Решение № 1399 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5059/2007 г.

Решение № 1399 от 9.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5059/2007 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Жанета Найденова Производството е по чл. 218а, б. "а" ГПК. Пловдивският окръжен съд с решението си от 14.07.2006 г. по гр.д. № 1780/2003 г. е осъдил "Т" А. гр. П. да заплати на Р. к. с. - гр. П. сумата 44 635.86 лева, представляваща обезщетение за ползване без основание на помещение-склад за вълна - за времето от 20.06.1998 г. до 20 06.1999 г., заедно със законната лихва считано от 18.06.2003 г. до окончателното изплащане и искът в останалата част до пълния размер 90 727.20 лева, е отхвърлил. Със същото решение съдът е осъдил "Т" А. да заплати на Р. к. с.- гр. П. и сумата 123 973.29 лева - частично от предявения иск в пълен размер 208 672.56 лева, представляваща обезщетение за ползването без основание за времето от 21.06.1999 г. до 21.06.2001 г. на помещение-склад за вълна като искът в останалата част до пълния размер 134 442.80 лева предявен като частичен от иска в неговия пълен размер 208 672.56 лева, е отхвърлил. В полза на Районния к. с. е присъдил направени по делото разноски в размер на 6 810.26 лева, а в полза на "Т" А. разноски в размер на 151.72 лева. По жалба и на двете страни Пловдивският апелативен съд с решението си от 27.06.2007 г. по гр.д. № 924/2006 г. е отменил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд в уважената част на исковете- т.е. за 44 635.86 лева, за сумата 123 973.29 лева и в частта за присъдените разноски от 6 810.26 лева и в тази част постановил ново решение. С него въззивният съд отхвърли исковете, предявени от Р. к. с. г. срещу "Т" А. гр. П. за същите суми съответно за 6 810.26 лева, представляваща направени разходи за разноски от Р. к. с. гр. П.. Оставил в сила решението в отхвърлената част на исковете и в частта в която в полза на "Т" А. били присъдени 151.72 лева, като допълнително осъдил Районния к. с. да заплати разноски в размер на 8 956.68 лева. Недоволна страна от решението на Пловдивския апелативен съд е останала ищцовата - Районния к. с. гр. П., която е обжалвал изцяло решението с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон-отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Върховният касационен съд след проверка на посочените основания за касация на въззивното решение, прие следното: Оплакванията са основателни. На първо място следва да се отбележи, че правната квалификация на предявените искове е чл. 59 ЗЗД, а не чл. 73 ЗС и това произтича от естеството на правния спор. По делото е било установено, че въпросната постройка-склад за вълна е бил построен от Районния к. с. гр. П., че е бил отчужден от Окръжния к. с.гр. П. и че именно поради това собствеността върху него е била възстановена ex lege съгласно пар. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за кооперациите - Д.В. бр.63/1991 г. отм. Това е било установено с влязло в сила решение на Пловдивския окръжен съд от 15.06.2000 г. по гр.д. № 2254/1999 г. с оставеното му в сила с решение № 631 от 14.06.2001 г. по гр.д. № 1854/2000 г. на ВКС, тричленен състав на 4-то гр. отд. В същото решение са били третирани и въпросите за извършени подобрения-направено възражение от "Т" ЕООД в производството по гр.д. № 1948/97 г. на Пловдивския районен съд и прието в съдебното заседание от 10.03.1998 г. Отделните претенции са били конкретизирани чрез т.н. "експертна оценка", приложена на л.47 и сл. по гр.д. № 1948/97 г. на Пловдивския районен съд. Пловдивският окръжен съд с влязлото в сила решение по ревандикационния иск по чл. 108 ЗС - решението от 16.06.2000 г. по гр.д. № 2254/99 г. - се е произнесъл и по направените възражения и искания за прихващания и по тези въпроси е формирана също "сила на присъдено нещо", както разпорежда чл. 221 ал. 2 ГПК /отм/ Това е означавало, че щом спорът е бил между същите страни, за същото искане и на същото основание, съгласно чл. 224 ал. 1 ГПК /отм/ не е можел да бъде решаван отново, така както е процедирал по настоящето дело Пловдивския апелативен съд. Апелативният съд предложил на повторна преценка обстоятелствата за връщане на отнетото одържавено имущество на кооперативната организация и на това основание отхвърлил исковете за присъждане обезщетение. Пловдивският апелативен съд не е направил разлика между връщане на собствеността по силата на закона веднага с влизането му в сила и предаване на имуществото от държавата чрез нейните търговски дружества или други органи на кооперативните организации. Разбира се че предаването му не е можело да стане автоматично и че по законова делегация Министерския съвет е определил редът и начините за предаване на това имущество чрез издаването на ПМС № 192/91 г. За недвижимите имоти, в които са били инвестирани държавни средства е била предвидената в чл. 2 ал. 1 от Постановлението, хипотеза, при която подобренията следвало да се заплатят по остатъчната им стойност към момента на влизането на закона в сила - Закон за кооперациите публикуван в Д.вестник бр.63 от 3.08.1991 г. . Тези въпроси са били обект на обсъждане от Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2254/99 г., като в решението е била отбелязана и остатъчната балансова стойност на процесния склад към 6.08.1991 г.- 115 411.08 неденоминирани лева или 115.41 лева деноминирани, което показва че по тях и всички въпроси за подобренията и вложените държавни средства възраженията на ответника са преклудирани. По настоящето дело спорът е бил за присъждане обезщетение за ползването без основание на т.н. "склад за вълна". Както се посочи по-горе, с влязло в сила решение е било прието по отношение на същия ответник, че от влизане в сила на Закона за кооперациите и неговите допълнителни разпоредби, собствеността върху склада е била възстановена ex lege. Неоснователно е становището, че спорът следва да се реши с оглед действащия Закон за кооперациите от 1999 г. и цитираната Наредба, приета с ПМС № 162/2000 г. След като условията на Закона за кооперациите от 1991 г. са били налице, имуществото на кооперативната организация е възстановено по силата на този закон и не може да се възстановява повторно. Въпреки че са сходни по редакция, разпоредбите на двата закона относно възстановяване на собствеността върху одържавено кооперативно имущество имат различно действие и приложно поле. Правото на собственост по § 1 ЗК от 1991 г. се възстановява по силата на самия закон, както е прието и в ТР № 2/1995 г. на ОСГК ВКС, а връщането му става по реда, посочен в ПМС № 192/1991 г. В текста на § 1 ЗК от 1999 г. също се посочва, че се възстановява правото на собственост, но това не е ново реституционно основание, тъй като ако предпоставките на отменения ЗК са били налице, правото на собственост вече е възстановено по силата на § 1 от ДР към този закон. Като се има предвид, че новият § 1 свързва действието на нормата с датата 7.02.1993 г., а това е осемнадесет месечният срок, в който трябваше да се направи искането за връщане на кооперативното имущество по административен ред съгласно ПМС № 192/1991 г., както и с оглед текста на ал. 4 на § 1 ЗК от 1999 г., следва да се направи извод, че сега действащият Закон за кооперациите не провежда нова реституция на кооперативното имущество, а регламентира продължаване на този процес, във фазата на връщане на заявеното в срока до 7.02.1993 г., но непредадено до приемането на новия Закон за кооперациите от 1999 г. възстановено кооперативно имущество. Това е изцяло административна процедура, която се развива съгласно приетата Наредба за условията и реда за връщане на кооперации и кооперативни с. на тяхно иззето, одържавено или преразпределено имущество след 10.09.1944 г. - ДВ, бр. 65/2000 г. Тази процедура не е свързана с възстановяване на правото на собственост, тъй като този ефект вече е настъпил по силата на § 1 от предходния Закон за кооперациите. Освен това при действието на последния провеждането на административната процедура не беше задължително, като кооперациите имаха възможност да търсят възстановеното си имущество и по общия исков ред съгласно чл. 1, ал. 2, т. 4 и § 3 от ПМС № 192/1992 г. Такава възможност при сега действащия Закон за кооперациите и цитираната Наредба не е предвидена, поради което исковете за собственост - установителни или по чл. 108 ЗС за възстановено кооперативно имущество, предявени след влизане в сила на новия ЗК от 1999 г. биха били процесуално недопустими. Кооперациите, които са направили искане в срока по ПМС № 192/1991 г., не са си върнали имуществото и не са го потърсили по общия исков път, би трябвало да продължат по реда,указан в § 1, ал. 4 ЗК от 1999 г. и Наредбата, приета с ПМС № 162/2000 г. В настоящия случай производството е започнало при действието на отменения Закон за кооперациите от 1991 г., поради което правилно е прието, че следва и да бъде завършено по реда на този закон и ПМС № 192/1991 г., включително и относно уреждане на отношенията във връзка с извършени подобрения в имота. Решението на Пловдивския апелативен въззивен съд не е правилно, тъй като новият ЗК и Наредбата не преуреждат висящите искови производства, а се отнасят само до административната процедура за връщане на заявеното и непредадено имущество. Действително, заповедта на министъра за връщане на кооперативното имущество е била да не се връща /неговият мълчалив отказ, потвърден с решение № 3757/17.10.1995 г. по адм.д. № 1135/94 г. на ВС, 3-то гр.отд / но тази заповед не е доказателство за възстановено право на собственост, а последното следвало да се докаже на общо основание, което в случая е направено и крайният извод е пак бил същия - собствеността е възстановена веднага с влизане в сила на Закона за кооперациите през 1991 г., но това не променя правилността на крайните изводи на Съгласно § 1 от ДР към Закона за кооперациите от 1991 г. собствеността върху одържавеното кооперативно имущество се възстановява ех lege. Предпоставките, при наличието на които настъпва този реституционен ефект на закона, трябва да са налице към момента, от който същият е влязъл в сила. Изискването към този момент имотът да е заварен в собственост на държавата се подразбира, въпреки че не е изрично посочено, както в другите реституционни закони. По аргумент от текста на чл. 1, ал. 2 от ПМС № 192/1991 г., посочващ до кого трябва да се отправи искането за връщане на възстановено кооперативно имущество, следва да се приеме, че имуществото се възстановява, когато към 1991 г., то е заварено да се стопанисва от държавна фирма или от еднолично търговско дружество с държавно имущество или от общинска фирма. При последваща приватизация на тези фирми и дружества възстановеното имущество не участва в техния капитал, тъй като то вече е излязло от патримониума на приватизиращата се стопанска единица и подлежи на връщане на съответната кооперация. С такова имущество не може да се извършва разпореждане, а извършеното не е довело до промяна във формата на собственост, тъй както продажбата на чужда вещ не прави приобретателя собственик. По тези съображения фактът на последващата приватизация, на който се е позовава ответникът по исковете, е без значение за правото на ищеца да получи имуществото си и да претендира обезщетение за лишаването му от ползване за периода на исковите претенции. Пловдивският апелативен съд не е процедирал по посочения начин и е допуснал нарушение на съществени съдопроизводствени правила - чл. 220, чл. 221 ал. 2, чл. 224 ГПК /отм/. Той е постановил необоснован и незаконосъобразен съдебен акт, което прави порочното решение неправилно по смисъла на чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК. Това налага отменяването му и връщане делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Ето защо и на основание гореизложеното Върховният касационен съд,