспорване в настоящото производство са разпоредбите на чл.69, ал.4 и ал.5 Твърденията на жалбоподателя са, че разпоредбата на чл.69, ал.4 от НМЕ е дискриминационна и сравнена с ал.5 предпоставя по-благоприятни условия за хората, които имат само едно увреждане от тези, които са със същото увреждане и още множество увреждания, някои от които не са дефинитивни. С разпоредбата на чл.69, ал.4 от НМЕ е въведено правилото, че при дефинитивни състояния без възможност за пълно или частично възстановяване се определя пожизнен срок на инвалидността. По смисъла на §1, т.5 от ДР на НМЕ "Дефинитивни състояния" са състоянията, които не търпят позитивна или негативна еволюция във времето, т.е това са необратими състояния, такива, при които не е възможна каквато и да е било промяна. От друга страна разпоредба на ал.5 регламентира правилото, съгласно което при множествени увреждания, някои от които не са дефинитивни, срокът на инвалидност да се определя, съгласно ал.1 на чл.69 НМЕ, а именно: от една до три години в зависимост от характера на увреждането, динамиката на неговото развитие и възможностите за възстановяване. Тези две разпоредби регламентират две различни хипотези на намалена работоспособност и са синхронизирани напълно с разпоредбата на чл.101а от Закона за здравето, съгласно който срокът на решението за степента на трайно намалена работоспособност се определя в наредбата на чл.101, ал.7 в зависимост от характера на увреждането, динамиката на неговото развитие и възможностите за възстановяване на работоспособността. Съгласно чл.101а, ал.2 от ЗЗ при дефинитивни състояния, посочени в наредбата по ал.1, при които няма възможност за пълно или частично възстановяване на работоспособността, степента на трайно намалена работоспособност се определя пожизнено, а съгласно ал.3 на чл.101а от ЗЗ при множествени увреждания, някои от които не са дефинитивни състояния, срокът на решението за степента на трайно намалена работоспособност се определя по реда на ал.1 или по реда на наредбата по чл.101, ал.7 ЗЗ. Направен е правилен извод, че след като оспорените разпоредби на чл.69, ал.4 и ал.5 от НМЕ са синхронизирани изцяло със законовите разпоредби на чл.101а, ал.2 и ал.3 от Закона за здравето, същите съответстват на регламентираната материя в рамките на делегираната компетентност по чл.101а, ал.2 и ал.3 ЗЗ. Правилно първоинстанционният съд е приел, че възприетият от законодателят подход при определяне на срока на инвалидност в разпоредбите на чл.69, ал.4 и ал.5 от НМЕ не е дискриминационен, тъй като не е налице неравно третиране на посочените лица. Безспорно в случая разграничението се основава ва определени медицински критерии, на които отговарят всички лица от едната група- по ал.4- които имат само едно състояние, което е дефинитивно, и другата група по ал.5-лицата, които имат множествени увреждания, някои от които са дефинетивни. Разграничителния критерий при двете групи лица е съобразен с вида и степента на увреждането и възможностите за промяна на състоянието. Изложените в обратната насока оплаквания са неоснователни. Предвид горното, настоящата съдебна инстанция приема, че фактическите установявания на съда кореспондират на събраните по делото доказателства. При правилно установени факти, съдът е достигнал до законосъобразни правни изводи. При издаване на Наредбата не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, съобразно чл. 77 АПК и чл. 26 и следващи ЗНА. Спазени са изискванията на чл. 26 и чл. 28 ЗНА. Решението не страда от твърдените в касационната жалба пороци, настоящата инстанция го намира за правилно и същото следва да бъде оставено в сила. Ответниците по касационната жалба не са направили искане за заплащането на разноски, поради което настоящата инстанция не присъжда такива. На основание горното и чл. 196, във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,