Решение № 6567 от 16.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2183/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на „КИКА ГРУП“ ООД срещу Решение № 10889/03.12.2025 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. дело № 769/2025 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля предявените от Дружеството искове с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1, пр. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), вр. чл. 4, пар. 3 от ДЕС и чл. 1, ал.1 ЗОДОВ срещу Комисия за защита на потребителите (КЗП) с искане КЗП да заплати сумата от:

– 32 959,69 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана печалба от продажба на детска количка модел „Chloe” за периода от 02.08.2021 г. до 14.05.2022 г., когато е действала Заповед № 410/02.08.2021 г. на председателя на КЗП, обявена за незаконосъобразна с Решение № 646/14.04.2022 г. по адм. дело № 2713/2021 г. на Административен съд – Пловдив, влязло в сила на 14.05.2022 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 14.05.2022 г. до окончателното изплащане на обезщетението;

– 129 722,13 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи от нереализирана печалба от продажбата на детска количка модел „Chloe” за периода от 13.07.2023 г. до 31.10.2024 г., когато е действала Заповед № 698/13.07.2023 г. на председателя на КЗП, обявена за незаконосъобразна с Решение № 8556/10.10.2024 г. по адм. дело № 2131/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, влязло в сила на 31.10.2024 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 31.10.2024 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като неоснователни.

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Твърди, че изводите на първоинстанционния съд се основават на превратно тълкуване на фактите и нормативната уредба. Намира, че съдът неправилно е квалифицирал иска като такъв само по чл. 2в ЗОДОВ, доколкото фактическите твърдения са относно претенция с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Позовавайки се на практиката на СЕС и ВАС обосновава извод, че за съществено нарушение на правото на ЕС е достатъчно да е налице явно отклонение от дължимото поведение от страна на държавата, каквото в настоящия случай е налице. Сочи, че двете заповеди на КЗП са издадени, именно във връзка с правомощията на държавата членка по Директива 2001/95/ЕО относно общата безопасност на артикулите, достигащи до потребителите.

На следващо място намира за неправилен и извода на съда, че не са посочени и не са налице права, които Дружеството черпи от правото на ЕС, които да са били нарушени, доколкото в чл. 17 от Хартата е посочено, че всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно. В тази връзка намира, че с издадените заповеди КЗП е нарушила правото на ЕС, като е ограничила основната свобода на жалбоподателя на свободно предоставяне на стоки по смисъла на чл. 16 от Хартата. Счита, че доколкото са налице два незаконосъобразни административни акта, то са налице и предпоставките за реализиране отговорността на държавата.

Оспорва и изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано наличието на пропусната полза, тъй като поради погрешно констатирана опасност на продукта от национален орган, Дружеството е лишено от правото да реализира продажба. В този смисъл намира, че е налице пряка причинно-следствена връзка между поведението на административния орган и причинените пропуснати ползи. Позовавайки се на съдебната практика на ВАС счита, че и размерът на претендираното обезщетение е определен съобразно сходни случай.

На следващо място, анализирайки законодателството на държавите членки относно понятието пропуснати ползи обосновава извод, че обезщетение за пропусната полза предполага установяване на две групи факти, а именно факти които пораждат обективна възможност за увеличение на имуществото и такива, които осуетяват тази възможност. Посочва, че в случая Дружеството е реализирало продажби на продукта преди заповедта, както и след нейната отмяна. Намира, че доколкото други търговци са реализирали продажби на територията на ЕС, по време на действието на заповедите на КЗП за спиране от продажба на стоките, то Дружеството е претърпяло вреди следствие на издадените заповеди.

В заключение посочва, че съдът е следвало да отправи преюдициално запитване по въпросите, по които се е произнесъл – за предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата и дали настоящата хипотеза попада в тях, относно понятието пропуснатата полза, поради което е постановил неправилно съдебно решение.

Прави искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и решаване на спора по същество с уважаване в пълен размер предявените искове с правно основание чл. 1, ал. 1 и чл. 2в от ЗОДОВ. Алтернативно прави искане делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона. Претендира присъждане на разноски. Представлява се от адв. А. Славчев от Адвокатска колегия – Пловдив.

В допълнително представена молба се прави искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) по следните въпроси:

1. Принципът, съгласно който държавите членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които държавите носят отговорност, изисква ли като предпоставка за ангажиране на отговорността поведение на държавния орган, което:

• отклонява се явно и съществено от установените от правото на Съюза нормативни изисквания;

• превишава границите на допустима административна преценка;

• пренебрегва пределите на дискреционната власт, предпоставена на националните органи;

• или демонстрира пълна липса на грижа, пренебрегва или игнорира съдържанието и обвързващия характер на правото на ЕС.

2. Принципът, съгласно който държавите членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които държавите носят отговорност, изисква ли причинени вреди, под формата на пропусната полза да бъдат доказани със сигурност или принципът изисква да бъдат доказани със степен на разумност, на достатъчна степен на сигурност?

Налице ли е такава степен на сигурност, когато се установява, че частноправният субект, на който му е забранено да предлага на пазара на ЕС стоки поради незаконосъобразен административен акт на националния компетентен орган, приет на основание чл. 8, пар. 1, б. „д“, съответно б. „е“ i от Директива 2001/95/ЕО относно общата безопасност на продуктите, е реализирал продажби на стоката в периодите, в размер на периода на действие на забраната, преди забраната или след отмяната й?

Ответникът – Комисия за защита на потребителите чрез юрк. С. Ангелова изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора възнаграждение за адвокат.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За да постанови решението си съдът установява от фактическа страна, че с влязло в сила Решение № 646/14.04.2022 г. по адм. дело № 2713/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив е отменена Заповед № 410 от 02.08.2021 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите, с която на дружеството е наредено да организира незабавно и ефективно изтегляне от пазара на детска количка марка „Kikka boo“, модел „Chloe“, арт. № 31001030108, 3100103111, 31001030110, 31001030109, като стока, опасна за здравето и безопасността на потребителите, и да отправи предупреждения към потребителите за рисковете, които стоката съдържа. В мотивите на съдебното решение като основание за отмяна е посочено, че органът не е посочил правното основание, въз основа на което е приел за доказан правопораждащия за налагане на мярката юридически факт – опасността на стоката, а това лишава съда от възможност да извърши контрол за законосъобразност на оспорената заповед.

С влязло в сила Решение № 8556/10.10.2024 г. по адм. дело № 2131/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив е отменена Заповед № 698/13.07.2023 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите, с която на основание чл. 86, ал. 1 и чл. 71, ал. 3, т. 1 ЗЗП е наредено на дружеството да спре временно пускането на пазара на детска количка „Kikka boo“, модел „Chloe“, за периода, необходим за извършването на контрол, проверка и оценка на безопасността на стоката, съгласно стандарт БДС EN 1888-1:2018+А1:2022 /EN 1888-1:2018-A1:2022/ „Изделия за отглеждане на малки деца. Колесни средства за придвижване на деца. Част 1: Детска количка и кошчета за бебешки колички“ и БДС EN 1888-2:2018+А1:2023 /EN 1888-2:2018+А1:2022/ „Изделия за отглеждане на малки деца. Колесни средства за придвижване на деца. Част 2: Количка за деца с тегло от 15 кг до 22 кг“. В мотивите на съдебното решение е посочено, че макар и да е цитиран приложимият към процесната стока стандарт, в заповедта не се посочва какви са неговите изисквания и кое точно от тях не е изпълнено в конкретния случай, за да се гарантира правото на жалбоподателя да се защити срещу предявеното твърдение за допуснато от него нарушение.

От свидетелските показания са установени факти относно забраната за продажба на детските колички на територията на Република България и целия ЕС, тъй като са били оповестени чрез системата RAPEX за опасни стоки в Европа, както и по отношение на тяхната продажба веднага след освобождаването им.

От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза е установено какъв е размерът на печалбата от продажбата на продукта, както и чистата печалба след облагане с корпоративен данък.

При тези факти първоинстанционният съд счита предявените частични искове с правно основание чл. 2в, ал. 1 т. 1 пр. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 4, пар. 3 от ДЕС и чл.1, ал.1 ЗОДОВ вр. чл. 82 ЗЗД за допустими, но по същество неоснователни.

Първоинстанционният съд приема за първия иск, че трите условия (предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда) следва да са налице кумулативно. В конкретния случай Административен съд – Пловдив приема, че първата кумулативна предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата не е налице, поради което самò по себе си това обуславя неоснователност на предявените искове в частта им по чл. 2в ЗОДОВ. Позовавайки се на практиката на СЕС сочи, че самото неправилно приложение на правото на ЕС или грешна техническа преценка, на административния орган, не е достатъчно. Според съда се изисква държавният орган „явно и сериозно да е пренебрегнал границите на предоставената му компетентност“. В тази връзка посочва, че органът е действал в рамките на предоставените му по Директива 2001/95/ЕО и Закона за защита на потребителите правомощия за оценка на безопасността на продукти и за налагане на временни ограничителни мерки. Обосновава извод, че макар тези заповеди да са отменени от административния съд, поради недостатъци в мотивировката и поради неправилна оценка на стандартите за безопасност, това не означава, че органът е действал в явно противоречие с правото на Съюза или е пренебрегнал неговата обвързваща сила. Според съда отмяната на административен акт по критериите на вътрешното право – включително при непълнота на мотивите, неправилна фактическа преценка или непълно изясняване на обстоятелствата – не е тъждествена на установяване на „достатъчно съществено“ нарушение. Посочва, че мерките на КЗП представляват типични мерки за пазарен надзор, при които държавният орган разполага с широка дискреция, призната от Директива 2001/95/ЕО. Мотивира, че в случая е налице неправилна административна преценка, отстранена чрез съдебен контрол, който самата Директива предвижда като гаранция за защита на икономическите оператори. Първоинстанционният съд намира, че така сочените като нарушени разпоредби не предоставят сами по себе си конкретни субективни права на частноправни субекти, а уреждат правомощията на националните органи за контрол на безопасността на продуктите.

Отделно съдът обсъжда общата отговорност на държавата за вреди от незаконосъобразни административни актове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Посочва, че в случая не са доказани наличието на вреда и причинно-следствена връзка между вредата и незаконосъобразния акт. Намира, че за да бъде налице вреда, изразяваща се в пропуснати ползи, следва резултатът, който ищецът е целял да постигне, да е сигурен. Посочва, че пропуснатата полза е това увеличение на имуществото на увредения, което при обикновени условия би настъпило, ако ответникът не бе го увредил – т.е. тази полза, която при нормално развитие на нещата би могла с висока степен на вероятност да се очаква. Обосновава, че за да се приеме, че в правната сфера на ищеца е настъпила вреда от вида „пропуснати ползи“, следва по безспорен начин да е установено, че без незаконосъобразните заповеди на ответника претендираното увеличение на имуществото със сигурност би се реализирало. В тази връзка счита, че самото изтегляне на продукта от пазара и временното преустановяване на продажбите не води автоматично до настъпване на пропусната полза, когато впоследствие същите количества са реализирани при непроменени или дори по-благоприятни икономически условия. Посочва, че от доказателствата по делото не се установява нито едно конкретно търговско правоотношение, което да е прекратено или осуетено вследствие на процесните заповеди. Позовавайки се на съдебната практика на ВАС обосновава, че пропуснатата полза се доказва само чрез конкретни, индивидуализирани сделки, а не чрез общи прогнози или свидетелски предположения. Намира, че в случая самото публикуване на информация в системата RAPEX не представлява факт, който автоматично води до пазарен отказ от продукта или до трайно негативно отражение върху търговската дейност на определен икономически оператор. Посочва, че RAPEX е механизъм за обмен на информация между държавите членки, чиято цел е своевременно предупреждение за потенциално опасни стоки, но не въвежда пряка забрана за продажба, нито предопределя реакцията на търговците и потребителите. В тази връзка посочва, че не са представени договори с прекратени клаузи, откази от клиенти, електронна кореспонденция, анекси, уведомления или други документи, които да разкриват конкретно отражение на вписването в системата върху търговския оборот на Дружеството. Напротив – от събраните доказателства се установява, че след отпадане на забраната продажбите на модела „Chloe“ са възобновени незабавно и в пълен обем. Позовава се на твърдения самият ищец, че всички количества са реализирани, поради което съдът обосновава извод, че това поведение на пазара демонстрира запазен интерес към продукта и липса на трайно неблагоприятно въздействие, което би могло да бъде квалифицирано като пропусната полза.

Така мотивиран, съдът достига до решаващия извод, че исковете на „КИКА ГРУП“ ООД следва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Преди всичко следва да се изтъкне, че е неоснователен доводът на касатора, че съдът неправилно е определил предмета на иска и се е произнесъл само по претенцията основаната на чл. 2в ЗОДОВ, без да се произнесе по основния иск по чл. 1, ал.1 от същия закон.

Съдът е изложил отделни аргументи за неоснователност и недоказаност на двете претенции, поради което не е налице соченото от нарушение на съдопроизводствените правила от касатора.

Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Според чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова е в тежест на ищеца да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като при липсата, на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата.

Разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ урежда разглеждането на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Съюза. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и ВАС, а според чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ - когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на АПК, ако страна по делото е административен съд, ВАС или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. По аргумент от чл. 203, ал. 3 АПК за имуществената отговорност и за допустимостта на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС, уредена на свой ред в чл. 340, § 2 Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС).

Задължението на държавата да поправи вредите, настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й, произтичащи от Договорите /разбирани като Договор за Европейския съюз - ДЕС и ДФЕС/ е един от основните принципи на правото на Съюза, провъзгласен за първи път в решение на Съда на Европейските общности /СЕО, сега – СЕС/ от 19 ноември 1991, Francovich и Bonifaci/Италия, C-6/90 и C-9/90, ECLI:EU:C:1991:428/. В т. 36 от решението, съюзните съдии, съобразявайки чл. 4, § 3 от ДЕС /тогава чл. 5 от ДЕО/, постановяват, че държавите членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Уточнено е, че принципът за отговорността на държавата за причинените от нея вреди на частноправните субекти, вследствие на нарушения на общностното /сега съюзното/ право, е присъщ на системата на Договорите. В последвалата решението по делото Francovich практика на СЕС, в т. ч. и в актуалната му юриспруденция, са изведени условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, като трайно застъпено и безпротиворечиво в тази практика е прието, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия, а именно - нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (виж СЕО, решение от 5 март 1996, Brasserie du pкcheur/Bundesrepublik Deutschland et The Queen/Secretary of State for Transport, ex parte Factortame и др., C-46/93 и C-48/93, ECLI:EU:C:1996:79, т. 51; СЕС, решение от 7 юли 2022, F. Hoffmann-La Roche и др., C-261/21, ECLI:EU:C:2022:534, т. 58; СЕС, Решение от 10 март 2022, ˮGrossmaniaˮ, C-177/20, ECLI:EU:C:2022:175, т. 69 и СЕС, Решение от 23 ноември 2023, Right to Know, C-84/22, ECLI:EU:C:2023:910, т. 75). Съответно на доказване в подобно исково производство подлежат посочените предпоставки, всички твърдени в исковата молба факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и на техния размер. При това посочените условия следва да са налице кумулативно – при липсата на което и да е от тях, не може да бъде ангажирана отговорността за вреди на ответника, съответно – ответниците.

Предвид посоченото правилен е изводът на първоинстанционния съд, кои са материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Европейския съюз – чл. 2в ЗОДОВ, а именно: 1. нарушената съюзна правна норма, която предоставя на права на частноправните субекти; 2. достатъчно съществено нейно нарушение; 3. пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Следва при условията на пълно и главно доказване при наличието на достатъчно съществено нарушение и връзка с вредите, последните да бъдат доказани напълно по вид и размер.

Правилен е изводът на съда, че посочената от ищеца като нарушена съюзна правна норма – чл. 8, § 1, б. „е“, „i“ от Директива 2001/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 3 декември 2001 г. относно общата безопасност на продуктите не предоставя права на частноправни субекти. Нормата гласи, че за целите на директивата и по-специално на чл. 6 от нея, компетентните органи на държавите членки са упълномощени да предприемат, inter alia, мерките по буква „а“ и букви от „б“ до „е“ по-долу, когато е необходимо; по буква „е“ – за всеки опасен продукт, който вече е на пазара: да наредят или организират фактическото му и незабавно изтегляне и да алармират потребителите за рисковете, които той представлява.

Съгласно разпоредбата на чл. 88, ал. 1, т. 2 ЗЗП (в приложима редакция), която е съответна на чл. 8 (1) (е, i) от Директива 2001/95/ЕО, когато контролен орган установи, че определена стока, услуга или партида стоки, пусната на пазара, представлява или е вероятно да представлява опасност за здравето и безопасността на потребителите, той е длъжен, като вземе предвид условията за производство или търговия на стоката или услугата, да разпореди или да организира незабавно и ефективно изтегляне на стоката от пазара или преустановяване предлагането на услугата, както и отправяне на предупреждения към потребителите за рисковете, които стоката или услугата съдържа.

С тази разпоредба националният законодател въвежда задължението на производителя, респ. търговеца/дистрибутора на стоката, заложено в чл. 3 от Директива 2001/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 3 декември 2001 година относно общата безопасност на продуктите (Директива 2001/95/ЕО/, а именно, че в продажба се пускат само безопасни стоки. На това задължение съответства задължението на държавата и прякото упълномощаване на държавните органи по силата на чл. 8 § 1, б. „е“, i от Директива 2001/95/ЕО да извършат съответните проверки за безопасността на стоките.

Следователно разпоредбата на чл. 8 § 1, б. „е“, i от Директива 2001/95/ЕО може да бъде нарушена ако държавата членка не е създала национална процедура, по която контролните органи имат правомощията и задължението да допускат в продажба само безопасни стоки в интерес на защитата на потребителите. В този смисъл първоинстанционният съд правилно е посочил, че по делото не се установява КЗП, упражнявайки контролните си правомощия, да е проявила незачитане на правото на ЕС или явен отказ да бъде приложено релевантно правно изискване. Напротив – действията на органа са основани на фактически констатации в изпълнение на задълженията му по контрол на безопасността. При такава фактическа картина не се установява сериозно и очевидно нарушение на правото на ЕС.

При липсата на нарушение на съюзната норма няма основание да се търси причина връзка между нарушението и твърдяната вреда.

Следва да се отбележи, че не е нарушена и нормата на чл. 16 от ХОПЕС, гарантираща свободата на стопанската инициатива, както и чл. 17 от същата разпоредба гарантираща правото на собственост. Съгласно чл. 51, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС (ХОПЕС), определящ обхвата на приложното й поле, разпоредбите на Хартата се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. ХОПЕС не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Това определя приложимост на разпоредба от ХОПЕС единствено и само когато юрисдикция на държава членка прилага в конкретното национално производство норма от правото на ЕС, различна от Хартата. Следователно, за да бъде Хартата приложима по дело пред национален съд, предметът на делото трябва на друго основание да попада в приложното поле на правото на ЕС. Когато не е възможно да се установи връзка на делото с правото на ЕС, държавите членки на ЕС нямат задължение да прилагат Хартата.

Ищецът основава исковата си претенция на твърдението, че именно в резултат на отменените като незаконосъобразни Заповед № 410/02.08.2021 г. на председателя на КЗП и Заповед № 698/13.07.2023 г. на председателя на КЗП не е реализирана печалба от продажба на детска количка модел „Chloe”, в периодите от 02.08.2021 г. до 14.05.2022 г. и от 13.07.2023 г. до 31.10.2024 г. като било лишено от приходите и печалбите от осъществяването й.

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Основателността на иска е обусловена от кумулативното наличие на няколко предпоставки, а именно незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и/или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието, да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на държавата/общината по посочения ред.

Предвид така направените в исковата молба твърдения и формулираното искане, които обвързват решаващия съд и поставят границите на правораздавателната му дейност, а и с оглед очертаните по – горе предпоставки за ангажиране на отговорността на КЗП на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, следва да се приеме, че в случая не е налице реално настъпила вреда, която да е в пряка причинна връзка между отменените като незаконосъобразни административни актове и твърдяното от „КИКА ГРУП“ ООД увреждане - настъпване на вреди, съставляващи пропуснати ползи в размер на нереализираната печалба.

Съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

Установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. В този смисъл Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приема, че при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която не се предполага. В разясненията към Тълкувателното решение се посочва, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Прието е, че само ако бъде доказано, че при точно изпълнение от страна на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване - да се поправят претърпените от кредитора вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника. В Тълкувателното решение се посочва, че на обезщетяване подлежат не всички пропуснати ползи, а само тези, които са били предвидими за страните по сделката към момента на пораждане на задължението и са пряка и непосредствена последица от неизпълнението.

Безпротиворечива е практиката на ВКС, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. (в този смисъл Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. по тълк.д. № 3/2021 Г., ОСГТК на ВКС; Решение № 156 от 29.11.2010 Г. по т. д. № 142/2010 г., т. т., І т. о. на ВКС; Решение № 274 ОТ 18.09.2025 Г. по к. т.д. № 2656/2024 г., т. к., І т. о. на ВКС и др.)

Както бе посочено, в съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, че страните са длъжни да докажат твърденията, на които основават своите искания и възражения, кредиторът - продавачът следва да докаже, че при точно изпълнение на задължението за предаване на стоките би получил увеличаване на имуществото си, като установи факта на създадени между него и трети лица правоотношения във връзка с този обект по повод разпореждането с него, които са били осуетени именно в резултат от постановените административни актове или като установи, че при конкретните пазарни условия в периода на забавата е съществувала реална възможност за прехвърляне на вещите, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните пропуснати ползи и подлежащите на установяване факти.

В конкретния случай, след като ищецът претендира пропуснати ползи, като пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договорно задължения в периодите на исковата молба, и е мотивирал, че вредите за него под формата на пропуснати ползи се изразяват в нереализирани печалби от продажба на детски колички, то те е следвало да установят релевантните факти. В случая по делото липсват каквито и да било представени доказателства в тази насока - сключени договори за продажба, за дължими неустойки или лихви във връзка с неизпълнение на поети договорни ангажименти, нито за откази от конкретни клиенти, изрично мотивирани с вписването на продукта в RAPEX или с действието на заповедите на КЗП. Следователно липсата на доказателства за конкретно сключени договори с период на изпълнение в периодите, когато са действали ограничителни мерки, които да са прекратени именно поради приложените принудителни мерки, прави не доказана възможността за увеличаване на имуществото на ищеца. Правилен, в тази връзка, е изводът на първоинстанционния съд, че не е доказана твърдяната вреда и връзката между нея и отменението административни актове. Нещо повече от събраните писмени и гласни доказателства по делото безспорно се установява, че стоката впоследствие е реализирана на пазара при същите или дори по-високи маржове на печалба.

При липса на доказана вреда е безпредметно обсъждането на доказателства за нейния размер.

С оглед всичко изложено се налага извод, че съдът правилно е установил фактите въз основа на тях е направил обосновани и съответни на закона правни изводи – не са налице материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди нито от съществено нарушение на правото на Европейския съюз (иск по чл.2в ЗОДОВ), нито от отменен административен акт (иск по чл.1, ал.1 ЗОДОВ), поради което обжалваното съдебно решение следва да бъда оставено в сила.

По искането за отправяне на преюдициално запитване до съда на Европейския съюз (СЕС):

Върховният административен съд, като се запозна с конкретно поставените от процесуалния представител на касационния жалбоподател въпроси, намира следното:

Съгласно чл. 628 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на европейските общности. От своя страна разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК, предвижда, че съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.

Предпоставка за отправяне на преюдициално запитване по реда, предвиден в цитираните разпоредби е кумулативното наличие на следните условия: да се иска тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз; тази разпоредба да е приложима пряко или косвено към спора пред националния съд; искането да се основава на правната и фактическата обстановка по спора пред националния съд, тоест въпросът да е релевантен към предмета на спора; искането да е от значение или да е необходимо за правилното решаване на делото.

Преценката за наличието на предпоставките и изключенията е необходимо да се извърши на основата на съдържанието на предложения от касационния жалбоподател въпрос за отправяне на преюдициално запитване.

В случая поставените от касационния жалбоподател въпроси не обуславят наличие на изискванията по чл. 628 - чл. 629 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК за допускане на преюдициално запитване. Въпросите са формулирани така, че да се даде отговор не на значима за правилното решение на спора относима съюзна правна норма, а на твърденията касатора за обхвата на на отговорността на държавите членки. СЕС в практиката си многократно е очертал обхвата на отговорността на държавите членки за вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, поради което няма необходимост от отправяне на ново питане по този въпрос.

Въпросите се отнасят до тълкуването на правна норма от Директива 2001/95/ЕО. Практиката на СЕС допуска тълкуване на норми на директиви при безусловно наличие на връзка на фактите по делото с нормата, чието тълкуване се иска, поставена в контекста на националното законодателство, но при липса на транспониране на правото на ЕС в националното законодателство или при несъответствие на норма от директивата и начина й на транспониране в националния закон. Преценката за необходимостта от преюдициално запитване е свързана с прякото значение на тълкуването на съюзното право при решаването на конкретен правен спор. С формулираните въпроси не се иска тълкуване на разпоредбите на правото на ЕС, а искане СЕС да отговори на правни въпроси, съобразно конкретните твърдения на касатора относно обстоятелства във връзка със спора по делото, което е недопустимо.

В обобщение на изложеното настоящият състав счита, че нито един от въпросите по искането за отправяне на преюдициално запитване не е необходим за правилното решаване на делото или вече има решение на СЕС, което изяснява същия в достатъчна степен, за да може съдът реши главния спор според приложимото право на ЕС, поради което искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде отхвърлено.

С оглед изложеното в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски. На основание чл. 143 АПК, касаторът следва да заплати на ответника - Комисия за защита на потребителите, сумата от 105 евро, равняваща се на 205,36 лева, съставляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

При този изход на спора, искането на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски в негова полза е неоснователно.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. Първо АПК Върховният административен съд, Седмо отделение