Решение № 2249 от 2.3.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция Миграция МВР, чрез процесуален представител юрк. Терзийска, против решение 6312 от 28.10.2022г., постановено по адм. дело 5982/2022г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че не са предприети действия по привеждане в изпълнение на наложена спрямо чужденеца принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ, както и че тази ПАМ вече не представлява годно изпълнително основание поради изтекла погасителна давност. Допълнително сочи, че решаващият съд необосновано е приел, че чужденецът е лице без гражданство. Твърди, че лицето е незаконно пребиваващ на територията на Република България чужденец, поради което законосъобразно му е отказано предоставяне на статут на лице без гражданство. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по същество, с което да бъде потвърден оспорваният отказ. Ответникът И. Ежов, чрез пълномощника му адв. Стоянов, в съдебно заседание и с представен отговор на касационната жалба взема становище за нейната неоснователност и моли първоинстанционното съдебно решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, като краен резултат, поради което предлага да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на И. Ежов, лице без гражданство, роден на [дата]., против отказ рег. 5364р-11448/06.06.2022г. на директора на дирекция Миграция за предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Република България. С обжалваното решение 6312 от 28.10.2022г., постановено по адм. дело 5982/2022г. по описа на АССГ, е отменен отказ рег. 5364р-11448/06.06.2022г. на директора на дирекция Миграция и преписката е върната на органа за ново произнасяне съобразно мотивите на решението. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но противоречи на материалния закон. Приел е за безспорно установено, че жалбоподателят се явява лице без гражданство по смисъла на чл. 1, т. 1 от Конвенцията за статута на лицата без гражданство, спрямо когото е приложим редът за предоставяне на статут на лице без гражданство, разписан в Глава втора а от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Отбелязал е, че процесният отказ за предоставяне на такъв статут е постановен на основание чл. 21д, т. 6 ЗЧРБ, като от фактическа страна е мотивиран с наложена спрямо кандидата ПАМ по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ със заповед 475/11.07.2006г. на директора на дирекция Миграция. Решаващият съд обаче е счел, че последната заповед не представлява годно изпълнително основание поради изтекла погасителна давност и изразено от лицето становище в тази насока, както и липса на предприети действия от компетентния орган по привеждането в изпълнение на акта. Оттук е стигнал до извод, че в случая наличието на заповед по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ не може да служи като фактическо основание за издаване на отказ по чл. 21д, т. 6 ЗЧРБ, което обуславя неговата незаконосъобразност. Допълнително е отбелязано, че в оспорвания отказ е прието, че лицето е незаконно пребиваващ на територията на Република България чужденец, което е самостоятелно основание за отказ по чл. 21д, т. 4 ЗЧРБ, но за тази констатация нито са изложени фактически основания, нито е налице позоваване на относимата норма на чл. 21д, т. 4 ЗЧРБ. Така постановеното решение е правилно като краен резултат, но с коригиращи мотиви. Настоящият състав споделя доводите на касационния жалбоподател, че по делото е останал неизяснен въпросът дали кандидатът се явява лице без гражданство по смисъла на чл. 1, т. 1 от Конвенцията за статута на лицата без гражданство. Безспорното установяване на това обстоятелство е от съществено значение за преценката дали въобще е приложим редът за предоставяне на статут на лице без гражданство, разписан в Глава втора а ЗЧРБ. Съгласно чл. 21б, ал. 1 ЗЧРБ статут на лице без гражданство може да се предостави на чужденец, който не се разглежда като гражданин от нито една държава в съответствие с нейното законодателство. Цитираната правна норма е в съответствие с ратифицираната от Република България Конвенция за статута на лицата без гражданство, приета в Ню Йорк на 28.09.1954г. Целта на конвенцията е да защити уязвимостта на лицата без гражданство, като им даде възможност да се ползват от всички основни човешки права и свободи в най-пълен обем. В разглеждания случай заявителят е обосновал искането си да получи статут на лице без гражданство, като е посочил, че не притежава документ за самоличност, съответно гражданство, тъй като след влизането си в Република България през 1992г. с паспорт от бившата СССР, документът му за самоличност по негови данни е бил откраднат. Безспорно единствено липсата на документ за самоличност не определя едно лице като лице без гражданство. Безспорно няма и данни той да е предприел необходимите действия за изясняване на своя статут. Жалбоподателят е имал възможност да се обърне към съответното посолство за формалното признаване на неговия статут, както и да направи искане да му бъде разрешено завръщане в страната, в която е роден или живял, но по делото няма данни да е сторил това. Не са установени и причини, поради които той не е могъл да посети, както Посолството на Руската федерация, в чиито предели, предвид съдържащите се по делото безспорни данни, той е роден, така и Посолството на Република Украйна, където е живял с родителите си, имал е регистрация, създал е семейство, работил е. Но както законосъобразно е приел решаващият съд, в тежест на административния орган е да установи дали заявителят е лице без гражданство или следва се разглежда като гражданин на конкретна държава. След като органът е имал съмнения, че лицето всъщност е украински гражданин, в негова тежест е било да провери това обстоятелство в хода на развилото се административно производство. Едва след изясняване на този въпрос може да се преценява, доколко наличието на наложена спрямо лицето ПАМ по чл. 41, т. 2 ЗЧРБ през 2006г. съставлява основание за отказ по чл. 21д, т. 6 ЗЧРБ, като в тази връзка съдът споделя доводите на касационния жалбоподател, че незаконосъобразно съдът е зачел възражението за изтекла давност, направено с жалбата до съда, а не пред административния орган. Правилни обаче са изводите на съда, че в оспорвания отказ е прието, че лицето е незаконно пребиваващ на територията на Република България чужденец, но за тази констатация нито са изложени фактически основания, нито е налице позоваване на относимата норма на чл. 21д, т. 4 ЗЧРБ, която е самостоятелно основание за отказ. При новото разглеждане на заявлението административният орган следва мотивирано да се произнесе по въпроса дали лицето се явява лице без гражданство по смисъла на чл. 1, т. 1 от Конвенцията за статута на лицата без гражданство, след което да обсъди дали са налице основания за отказ по чл. 21д ЗЧРБ и коя от предвидените хипотези е налице. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,