Решение № 4569 от 9.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11822/2020 г.

Решение № 4569 от 9.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11822/2020 г., I о., докладчик съдията Весела Павлова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от М. В. срещу решение № 301 от 25.08.2020 г. по адм. дело № 217/2020 г. по описа на Административен съд Враца, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 01-6500/5546#2 от 23.04.2020 г. на зам. изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3 и съответно, лицето е осъдено да заплати в полза на ДФЗ юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че с отпадане на основанието за ползване на заявените имоти, за него е било обективно невъзможно подаването на заявление за подпомагане пред административния орган, поради което е налице хипотезата на чл. 15 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г., която изключва отговорността по чл. 14. На второ място, счита за съществено нарушение от страна на първоинстанционния съд за необсъждане на довода за липса на издаден от органа акт за прекратяване на многогодишния ангажимент, като твърди, че неиздаването на такъв акт обуславя незаконосъобразност на процесния АУПДВ. Според касатора необсъдено от АС Враца е и възражението за изтекла погасителна давност за събиране на публичното вземане. Иска отмяната на съдебния акт със законните последици. Претендира разноски. Ответната страна – зам. изпълнителният директор на Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуалния си представител юрк. П. в писмено отговор по делото оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните по чл. 218 АПК, намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред АС Враца е АУПДВ изх. № 01-6500/5546#2 от 23.04.2020 г., издаден от зам. изпълнителния директор на ДФЗ. С него на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от програмата за развитие на селските райони за периода 2007 г. – 2013 г. /Наредба № 11 от 3.04.2008 г./ е изключен от подпомагане М. В. и по отношение на него е установено публично държавно вземане в размер на 5209, 97 лева, представляващо 50 % от общата изплатена сума по мярка 212 за кампании 2013 г., 2014 г., 2015 г., с лихва от деня, следващ последния ден на 50 – дневния срок за доброволно изпълнение. Първоинстанционният съд е описал установената фактическа обстановка по издаването на оспорения АУПДВ. Приел е, че актът е издаден от материалнокомпетентен орган, в установената писмена форма. Формирал е извод за материална законосъобразност на процесния АУПВД, като е изложил мотиви, че са спазени условията и процента по чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г., като размерът на подлежащата на възстановяване субсидия е правилно определен в акта и безспорно установен по делото съобразно доказателствата. Посочил е, че задълженото лице не се е възползвало от възможността по чл. 15, ал. 2 от Наредбата и не е декларирал в писмена форма случая на форсмажорни или изключителни обстоятелства пред ДФЗ – РА в установения срок, какъвто според него е прекратяването на договора с Община Роман за наемане на общински пасища съгласно заповед № 977 от 3.09.2015 г. на кмета на Община Роман. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не налице твърдяните от касатора отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган съгласно чл. 20а, ал. 4 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/ от заместник-изпълнителния директор на ДФЗ при условията на делегиране съгласно заповед № 03-РД/715 от 27.06.2017 г., заповед № 03-РД/4503 от 27.06.2017 г. и заповед № 03-РД/715-22 от 13.12.2018 г. на изпълнителния директор на ДФЗ. Касационната инстанция възприема съображенията на АС Враца за липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Производството по издаване на процесния АУПДВ е започнало с уведомяването на лицето, което е депозирало своите възражения и писмени доказателства, като последните са обсъдени от органа видно от мотивната част на акта. Правилен и обоснован съобразно доказателствата по делото е изводът на АС Враца за материална законосъобразност на обжалвания АУПДВ. В акта са посочени фактическите и правни основания за издаването му, като същият е надлежно мотивиран, както правилно е приел първостепенният съд. С разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. е въведено императивно задължение за кандидатите за подпомагане по мярка 211 и мярка 212 да извършват земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане и в чл. 4, ал. 1, т. 3 (нова - ДВ, бр. 17 от 2011 г., в сила от 1.03.2011 г.) да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. Последици от това са и предвидените в нормата на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. изключване от подпомагане и задължение за лицата да възстановят съответните суми в размери в зависимост от годината на прекратяване на ангажимента. В конкретния случай не е подадено заявление за подпомагане за 2016 г. (след третата година на поетия ангажимент), като съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3, възстановяването е в размер на 50 % от получените компенсаторни плащания. Актът е издаден на основание чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/3.04.2008 г., като в съответствие с този текст от наредбата с АУПДВ земеделският стопанин е изключен от подпомагане и е задължен да възстанови 50 % от общата изплатена сума на основание чл. 14, ал. 1, т. 3, тъй като е прекратил участието си в мерките след третата година. Ясно е, че фактическото и правно основание за изключването от подпомагане и за установяването на дължимо публично държавно вземане, свързано с възстановяването на част от изплатената вече сума, е едно и също – неподаване на заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент и по-точно след третата година (за 2016 г.), което обуславя прилагането на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/3.04.2008 г. С оглед на това няма процесуална пречка двете разпоредителни волеизявления на административния орган да бъдат обективирани в един административен акт, както е процедирано в настоящия случай. Неоснователно е възражението на касатора относно липсата на издаден и влязъл в сила акт за прекратяване на многогодишния ангажимент, което да обуславя незаконосъобразност на процесния АУПДВ. Съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази наредба и се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони или част от тях, в зависимост от годината, в която е прекратил участието си в мерките, като в хипотеза на прекратяване след третата година от поетия петгодишен ангажимент земеделският стопанин дължи възстановяване на 50 % от получените компенсаторни плащания. В посочената приложима редакция на нормата липсва изискване преди издаването на АУПДВ да е налице влязъл в сила предходен акт за прекратяване на многогодишния ангажимент, каквото съдържание чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. е имал преди влизане в сила на Решение № 4401/13.04.2016 г. на ВАС, пето отделение. С чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. изрично се предвижда задължение за кандидата за подпомагане да подава заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район за всяка година след първото компенсаторно плащане, както и да извършва земеделска дейност в съответния необлагодетелстван район за период най-малко пет последователни години от първото компенсаторно плащане. Следователно, с оглед установените факти и обстоятелства по делото М. В. не е изпълнил това императивно изискване на Наредбата и не е подал заявление за подпомагане за кампания 2016 г., с който факт именно се свързва изпълнението на фактическия състав на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. Размерът на задължението съгласно АУПДВ е определен като 50 % от получените до съответния момент компенсаторни плащания /за 2013 г., 2014 г. и 2015 г./ или общият сбор от трите години е за сумата от 10 419, 93 лева и съответно, публичното държавно вземане е за сумата от 5209, 97 лева. На следващо място, касационната инстанция споделя развитите от първоинстанционния съд съображения за неприложимост на чл. 15 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. Не се установяват форсмажорни или изключителни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 3 ДР на Наредба № 11 от 3.04.2008 г., които да представляват отрицателна материална предпоставка за възстановяване на получената помощ. Действително със заповед № 977 от 3.09.2015 г. на кмета на община Роман са прекратени наемните правоотношения с М. В. за отдадените му под наем общински имоти от общинския поземлен имот, описани в заповедта. Не е спорно, че лицето не съобщава пред административния орган за посочената заповед, а представя същата едва в настоящото административно производство. В този смисъл не може да се приеме, че В. е изпълнил задължението за надлежно уведомяване на ДФЗ – РА за наличие на форсмажорно или изключително обстоятелство в срока, определен по чл. 15, ал. 2 от Наредбата. Не е налице изтекла погасителна давност за събиране публичното държавно вземане. За публичните задължения в ДОПК е предвиден петгодишен давностен срок, който съгласно чл. 172, ал. 1 ДОПК започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати задължението, освен ако в закон не е предвиден по-кратък срок. В процесния случай лицето не е подало заявление за подпомагане с декларирана мярка 212 за кампания 2016 г., като АУПДВ е издаден на 23.04.2020 г. в рамките на петгодишния давностен срок. По така изложените съображения, като е достигнал до извода за законосъобразност на обжалвания АУПДВ, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за касационното производство. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение