Решение № 13264 от 14.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15968/2011 г.

Решение № 13264 от 14.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15968/2011 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя /ЗГВРСНР/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Шерифе Рамадан Мурад от с. Сипей, област Кърджали, против решение № 156/31.10.2011 г., постановено по адм. дело № 242/2011 г. по описа на Административен съд гр. Кърджали, с която е отхвърлена жалбата й против разпореждане № 165-ГВ-4/21.07.2011 г., издадено от изпълняващия длъжността /и. д./ директор на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" /Фонд "ГВРС"/ към Националния осигурителен институт /НОИ/. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба се излагат съображения, че на касатора следва да се признае право на гарантирани вземания от Фонд "ГВРС" за неплатеното трудово възнаграждение и обезщетение по трудовото правоотношение, които са възникнали след датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя "Орфей - Кърджали" ЕООД, но преди датата на вписване на решението за обявяване на същия в несъстоятелност. При тълкуване на разпоредбата на чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР следва да се отчете многофазният характер на производството по несъстоятелност, като в хипотезата на чл. 635, ал. 1 ТЗ - продължаване на дейността на предприятието, която е налице в случая, следва да се приложи разширително тълкуване и да се приеме, че се дължи обезщетение от Фонд "ГВРС" във всяка фаза на производството по несъстоятелност. Ако се приеме, че правото на обезщетение от Фонд "ГВРС" в хипотезата на чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР възниква от датата на обявяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност и може да бъде упражнено в 30-дневен срок от тази дата, съгласно чл. 25, ал. 1 от същия закон, то се налага изводът, че е налице дискриминация и нарушаване на принципа за равенство пред закона в сравнение с работниците и служителите, чиито трудови правоотношения са прекратени в хипотезите на чл. 6, т. 2 и т. 3 от закона. Същият извод се налага и при тълкуването на § 1 от допълнителната разпоредба /ДР/ на ЗГВРСНР, в който началният момент, от който се поражда правото на гарантирани вземания по закона е моментът на обявяване на несъстоятелност, а този момент е изключен като правопораждащ за работниците и служителите, работещи при работодатели по чл. 2 от закона. По подробни съображения в посочения смисъл касаторът моли обжалваното съдебно решение да бъде отменено и вместо него - постановено друго по същество, с което бъде отменен обжалвания административен акт и бъде признато право на изплащане на претендираното вземане. Ответникът по касационната жалба - директорът на Фонд "ГВРС" към НОИ, представляван от процесуалните представители юрисконсултите Снежана Малакова и Андриана Печева, оспорва жалбата. В съдебно заседание и в представените писмени бележки излага съображения, че касаторът няма право на обезщетение от Фонд "ГВРС", тъй като претендираните вземания са възникнали след вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя и не попадат в приложното поле на ЗГВРСНР. Гарантираните вземания по смисъла на закона са само тези, които са начислени и неизплатени до датата на вписване на решението по чл. 6, а не всички плащания, дължими по трудовото правоотношение. В случая молбата за изплащането на вземанията е подадена след изтичане на преклузивния 30-дневен срок по чл. 25, ал. 1 ЗГВРСНР. Ответникът се позовава на решението от 18.04.2013 г. по дело С-247/12 на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановено по повод преюдициално запитване, отправено по адм. дело № 862/2012 г. на ВАС, шесто отделение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил жалбата против разпореждането на директора на фонд "ГВРС", поради това че искането за плащане на вземането е подадено след изтичане на срока по чл. 25, вр. чл. 6 ЗГВРСНР и заявеното вземане не попада в приложното поле на закона. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Кърджали, е отхвърлена жалбата на Шерифе Рамадан Мурад против разпореждане № 165-ГВ-4/21.07.2011 г., издадено от и. д. директор на Фонд "ГВРС", с което е отказано изплащане на гарантирано вземане на основание чл. 26, ал. 1 ЗГВРСНР по подадената молба с вх. № ГВ-081-86/16.06.2011 г. За да постанови това решение първоинстанционният съд е приел по същество, че жалбоподателката няма право на гарантирано вземане по ЗГВРСНР за неизплатеното й трудово възнаграждение, както и за обезщетението, дължимо по трудово правоотношение, тъй като тези вземания са възникнали след датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя "Орфей - Кърджали" ЕООД, което е решение по чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР. Според съда материалното право на гарантирано вземане възниква само по отношение на вземания, които са възникнали преди вписване на някое от съдебните решения, посочени в чл. 6 ЗГВРСНР. Предвид този извод съдът е посочил, че за спора е ирелевантно дали е спазен срокът по чл. 25 ЗГВРСНР за упражняване на правото, след като е налице начална липса на право на гарантирано вземане. Наред с това, съдът е споделил становището на административния орган, че защитата на неудовлетворените вземания, които са възникнали след вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя, следва да се осъществи по реда на чл. 639, вр. чл. 687, ал. 1 и чл. 722, ал. 1, т. 7 от Търговския закон /ТЗ/. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно. От фактическа страна по делото не съществува спор, като е установено следното: жалбоподателката, касатор в натоящото производство и означавана по-долу в мотивите като "касатор", е работила по трудово правоотношение с работодателя "Орфей - Кърджали" ЕООД до 06.04.2011 г., когато трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 325, т. 1 от Кодекса на труда /КТ/. Със съдебно решение № 39/25.02.2010 г., постановено по гр. дело № 233/2009 г. по описа на Окръжен съд гр. Кърджали, на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ е обявена неплатежоспособността на "Орфей - Кърджали" ЕООД, с начална дата - 22.07.2009 г.; открито е производство по несъстоятелност на "Орфей - Кърджали" ЕООД; постановено е продължаване на дейността на дружеството при условията на чл. 635, ал. 1 ТЗ; назначен е временен синдик на дружеството и т. н. Това съдебно решение е вписано в търговския регистър при Агенцията по вписванията на 02.03.2010 г. Със съдебно решение № 382/13.05.2011 г., постановено по същото дело, на основание чл. 711, вр. чл. 710 ТЗ е обявена несъстоятелността на "Орфей - Кърджали" ЕООД и е постановено прекратяване на дейността на предприятието. Това решение е вписано в търговския регистър на 20.05.2011 г. Касаторът има вземания от "Орфей - Кърджали" ЕООД, които са счетоводно начислени като дължими, но не са изплатени, както следва: за неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец април 2011 г. - 64,81 лв. и за неизплатено парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ - 179,08 лв. Тези вземания са посочени като дължими в справка с изх. № 157/31.05.2011 г., издадена от "Орфей - Кърджали" ЕООД и съставена по образец, представляващ приложение № 1 към чл. 4, ал. 1 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, приета от Министерския съвет на основание делегация от чл. 29 ЗГВРСНР. Между страните по делото не съществува спор относно дължимостта на посочените вземания на касатора, както и относно основанието, на което се дължат от работодателя. С молба - декларация с вх. № ГВ-081-86/16.06.2011 г. касаторът е поискал да бъде отпуснато гарантирано вземане по ЗГВРСНР, като е представил посочената справка за размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения, дължими от работодателя по Кодекса на труда. С разпореждане № 165-ГВ-4/21.07.2011 г., издадено от и. д. директор на фонд "ГВРС" е отказано изплащане на претендираното вземане по съображения, че искането за отпускане на гарантирано вземане е подадено извън законоустановения 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 ЗГВРСНР, който е регламентиран в чл. 25 от същия закон. Изложено е, че производството по несъстоятелност на "Орфей Кърджали" ЕООД е открито с решение на съда от 25.02.2010 г., което е вписано в търговския регистър на 02.03.2010 г., т. е. 30-дневният срок е изтекъл на 01.04.2010 г., а молбата е подадена след тази дата. Посочено е също, че искането е неоснователно, поради това че претендираното вземане е възникнало след вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя "Орфей - Кърджали" ЕООД, а по силата на чл. 22 и чл. 23 ЗГВРСНР Фонд "ГВРС" обезпечава само неизплатени на работниците и служителите трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 6 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6 от същия закон. От правна страна, настоящият състав съобрази, че съгласно чл. 2 ЗГВРСНР, този закон се прилага за всички физически и юридически лица, които наемат лица по трудово правоотношение и спрямо които може да се открие производство по несъстоятелност по реда на Търговския закон или по реда на специални закони; в чл. 3 е предвидено, че гарантирани вземания на работниците и служителите по този закон са начислени и неизплатени: 1. трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори; 2. парични обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт; в чл. 4, ал. 1, т. 1 е предвидено, че право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от срока му и от продължителността на работното време, и на които правоотношението не е прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6. Съгласно чл. 6 от закона, правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за: 1. откриване на производство по несъстоятелност; 2. откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност; 3. откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството. В чл. 25, ал. 1 от закона, в приложимата редакцията съгласно ДВ, бр. 18 от 2011 г., е предвидено, че гарантираните вземания по този закон се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на НОИ по седалището на работодателя в 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. Съгласно чл. 26, ал. 1, гарантираното вземане се изплаща на правоимащия работник или служител въз основа на издадено разпореждане от директора на фонда. Основният спорен въпрос по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали право на гарантирани вземания от Фонд "ГВРС" съществува за тези вземания на работници и служители, произтичащи от трудови възнаграждения и обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт, които са възникнали след вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя по чл. 630, ал. 1 ТЗ, но преди вписване в същия регистър на решението за обявяване на несъстоятелност по чл. 710 ТЗ. Поради това че правната регламентация по ЗГВРСНР е приета във връзка с изпълнение на задължението на Република България по въвеждане в националното законодателство на Директива 80/987/ЕИО относно закрилата на работниците и служителбите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, изменена с Директива 2002/74/ЕО, то тълкуването на условията за възникване на право на гарантирани вземания на работниците и служители при несъстоятелност на работодателя следва да бъде осъществено в съответствие с разпоредбите на тази директива. С оглед необходимостта от тълкуване на разпоредби на общностното право е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по реда на чл. 267, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз с определение от 09.05.2012 г. по адм. дело № 862/2912 г. по описа на ВАС, шесто отделение, по което е поставен за решаване идентичен правен спор, като този по настоящото дело. Предвид това и за да се осигури възможност за единно прилагане на правото на Европейския съюз съгласно тълкуването на правните норми, дадени от СЕС в решението по преюдициалното запитване, производството по настоящото дело е спряно до приключване на производството пред СЕС по отправеното преюдициално запитване, като съответно е възобновено след произнасяне по запитването. По запитването е образувано дело № С-247/12, по което е постановено решение от 18.04.2013 г. на Съда на Европейския съюз, в което е даден следния отговор на първия и втория от поставените въпроси: "Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 г. относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. В частност те допускат държавите членки да гарантират само вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя. " В мотивите на решението по дело № С-234/12 е направено уточнение, че макар въпросите да се отнасят до тълкуването на Директива 80/987, свързаните със случая по главното производство обстоятелства са настъпили след влизането в сила на кодифицирана Директива 2008/94, която отменя и по същество възпроизвежда релевантните разпоредби от Директива 80/987 и която не предвижда срок за транспониране. Поради това разглеждането е насочено към разпоредбите на Директива 2008/94. Съдът на Европейския съюз е приел, че за да се отговори на първите два въпроса, които следва да се разглеждат заедно, следва да се провери, от една страна, дали основаната на "неплатежоспособност" колективна процедура по смисъла на чл. 2, § 1 от Директива 2008/94 може да се образува със съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност, както това е предвиденото по българското право, и от друга страна, дали членове 3 и 4 от тази директива позволяват да се определи датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност като отправна дата, преди която възникналите вземания на работниците и служителите са гарантирани /т. 28 от мотивите на решението/. На първо място е посочено, че чл. 2, § 1 от Директива 2008/94 определя приложното поле на директивата, с което въвежда условията за възникване на предвидената в същата директива гаранция /т. 30/. Текстът предвижда, че за да се приеме, че даден работодател се намира в състояние на неплатежоспособност, необходимо е да е било поискано започване на колективна процедура, основана на неплатежоспособността на работодателя, както е предвидено в съответните законови, подзаконови и административни разпоредби на държавата членка, която включва частично или цялостно отнемане на активите на работодателя, определяне на ликвидатор или на лице, изпълняващо подобна задача, и органът, компетентен по силата на споменатите по-горе национални разпоредби, да е решил да открие производството или да е установил, че предприятието или дейността на работодателя е окончателно прекратена и наличното му имущество е недостатъчно, за да се обоснове откриването на подобна процедура /т. 31/. Поради това, за да се приложи предвидената в Директива 2008/94 гаранция, трябва да са налице две условия: от една страна, да е било поискано откриването на колективна процедура, основана на неплатежоспособността на работодателя, и от друга страна, трябва да е постановено решение за откриване на тази процедура или при недостатъчно имущество, което да обоснове откриването на процедурата, да е постановено окончателното прекратяване на предприятието /т. 32/. При наличието на подобно решение за откриване на процедура обаче чл. 2, § 1 от Директива 2008/94 не изисква колективната процедура непременно да води до прекратяване на дейността на работодателя /т. 33/, като този извод се потвърждава от съображение 4 на Директива 2008/94 /т. 34/. Съдът е приел, че що се отнася до българското право, текстът на чл. 630, ал. 1 ТЗ изрично предвижда решението за откриване на производство по несъстоятелност да обяви неплатежоспособността и да определи началната ? дата /т. 35/ и освен това, съгласно чл. 2, буква a) от Регламент /ЕО/ № 1346/2000 на Съвета относно производството по несъстоятелност, приложение A към този регламент, предвижда българското производство по несъстоятелност по чл. 607 и сл. ТЗ да бъде "производство по несъстоятелност" по смисъла на чл. 1, § 1 от посочения регламент. Тази разпоредба обаче описва "общите производства по несъстоятелност" по същия начин като чл. 2, § 1 от Директива 2008/94, доколкото се изисква производството да налага частичното или пълното лишаване на длъжника от права, както и назначаването на ликвидатор /т. 36/. Поради това чл. 2, § 1 от Директива 2008/94 не изисква да се постанови прекратяването на дейността на работодателя, за да е приложима предвидената от тази директива гаранция. /т. 37/. На второ място СЕС е приел, че членове 3 и 4 от директивата допускат датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност да се определи като отправна дата, след която възникналите вземания на работниците и служителите вече не са гарантирани, тъй като чл. 3, втора алинея от Директива 2008/94 предоставя възможност на държавите членки да определят датата, преди и/или евентуално след която попада периодът, за който гарантиращата институция покрива задълженията по вземанията от неизплатени възнаграждения /т. 38, 39/. Настоящият съдебен състав приема, че предвид тълкуването на приложимите разпоредби на Директива 2008/94, дадено в решението от 18.04.2013 г. по дело № С-247/12, правната норма на чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР, която предвижда, че правото на гарантирани вземания на работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква на датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, не противоречи на Директива 2008/94, тъй като последната допуска държавите членки да гарантират само вземания на работници и служителите, които са възникнали преди вписването в търговски регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя. Решението, което е визирано в чл. 6, ал. 1 ЗГВРС, е решението за откриване на производство по несъстоятелност по чл. 630, ал. 1 ТЗ. В конкретния случай, по отношение на "Орфей - Кърджали" ЕООД такова е решение № 39/25.02.2010 г., което е вписано в търговски регистър на 02.03.2010 г. За лицата по чл. 4, ал. 1 ЗГВРСНР правото на гарантирани вземания възниква на датата на вписване в търговския регистър на някое от решенията по чл. 6, в зависимост от това кое от тези решения е постановено в конкретния случай. Поради това, че в случая е постановено съдебно решение по чл. 6, т. 1 - за откриване на производство по несъстоятелност, то именно датата на вписване на това решение в търговския регистър е датата /отправната дата/, преди която попада периодът, за който Фонд "ГВРС" покрива задълженията по вземанията от неизплатени възнаграждения и обезщетения от вида на посочените в чл. 3, т. 1 и 2 ЗГВРСНР - трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори и парични обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗГВРСНР /в приложимата за случая редакция/, която регламентира размера на гарантираните вземания на работниците и служителите по чл. 4, ал. 1, като посочва, че тези вземания са в размер на последните три начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 6 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6. Следователно, когато по отношение на работодателя е открито производство по несъстоятелност с постановяване на решение по чл. 630, ал. 1 ТЗ - за откриване на производство по несъстоятелност, гарантираните вземания на работници и служители са само тези, които са възникнали преди датата на вписване в търговския регистър на това решение. Съгласно действащата в страната нормативна регламентация, вземанията на работници и служители от вида на тези по чл. 3 ЗГВРСНР, които са възникнали след датата на вписването на решението по чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР, не са гарантирани вземания и затова Фонд "ГВРС" няма задължение да покрива /да изплаща/ тези задължения. Поради изложените съображения, вземанията на касатора, за които същият е подал молба-заявление за изплащане от Фонд "ГВРС" и които са възникнали след датата на вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя "Орфей - Кърджали" ЕООД, не представляват гарантирани вземания по смисъла на чл. 3, вр. чл. 6, т. 1 и чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗГВРСНР и за Фонд "ГВРС" не съществува задължение за тяхното изплащане. След като в случая претендираните за изплащане вземания не представляват гарантирани вземания по смисъла на закона, то за касатора изобщо не е възникнало право да иска плащане на тези вземания. Затова срокът по чл. 25 ЗГВРС, в който правоимащите лица могат за искат отпускане на гарантираните вземания, е неотносим за случая. Спазването на този срок следва да се преценява единствено по отношение на случаите, при които претендираното вземане представлява гарантирано вземане по смисъла на закона, т. е. попада в приложното поле на закона. Както вече се посочи, вземането, което касаторът е претендирал за изплащане от фонда, не е такова. Следователно, директорът на фонд "ГВРС" законосъобразно е отказал да изплати на касатора претендираното вземане, което е възникнало след датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството за несъстоятелност на работодателя. Съгласно чл. 639 ТЗ посочените вземания следва да бъдат удовлетворени по реда на чл. 722, ал. 1 ТЗ. На основание чл. 687, ал. 1 ТЗ вземанията на работници или служители, произтичащи от трудово правоотношение с длъжника, се вписват служебно от синдика в списъка на приетите вземания, и се удовлетворяват в съответствие с регламентираната поредност на изплащане на вземанията при извършване на разпределение на осребреното имущество. Изложените от касатора доводи, според които, ако се приеме, че правото на обезщетение от Фонд "ГВРС" в хипотезата на чл. 6, т. 1 от закона възниква от датата на обявяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност, и може да бъде упражнено в 30-дневен срок от тази дата, е налице дискриминация и нарушаване на принципа за равенство пред закона в сравнение с работниците и служителите, чиито трудови правоотношения са прекратени в хипотезите на чл. 6, т. 2 и т. 3 от закона, не водят до различни изводи. Поддържаното от касатора становище не държи сметка за различните фактически обстоятелства, при които се постановяват трите вида решения, посочени в чл. 6, т. 1, 2 и 3 от закона. Определянето на отправната дата, до която се гарантират вземанията на работници и служители според ЗГВРСНР, е съобразено с определението за състояние на неплатежоспособност на работодателя, така както е регламентирано в чл. 2, § 1 от Директива 2008/94, както и с изискването по чл. 3 от директивата за определяне на отправна дата, преди, и/или след която вземанията се погасяват от гарантиращия орган, тълкувани с решението от 18.04.2013 г. по дело № С-247/12. Становището на касатора, че е налице дискриминация на работниците и служителите в хипотезата на чл. 6, ал. 1 ЗГВРСНР в сравнение с тези, които са работили по правоотношение с работодател по § 1 ДР от закона, е неправилно. В ал. 1 на § 1 ДР е предвидено, че право на гарантирани вземания при условията, по реда и в размерите, определени в този закон, имат и работниците и служителите, наети по трудови правоотношения в предприятие - български работодател, което осъществява стопанска дейност на територията на Република България и е обособена част от друго предприятие, осъществяващо стопанска дейност на територията на друга държава членка на Европейския съюз, или друга държава от Европейското икономическо пространство, когато по реда на законодателството на тази държава предприятието е в несъстоятелност и това се отнася и за обособената част от него в Република България. Използваното в § 1, ал. 1 ДР ЗГВРСНР понятие "предприятието е в несъстоятелност" е изяснено в ал. 2 на същия § и от съдържанието на тази алинея ясно се вижда, че с нея буквално е възпроизведен текстът на чл. 2, § 1 от Директива 2008/94, съдържащ определението за състояние на неплатежоспособност на работодателя. От друга страна, състоянието на неплатежоспособност на работодателя, така, както е посочено в чл. 6 ЗГВРСНР, включва решенията по чл. 630, ал. 1, чл. 630, ал. 2 и чл. 632, ал. 1 ТЗ, които са регламентирани в производството по несъстоятелност по чл. 607 и сл. ТЗ. Това производство представлява "производство по несъстоятелност" по смисъла на чл. 1, § 1 от Регламент № 1346/2000 относно производството по несъстоятелност, както изрично е посочено и в т. 36 от решението на СЕС по делото № С-247/12. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е постановено при правилно тълкуване и приложение на материалния закон. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, а при служебната проверка на обжалвания съдебен акт на основание чл. 218, ал. 2 АПК, не се установиха основания за недопустимост или нищожност на решението. Същото е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, искането на ответника по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, съгласно чл. 143, ал. 4 АПК и задължителните указания, дадени в тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС. Предвид това и с оглед материалния интерес по спора, който е под 1000 лв., на основание чл. 8, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение