Решение № 766 от 16.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9585/2011 г.

Решение № 766 от 16.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9585/2011 г., II о., докладчик съдията Захаринка Тодорова Производството по делото е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба от пълномощник на Райна Костадинова Симеонова, от гр. Пловдив, против решение № 78/17.01.2011 г., постановено по адм. дело № 364/2010 г. на Административен съд - Пловдив, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата й срещу заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, издадена на основание чл. 49, ал. 1 ЗКИР, за одобряване на кадастралните карта и регистри за землището на гр. Пловдив, съгласно приетите протоколи на СГКК - Пловдив, в частта му досежно имот с идентификатор 504.381 и вътрешната граница с имот идентификатор 504.382 в Северна индустриална зона - III-та част. Решението се счита неправилно и необосновано, претендира се отмяната му. В съдебното заседание касационният жалбоподател, редовно и своевременно призован, не се явява, не се представлява. Ответните страни - Изпълнителният директор на Агенция по геодезия, картография и кадастър, Кметът на Община Пловдив, Величка Вълкова Чокова, Петър Любенов Чоков, Венцислав Любенов Чоков, Лиляна Борисова Джамбова, Камелия Ангелова Бояджиева, Катя Янкова Донева, Стефка Рангелова Гешева, Пламен Георгиев Донев и Борис Георгиев Донев, не се явяват и представляват, не изразяват становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Счита, че ако установените по делото обстоятелства и доказателствата в него бяха обсъдени в цялост, решаващият състав вероятно би достигнал до друг извод относно законосъобразността на административния акт в оспорената му част. С оглед това, предлага отмяна на решението и връщане на същото за ново разглеждане, от друг състав на съда. Върховният административен съд, в настоящия си състав при второ отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, което я определя като процесуално допустима. По съществото си същата е и основателна. За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е посочил, че процесният имот е възстановен с решение на съда, но няма приключила процедура по отразяването му в предходния кадастрален план, ползван като основа за изработването на КК, а според вещото лице на място няма материализирани граници, съществуват постройки, които не се ползват. Приел е като основателно възражението, че определеният с КК имот 381 е по-малък по площ от реституирания имот, но административният орган не може да се съобрази с тези възражения поради приоритетно подредените в нормата на чл. 43, ал. 1 ЗКИР критерии, с оглед което жалбоподателката следва да реализира правата си по реда на чл. 53 ЗКИР. Решението е неправилно, изложените в него изводи действително съдържат вътрешни противоречия, както сочи жалбата, а фактическата обстановка не е изяснена в цялост, което е довело до необоснованост на съдебния акт. Налице е съществено нарушение на процесуалните правила при постановяването на решението, водещо до отмяната му и ново произнасяне по жалбата от друг състав на съда. Не е спорно по делото, че няма означения на място и че предходните критерии по т. 5 на чл. 43, ал. 1 ЗКИР липсват, както и че имотът на касаторката не е отразен в действалия до изготвянето на картата КП, тъй като започналата процедура, с указания по постановен съдебен акт, не е била приключила. Основателно е обаче оплакването, че КК не е съобразена с данните от предходния КП, което съдът не е отчел предвид разпоредбите на чл. 43, ал. 1, т. 5, "б" и "г", вр. с чл. 41, ал. 1, т. 1 ЗКИР. Тогава, (вярно и с оглед заключението на вещото лице сочи жалбата), имотите биха били два, с граници, съвпадащи с границите на ПИ 239 (част от който е процесният) и ПИ 828. Вместо това нанесените имоти са три и с различни граници - към имот № 828 е прибавена част от имот № 239, остатъкът е нанесен под № 821, а разликата - като имот № 380. Тези данни от фактическа страна сочат от една страна противоречие в изводите на съда: възприетото и неоспорено заключение на експерта е, че границите на имоти 381, 382 и 380 по КК не отговарят на тези на имоти 828 и 239 по последния действащ КП, а съдът е направил извода, че административният орган се "е съобразил с последния действащ КП", от друга страна говорят за незадълбочено проучване на релевантните за правилното решаване на спора факти и доказателства. Показателно е в тази връзка, че жалбоподателката и заинтересованите страни нямат спорове помежду си досежно въпросната граница между двата имота, което са заявили недвусмислено в становищата си, приложени съответно на л. 61 и л. 159 по делото. Имот № 828 е нанесен в по-големи от действителните размери, което собствениците декларират и доказват пред съда, посочили са и че са представили нотариалния си акт на административния орган, налице е и отказ от площ от имота, която е била спорна - това са данни, които без основание не са били съобразени при изготвянето на картата, а съдът не е констатирал нарушение. Излиза абсурдното положение, че процедурата по нанасянето на имот 504.381 е било възможно да се довърши, което при съставянето на КК не се е осъществило. КК е съвкупност от актуални данни, събирани и от издателя й, чрез замервания, указания и пр. действия, за да се изготви същата обективно и в съответствие с действителните права на страните, а не при механично прехвърляне на данни от съществуващи одобрени планове и карти - ВАС многократно е подчертавал това. В случая е явно нарушаването на правата на собственост по решението на ПОС от 1998 г., (с намалената площ на нанесения имот - 446 кв. м и без сградата), при това без противопоставянето на заинтересованите страни, които "не искат част от чужд имот...". С други думи, вместо да отстрани нарушенията по изготвянето на КК, съдът е приел законосъобразност на същата с неубедителни, необосновани и противоречиви мотиви, насочвайки страната към процедурата по изменението на КК, което е неоправдано и неправилно. Налага се извода, че оспореното решение, по всички основания по чл. 209, т. 3 АПК, следва да се отмени, а предвид забраната за фактически установявания по чл. 220 АПК и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, делото следва да се върне за ново разглеждане, с оглед което Върховният административен съд, второ отделение,