Решение № 299 от 13.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1628/2011 г.

Решение № 299 от 13.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1628/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Производството е образувано на основание чл. 424, ал. 1 от НПК по искане на осъдения В. А. Д. за възобновяване на производството по ВНОХД № 2370/2010 г. по описа на Окръжен съд -Пловдив. В искането за възобновяване се поддържа, че решението на въззивния съд и потвърдената с него присъда са постановени при съществено нарушение на процесуалния закон. Отправеното искане е за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание осъденият В. Д. се явява лично, като искането се поддържа и от процесуален представител, назначен при условията на чл. 94, ал. 3 от НПК. Частният обвинител и граждански ищец Б. представя писмено становище по делото. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, установи следното: I. С първоинстанционната присъда № 219/29.04.2010 г. по НОХД № 1929/2010 г. по описа на Районен съд - Пловдив осъденият Д. е бил признат за виновен в това, че на 09.07.2009 г., след предварителен сговор с подсъдимите С. Б., К. Н. и З. М., повторно с цел да набави за себе си и другите подсъдими имотна облага е възбудил и поддържал у Т. Н. Б. заблуждение и с това причинил на Пасинка Т. Б. имотна вреда в размер на 60 000 лева, като измамата е в особено големи размери, представляваща особено тежък случай- престъпление по чл. 211 във вр. с чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК. На основание чл. 58а от НК във вр. с чл. 373, ал. 2 от НПК наложеното наказание е две години и шест месеца лишаване от свобода. Приложена е и разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК. Ангажирана е гражданската отговорност на осъдения Д., като същият е осъден солидарно с останалите подсъдими да заплатят на гражданския ищец Б. сумата от 60 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди. По жалба на частния обвинител Б. и подсъдимата Б. е постановено въззивно решение № 267/21.10.2010 г. по ВНОХД № 2370/2010 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив и с него присъдата е потвърдена. I. Изводимо от саморъчно изготвеното искане за възобновяване и представените писмени бележки от защитата, може да се очертае, че застъпената теза е за нарушаване на процесуалните правила с разглеждане на делото по реда на чл. 371, т. 2 от НПК - съкратено съдебно следствие. Съдържат се твърдения, че осъденият е бил подведен за същността на процедурата. Отправен е упрек към инстанциите по същество, че не са обсъдени обясненията му, дадени в хода на досъдебното производство. Твърди се още, че е осъден въз основа на показанията на свидетеля К., с който не е имал никакви контакти, както и на "лъжливите показания на Н. ". Отделно от това, защитата на осъдения Д., резюмирайки възраженията в депозираното искане, счита, че са нарушени нормите на чл. 107 от НПК и чл. 14 от НПК. По отношение на твърденията за допуснати нарушения на процесуалния закон. В съдебното заседание, проведено на 29.04.2010 г., по искане на осъдения Д. и неговата защита, както и на останалите подсъдими и защитници, първоинстанционният съд е преминал в процедура по реда глава двадесет и седма от НПК и конкретно по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Осъденият В. Д. е депозирал изрично изявление, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласява за тях да не се събират доказателства. На този основа и след констатацията, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства съдът е обявил, че ще се ползва от тях, без да се налага да се събират доказателствени материали по фактологията, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт. От съставения съдебен протокол не се установява осъденият В. Д. да не е бил наясно по какъв начин се провежда съдебното следствие и какви са последиците от това. Обратното, осъденият Д. неколкократно е заявявал, че признава фактите по обвинението, че не иска да се събират доказателства за тях и че разбира напълно правата, разяснени му от съда (виж, цитирания протокол). Твърденията, че се е съгласил на посочената процедура "защото по общия ред ще вземе 6-7 години", както и че "прокурорът му е приложил съкратеното съдебно следствие" са неоснователни. Осъденият Д. е имал защитници по свой избор, една от гаранциите за защита на правата му. От съдържанието на съдебния протокол не личи осъденият Д. и/или неговата защита да са неосведомени за провежданата процедура, както и за последиците от нея. Основната претенция, заявявана от осъдения в последната му дума, е за размера на санкцията, а на защитата му в хода на съдебните прения и за правната квалификация, но не и за фактологията, приета по делото. Що се отнася до втората претенция, направена в тази връзка, достатъчно е да се препрати към разпоредбата на чл. 370, ал. 1 от НПК, за да се види нейната неоснователност. Решение за предварително изслушване на страните се взема служебно от съда или по искане на подсъдимия, както е в конкретния случай. Законът не предоставя на прокурора правомощия да иска приложение на процедурата, още по-малко да я прилага. С оглед на казаното и след като от протокола за проведеното съдебно заседание не може да се установи, че процедурата е била опорочена по някакъв начин, че не е била ясна волята на осъдения, или че съгласието му е било недоброволно и неинформирано за нейното провеждане, то възраженията на осъдения за процесуални нарушения, довели до ограничаване на правата му, се явяват голословни. На следващо място, съгласно чл. 373, ал. 3 във вр. с чл. 372, ал. 4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК съдът се позовава на направеното самопризнание и на доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят. Вярно е, че признанието на фактите не освобождава съда от задължението за преценка на доказателствата и вземане на решение относно това извършено ли деянието, неговия автор, съставлява ли то престъпление и каква е правната му квалификация. На тези именно въпроси е отговорил още първостепенният съд, който ясно е посочил кои доказателства, почерпени от кои доказателствени източници са подкрепили фактологията, призната от подсъдимите. В тази връзка, съдебните инстанции са коментирали не само ВДС, получени при използваните СРС, но и гласните доказателствени източници - показанията на свидетелите Б., Б., К., Г., Р., И., П. и пр. Несъмнено, последните (показанията) са въвели в процеса не само преки доказателства, а преимуществено косвени и производни, в което няма нищо процесуално недопустимо, тъй като законът допуска използването им. Неоснователно е възражението, че съдът не е отчел фактът, че в хода на досъдебното производство осъденият Д. е отричал своята причастност към извършеното престъпление. Обясненията на обвиненото лице, депозирани в хода на досъдебното производство, са доказателствено средство, като същите могат да съдържат или не признания. Информацията, изнесена в обясненията, може и да се различава от фактическите данни, установени от другите доказателствени средства, но това съвсем не означава, че доказателствената подкрепа на самопризнанието, направено в процедурата по глава 27 от НПК, е компрометирана, след като наличните други доказателствени източници са достатъчни за категоричното и безусловното му обосноваване (виж в тази връзка и ТР № 1/2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК). Накрая, нито прокурорът в обстоятелствената част на обвинителният акт, нито съдебните инстанции, са приели, че свидетелят К. е лицето, което е транспортирало паричната сума, предмет на инкриминираното деяние. Този свидетел е само едно от използваните от подсъдимите лица за транспортиране на предадените пари от различни пострадали, в каквато насока са отчитани и неговите показания. По тези съображения ВКС не намери да е налице твърдяното в искането за възобновяване касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което да доведе до отмяна на съдебните актове и връщане на делото, за ново разглеждане. II. Пред касационната инстанция частният обвинител Б. е депозирала "жалба", с която се развиват съображения за несправедливост на наложените наказания, предопределено от проведената процедура. Тези съображения няма как да бъдат обсъждани, предвид, че производството пред касационната инстанция е по реда на глава 33 от НПК, чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК - искане за възобновяване на наказателното дело, направено от осъден. В предвид на горните съображения и на основание чл. 424, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,