Решение № 159 от 21.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 43/2010 г.

Решение № 159 от 21.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 43/2010 г., I н. о., НК, докладчик председателя Пламен Томов Върховният касационен съд е третата инстанция по делото пред него по жалба от частния обвинител и граждански ищец В. К. Г., както и от името на подсъдимия Б. Д. С., срещу потвърждаването в апелативния съд - Пловдив на присъдата на Пловдивския окръжен съд. Присъдата в първата инстанция - 89 от 11 юни 2009 г. по нохд № 95/2009 г., е за това, че на 28 юни 2006 г. подсъдимият С причинил на Г. средна телесна повреда (огнестрелно нараняване, проникващо в гръдната кухина, довело до разстройство на здравето, временно опасно за живота) - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 и т. 9, във връзка с чл. 129 НК (още защото пострадалата е била бременна и нараняването е причинено с пушка - по начин, опасен за живота на мнозина). Присъдата е и за второто престъпление, извършено според обвинението: за незаконното придобиване и държане на пушката - средство на първото престъпление, и на боеприпаси за нея - 5 патрона (по чл. 339, ал. 1 НК). Наложените наказания за съвкупността от престъпления са съответно 2 години и 11 месеца лишаване от свобода, и 1 г. лишаване от свобода, а общото наказание - в размер на по-тежкото от двете, което да бъде изтърпяно при общ първоначален режим. В гражданската й част присъдата се отнася до обезщетението 10 000 лева, което С. трябва да изплати на Г. за причинените й неимуществени щети. Присъдата има и част, отхвърляща обвинението и предявения иск: съответно за опита да бъде убита пострадалата (по чл. 116, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 18 НК) и за размера на обезщетението до 30 000 лева. Решението във втората (въззивна) инстанция - 195 от 22 октомври 2009 г. по внохд № 303/2009 г., е постановено също по жалби на страните, обжалвали сега и по касационен ред. Касационната жалба на пострадалата е срещу потвърждаването на последната, описана по-горе част от присъдата; смята се, че по този начин е допуснато нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Касационната жалба от името на подсъдимия съдържа позоваване на всички отменителни основания, но по отношение само на наложеното му наказание; иска се неговото намаляване чрез приложение на условното осъждане, както намаляване и на присъденото обезщетение. И двете жалби са поддържани в съдебното заседание на касационната инстанция, а прокурорът ги преценява като неоснователни. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Липсват основанията по чл. 348 НПК за неговото отменяне или изменяне. Трябва най-напред да бъде отбелязано, че обжалваното сега въззивно решение е трето поред, както и потвърдената с него присъда. Макар и различни по отношение на телесното увреждане, първите две присъди са били осъдителни, едната - по чл. 131 НК, с наказание 2 години и 6 месеца лишаване от свобода, следващата - по чл. 116 НК, с наказание 8 години лишаване от свобода. Отбелязването се прави и затова, че според частното обвинение апелативният съд е допуснал противоречие в двете си отменителни решения. Вярно е, че съдът е отменял последователно както присъда за телесна повреда, така и за опит за убийство, но това е ставало главно заради процесуалните нарушения, допускани в първата инстанция - първия път, например, след незаконосъобразно изменение на обвинението, втория - след противоречие в мотивите към присъдата. При третото разглеждане на делото обаче, в общи линии са отсъствали основанията за отменяне или изменяне на присъдата. Вероятно по тази причина претендираното противоречие е единственият довод в касационната жалба на пострадалата срещу наказателната част на обжалваното решение. Немотивирана на практика е и гражданската част от жалбата, а и ВКС не смята, че присъденото обезщетение противоречи на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. По сходен неубедителен начин е мотивирана и касационната жалба от името на подсъдимия. Несъобразено преди всичко с процесуалния закон е оспорването на справедливостта на наложеното наказание с оглед всички основания по чл. 348 НПК - както всяко едно от тях, така и явната несправедливост по смисъла на ал. 1, т. 3 от разпоредбата има свое, самостоятелно приложно поле, което не съвпада с приложното поле на останалите (в т. см. вж. актуалното и сега р. 51/1964-ОСНК, на което ВКС се е позовавал неведнъж - вж. и р. 452/01-I, Сб., с. 237, и р. 4/02-I, Бюл. 4/02). Всъщност онова, което предизвиква недоволството на жалбоподателя от санкционирането с налагане точно на 2 години и 11 месеца лишаване от свобода, е подозрението, че така съдът "оправдава" времето на задържане по силата на взетата мярка за неотклонение. Съвпадението на сроковете е факт, но той е още недостатъчен, за да бъде прието, че подсъдимият е наказан твърде строго. В предвидената от закона рамка от една до пет години лишаване от свобода, наложеното наказание според ВКС е лишено от белега "явност" по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК (очевидност, несъмненост, безспорност). Този белег липсва впрочем и за отказа да бъде приложено условното осъждане, особено с оглед изискванията на генералната превенция, но също така не бива да се забравя все пак, че необходимостта от условно осъждане съществува в случаите, когато лишаването от свобода предстои да бъде изтърпявано. Ръководен от всичко изложено и съобразно останалите приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС-I наказателно отделение