Решение № 147 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 627/2011 г.

Решение № 147 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 627/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Й. Й. от [населено място], чрез адв. Кр. И. и адв. Ив. Р. против решение от 19.11.2019 г., постановено по гр. д. № 6117/2010 г. на С., II б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 01.03.2010 г. на СРС, I ГО, 35 състав, по гр. д. № 33198/2009 г., с което са отхвърлени предявените от касатора срещу И. Й. М. от [населено място] искове за сума в размер на 22 000 лв., представляваща дължима по договор за заем сума /главница/ в размер на 15 000 ден. лева и 7 200 ден. лв. лихви и за сума в размер на 14 886,58 лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 22 000 лв. за периода от 30.06.2004 г. до 28.06.2009 г., вкл., като погасени по давност. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски. Ответникът по касация И. Й. М. от [населено място], не взема становище по основателността на касационната жалба. С определение № 21/09.01.2012 г., по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса дали приемането от страна на кредитора и позоваването на подписан от длъжника писмен документ / декларация/ с нотариално заверен подпис, в който е посочен нов падеж, съставлява постигнато съгласие за нов падеж на посочено в декларацията вземане, произтичащо от сключен договор за заем. Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о., приема следното:. По делото е представен договор за ипотека, обективиран в НА № 26, том I, рег. № 201, дело № 727/1998 г. от 11.03.1998 г. според който И. Й. Й. дава в заем на ответника по иска И. Й. М. сумата от 15 000 0000 / стари лева/ - 15 000 деноминирани лв. с 4% месечна лихва със срок на погасяване на кредита заедно с уговорената лихва -11.03.1999 г. За обезпечаване вземането на кредитора е учредена договорна ипотека с недвижим имот, собственост на трети лица. С разписка от 12.03.1998 г. ответникът И. Й. М. удостоверява получаването на сумата от 15 000 ден. лв. при условията на договора, обективиран с цитирания НА. С нотариално заверена декларация от 10.03.2004 г. И. Й. М. декларира, че по силата на НА № 26, том I, рег. № 201, дело № 727/1998 г. за учредяване на договорна ипотека дължи на И. Й. Й. сумата от 22 200 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.1999 г. от които 15 000 лв. главница и 7 200 лв. договорна лихва в размер на 4% месечно, дължима за периода от получаване на заемната сума до датата на падежа по т. 1 от НА - 11.03.1999 г. В декларацията се поема задължение посочените суми / главница и лихви/ да се изплатят в срок до 30.06.2004 г. Ищецът твърди, че това не е сторено, поради което предявява иска, предмет на делото заведен на 29.06.2009 г. При тези данни въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за заем при посочените в НА за договорна ипотека условия като заемната сума е била реално предадена. За да отхвърли предявените искове въззивният съд приема, че по делото не е установено между страните да е постигнато споразумение за отсрочване на процесния дълг с ден на изпълнение 30.06.2004 г., като доказването на това обстоятелство е в тежест на ищеца по делото. За да стигне до този извод съдът е приел, че представената по делото декларация, произлизаща от ответника, не представлява доказателство за такова споразумение. Приел е също така, че изменение на първоначалните уговорки по договора за заем в този смисъл не може да се установява със свидетелски показания, доколкото самият договор е сключен в писмена форма. В тази връзка се е позовал на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК. Според съда действието на декларацията с дата 10.03.2004 г. се изразява единствено в прекъсване на давността като от 11.03.2004 г. е започнала да тече нова погасителна давност, която към датата на исковата молба 29.06.2009 г. е изтекла по отношение на главницата. Доколкото главното вземане е погасено по давност съгл. чл. 119 ЗЗД, е погасено и вземането лихва в размер на 14 886,58 лв., а останалите лихви са погасени с изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 111, б. "в" ЗЗД. Тези изводи на въззивният съд не могат да бъдат споделени. Промяната на поетите задължения по договора, на свързаните с тяхното изпълнение модалитети, в това число и сроковете на изпълнение представлява обективна новация. Съгласно разпоредбата на чл. 107 ЗЗД едно задължение се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора. Съглашението досежно новите елементи на сделката има характер на договор. Съгл. чл. 14 ЗЗД договорът се счита сключен в момента, в който приемането на направеното от едната страна предложение достигне предложителя. В случая предложението очевидно е достигнало до кредитора- ищец, доколкото същият разполага с оригинала на декларацията и именно той я представя по делото. Същият очевидно е приел направеното в нея предложение, доколкото при завеждане на иска се позовава именно на този документ. Обстоятелството, че страните са постигнали съглашение по отношение новия срок на плащане произтича и от обстоятелството, че преди завеждането на иска нито ищецът - кредитор е предприел действия за събиране на сумата преди настъпването на новия падеж, нито длъжникът е предприел действия по плащане на задължението си. В този смисъл е и отговора на поставения правен въпрос. Доколкото страните са уговорили нов срок на изпълнение, /30.06.2004 г. /към датата на исковата молба 29.06.2009 г. петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, приложим по отношение на главницата, не е изтекъл. С оглед на това искът за връщане на дадената в заем сума от 15 000 лв. не е погасен по давност, основателен е и следва да бъде уважен. Вземането за лихва в размер на 22 000 лв. е погасено по давност, доколкото за този вид вземания погасителната давност е тригодишна / чл. 111, ал. 1, б. "в" ЗЗД /. С представената декларация освен нов срок за плащане страните са договорили сумите по главницата и лихвите да се дължи ведно със законната лихва, считано от 11.03.1999 г., а не със предвидената първоначално договорна лихва от 4 %. Лихва се дължи само върху сумата за главницата, доколкото начисляването на лихва върху лихва съставлява анатоцизъм, който съгласно разп. на чл. 10 ЗЗД е недопустим. Лихвата се дължи за периода от 29.06.2006 г. до датата на исковата молба - 29.06.2009 г. За този период размера на дължимата лихва, изчислена от съда чрез изчислителна система-програма "А. " възлиза на сумата 6 438,26 лв. За времето от 30.06.2004 г. до 29.06.2006 г. лихва не се дължи, доколкото вземането е погасено по давност. Искът за главницата в размер на 15 000 лв. се дължи ведно със законната лихва от датата на исковата молба-29.06.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с пр. осн. чл. 240 ЗЗД за връщане на заемната сума в размер на 15 000 лв., както и в частта в която е отхвърлен искът за лихва до размер на 6 438,26 лв. и вместо него следва да се постанови ново решение, с което за посочените размери исковете следва да бъдат уважени. В станалата част решението е правилно и следва да се остави в сила. Съразмерно с уважената част от исковете на ищеца се следват разноски в размер на 2 288,94 лв. Съразмерно от отхвърлената част от исковете на ответника се следват разноски в размер на 335,03 лв. По компенсация ответника дължи на ищеца разноски за трите инстанции в размер на 1953,91 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о.