Решение № 5372 от 19.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3922/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Д. срещу Решение № 38101 от 17.11.2025 г., поправено с Решение №9632 от 11.03.2026 г. на Административен съд София - град (АССГ) по адм. дело № 7493/2025 г. С обжалваното решение съдът обявява нищожността на волеизявлението на началника на отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) за издаване на Свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) № [номер] от 16.05.2024 г. на М. Д. ([име]), роден на [дата]. в Сирия, [ЕГН]. Касационният жалбоподател твърди неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в пропуск на инстанцията да се произнесе по всички наведени в жалбата твърдения, доводи и възражения. Твърди, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел наличието на основания за обявяване на нищожност на процесното волеизявление, като е изградил фактическите си изводи единствено въз основа на експертна справка, изготвена в рамките на досъдебно производство, която не представлява годно и допустимо доказателствено средство в административното и съдебното производство по АПК. Поддържа, че съдът не е обсъдил направените възражения относно доказателствената стойност на този документ, нито е събрал необходимите доказателства по надлежния ред, включително чрез назначаване на експертиза. Сочи, че едва след приключване на наказателното производство с влязъл в сила съдебен акт ще може да се направи обоснован извод дали чрез съответната експертна справка са установени фактически положения, годни да бъдат използвани и в настоящето производство. Прави искане съдебното решение да бъде отменено. Касаторът се представлява от адв. Р. Иванов – Адвокатска колегия - Перник. Ответникът - прокурор при Софийската градска прокуратура, не изразява становище по касационната жалба. Ответникът - началникът на отдел „Пътна полиция“ при Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР), не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд (ВАС), Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение административният съд приема от фактическа страна следното: На 18.04.2024 г. М. Д., роден на [дата]. в Сирия, [ЕГН], е подал пред служител в отдел „Пътна полиция“ (ОПП) - СДВР Заявление за издаване на СУМПС, вх. № 13459. В заявлението е посочен номер на лична карта [номер], издадена на 10.04.2024 г. без да е посочен номер на разрешение за пребиваване. С декларация от 18.04.2024 г. М. Д. е декларирал, че притежава чуждестранно СУМПС издадено на 14.06.2019 г. от Република Ирак, №[номер] и валидно до 13.06.2029 г., категория „B”. Въз основа на подаденото заявление е издадено българско СУМПС [номер] от 16.05.2024 г. Образувано е досъдебно производство № 158/2024 г. по описа на Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП), пр.пр. № 16805/2024 г. по описа на СГП, в което се съдържат данни, че на 101 чужди граждани, между които и на М. Д., са издадени СУМПС с невярно съдържание. На 02.07.2024 г. по цитираното досъдебно производство е издадена Експертна справка, № 107/2024 г., от вещо лице специалист в областта на техническите изследвания в сектор „Експертно-криминалистическа дейност“ (ЕКД) при ГДНП, гр. София за извършено технико-експертно изследване. В нея е посочено, че: представеният за изследване документ СУМПС № [номер], издадено на 14.06.2019 г. на името на M. D., роден на [дата]., [ЕГН] (Сн. № 1) е изцяло неистински документ и не може да се използва по предназначение. Въз основа на така установените по делото факти, първоинстанционният съд приема от правна страна, че подаденият протест е процесуално допустим, тъй като е депозиран от надлежен субект – прокуратурата, при упражняване на правомощията по чл. 16, ал. 1, т. 1 АПК, насочен е срещу индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК и съдържа искане за прогласяване на нищожност, което съгласно чл. 149, ал. 5 АПК не е ограничено със срок. Съдът приема, че в АПК липсва изрична законова регламентация на основанията за нищожност на административните актове. Теорията и съдебната практика приемат, че основанията за нищожност съвпадат с тези за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но само когато пороците са с особено съществен характер. Нищожен е този административен акт, който е засегнат от толкова тежък порок, че не поражда правни последици още от момента на издаването си. В процесния случай съдът счита, че административният орган е бил материално и териториално компетентен да се произнесе по заявлението за издаване на СУМПС, доколкото е установено, че лицето има обичайно пребиваване на територията на Република България по смисъла на приложимото европейско право. Съдът намира, че сезирането на административния орган е извършено въз основа на неистински документ, което изключва възможността за валидно упражняване на предоставеното му правомощие. Налице е пълна липса на законово основание за издаване на акта, тъй като не са изпълнени предвидените в материалния закон предпоставки. От събраните по делото доказателства, включително заключението на изготвената експертиза, съдът прави извод, че представеното чуждестранно СУМПС е неистински документ, който не отговаря на изискванията на приложимите международни стандарти. При това положение липсва основната материалноправна предпоставка за извършване на подмяна на свидетелството съгласно действащата нормативна уредба. Невалидността на представения чуждестранен документ сочи на пълна липса на предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма за подмяна на СУМПС, респ. липсва възможност за постановяване на акт с такова съдържание. Допуснатото нарушение на материалния закон е преценено с достатъчен интензитет, за да обуслови прогласяването на нищожността на волеизявлението на органа, разпоредил преиздаването на СУМПС. Решаващият съд посочва, че съществуването на свидетелство, удостоверяващо правоспособност, без придобиването й да е действително доказано е правно нетърпимо, като това следва да бъде поправено чрез обявяване на волеизявлението на административния орган по издаване на българско СУМПС за нищожно. Въз основа на горното, съдът е обявил нищожността на акта. Решението е правилно. Касаторът твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил всички събрани по делото доказателства. Видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, съдът е постановил решението си, основавайки се на законовите разпоредби и относимите доказателства по делото, които е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност. Фактът, че съдът не е приел доводите на жалбоподателя за правилни, не означава неизпълнение на процесуалните му задължения. С оглед на горното, доводите на касатора, за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, са неоснователни. Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС. Текстът на чл. 159, ал. 1, т. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) изрично оправомощава министъра на вътрешните работи да определя условията и реда за издаване на СУМПС, което, в изпълнение на тази законова делегация, е сторено с Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредба № І-157 ОТ 01.10.2002 г./Наредбата). Изискването СУМПС да се издава и подновява от държавата-членка по обичайното пребиваване на лицата е регламентирано в чл. 7, § 1, б. „д“ и § 3, б. „б“ от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006 г. относно свидетелствата за управление на превозни средства (Директива 2006/126/ЕО). Същото е транспонирано в нормата на чл. 151, ал. 5 ЗДвП, според чието предписание СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация. Нормата на чл. 17, ал. 1, т. 1 Наредбата предвижда, че признаване и подмяна на чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС се допуска, ако страната, издала съответното свидетелство, е подписала и ратифицирала Конвенцията за движението по пътищата (Виена, 1968 г.) и свидетелството отговаря на приложение № 6 към конвенцията. Следователно, наличието на валидно СУМПС е основна и задължителна материалноправна предпоставка за преиздаване на СУМПС. Липсата й във всеки един момент прави съществуването на СУМПС юридически неоправдано, а в този смисъл и нетърпимо от действащия правен ред. АПК не съдържа класификация на пороците, водещи до нищожност на административните актове. В зависимост от степента на порока, допуснат от административния орган, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а във втория - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 АПК. В правната теория и в съдебната практика се застъпва становището, че за нищожни се приемат онези актове на администрацията, които поради радикални, основни недостатъци, засягащи компетентността на органа, който ги издава, поради формата, в която се издават или съдържанието, което трябва да имат, се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи. Те от гледна точка на закона не могат да породят, изменят или погасят каквито и да било правни последици. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстрани от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Преценката за незаконосъобразност в смисъл на нищожност е конкретна, в зависимост от тежестта на констатирания порок, като изключва случаите, когато определени пороци по дефиниция (както е при липсата на компетентност) водят до нищожност на акта. Административният акт е нищожен поради противоречие с материалния закон тогава, когато разпоредените правни последици са противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред, когато е изцяло лишен от законово основание, или при пълна липса на предпоставките на материалния закон. Само в описаните случаи порокът материална незаконосъобразност води до нищожност на административния акт, а във всички останали случаи, до неговата унищожаемост. При данните по делото първоинстанционният съд правилно е приел, че при произнасянето си компетентният административен орган е допуснал съществено нарушение на материалния закон, което обуславя извод за нищожност на волеизявлението. Българското СУМПС удостоверява придобита правоспособност за управление на МПС и доколкото се касае за правнорегламентирана дейност за чието упражняване законодателят е поставил редица изисквания към водачите на МПС, издаването на СУМПС, без да са налице условията за това е правно нетърпимо, тъй като дава възможност на лице без надлежно удостоверена правоспособност да упражнява дейност, съставляваща източник на повишена опасност. В допълнение, волеизявлението е засегнато и от друг порок – непреодолимо несъответствие с целта на закона, придаваща акцент на опазването живота и здравето на участниците в движението по пътищата. Неоснователно е оплакването на касатора за допуснати нарушения при преценка на доказателствената стойност на събраните в производството доказателства и поддържаното в тази насока възражение, че заключението по експертната справка на вещо лице е недопустимо доказателствено средство за установяване на правнорелевантните за спора факти. Същото има характер на писмено доказателство, съдържанието на което не е оборено в хода на съдебното производство и не е опровергано с други доказателства. В тежест на ответника е било да го опровергае, каквото насрещно доказване не е проведено. При проявената процесуална пасивност пред първостепенния съд и при наличието на забрана за нови фактически установявания (чл. 220 АПК), наведените пред касационната инстанция доводи е недопустимо да се разглеждат от настоящия състав. Заключението е обосновано, обективно и компетентно изготвено и правилно е кредитирано от съда. Атакуваният съдебен акт е правилен и при постановяването му не са допуснати релевираните с касационната жалба нарушения на правораздавателната дейност на първоинстанционния съд. Въз основа на цялостно изяснена фактическа обстановка и при верен анализ на относимата нормативна уредба, след обсъждане доводите на страните и правнозначимите факти, първоинстанционният съд е постановил решението си при точно приложение на материалния закон. В тази връзка е изложил законосъобразни мотиви, които изцяло се възприемат от настоящия съдебен състав. Фактическите изводи се подкрепят от събраните доказателства, поради което атакуваният съдебен акт е обоснован. Липсата на законово основание за издаване на административен акт го опорочава до степен на невалидност, поради което волеизявлението на органа, обективирано в издаденото национално СУМПС, е нищожно, а решението на съда за прогласяване на нищожността му е правилно. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Разноски от ответниците не са претендирани и поради това не следва да им бъдат присъждани. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд