Решение № 227 от 25.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3007/2015 г.

Решение № 227 от 25.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3007/2015 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. [фирма] с адрес на управление [населено място], [улица] обжалвал въззивното решение на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-а състав № 19035 от 08.12.2014 г. по гр. д. № 10669/2010 г. К. поддържа, че решението е постановено в нарушение на закона и практиката на ВКС за задължението на съда да извърши косвен съдебен контрол на решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ във връзка с предпоставките за възстановяване на собствеността върху спорния имот в реални граници и за приложението на разпоредбата на § 11, ал. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за приватизацията и следприватизационен контрол /ЗПСК/. Ответниците Л. К. Д., Ц. Б. Я., Р. Л. С., Р. С. Г. и Р. В. К. изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна и молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Те излагат съображения, че въззивният съд е изследвал в пълнота доказателствата, установяващи техните права върху спорния имот и обосновано ги е приел за доказани. Същевременно ищецът не е доказал заявеното придобивно основание, тъй като общината би могла да апортира само имущество, което притежава, а за собствеността й е представен само акт за общинска собственост, който няма правопораждащ ефект. С определение по чл. 288 ГПК № 440 от 13.07.2015 г., касационната жалба на [фирма] [населено място] е допусната за разглеждане по същество на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос: разполага ли въззивният съд с процесуална възможност и задължение при изрично въведен довод, да осъществи контрол за законосъобразност на решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ относно изискванията за допустимост на реституцията. Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните и намира следното: С обжалваното решение Софийският градски съд е отменил решението на Софийския районен съд, 49 състав от 15.07.2009 г. по гр. д. № 7247/2006 г. и е решил делото по същество като е отхвърлил предявения от [фирма] [населено място] против В. Д. Б., К. Т. Д., В. Д. Д., и Ц. Б. Т. /Я./ иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за установяване, че ответниците не са собственици на недвижим имот - овощна градина с площ от 2.1 дка в строителните граници на [населено място], м. "Голяма могила", представляващ част от имот пл. № 599 от кадастралния план, изработен през 1939 г., част от имот 3409 по кадастралния план от 1973 г., заснет с проектен номер 4061 к. в. 687 кв. 32 по плана на [населено място], [улица]и представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.4090.1485 по кадастралната карта, одобрена през 2009 г. с площ от 2109 кв. м. В. съд е приел, че наследодателят на ответниците Б. И. е признат за собственик с нот. акт № 132/1914 г. на основание наследство и давностно владение на земеделски имоти, в землището на [населено място], измежду които нива от три декара и осем ара в м. "Голяма могила"при съседи: Братя Николчеви, братя Ц., пасбище и С. Б. и ливада с площ от около 1 декар и девет ара в същата местност при съседи: братя Николчеви и С. И. Със заявление и опис - декларация, наследодателят Б. Д. е внесъл в ТКЗС имот, находящ се в м. Голяма могила" с площ от 2.100 дка, при съседи - ТКЗС Г., Б. Я. и М. М. Собствеността е възстановена на наследниците на Б. Д. с влязло в сила решение на Софийския районен съд, 36 състав от 10.12.2004 г. по гр. д. № 3960/2004 г., постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в реални граници за част от имот № 599, обозначена графично на комбинирана скицата на вещо лице, представляваща неразделна част от решението. Възраженията на ищеца по отрицателния установителен иск, че наследодателят на ответниците не е притежавал имота, придобит с нот. акт № 132/1914 г. към момента на обобществяването на земеделските земи, както и че този имот не е идентичен с възстановения, не са разгледани от въззивния съд. Той е приел, че чрез това оспорване се повдига спор, аналогичен на спора за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан инцидентно в друго производство. При липса на такъв спор, решението на поземлената комисия, респ. решението на съда по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е достатъчно доказателство за правата на собственост към настоящия момент. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Възстановяването на собствеността по ЗСПЗЗ се извършва по административен ред - с решение на Общинската служба по земеделие /ОСЗ/, което представлява административен акт, или заместващо го решение на съда, постановено в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ по жалба от заинтересованите лица - бивши собственици срещу постановен отказ от ОСЗ за възстановяване на собствеността. В практиката на ВКС се приема, че когато възникне спор за собственост между лице с възстановени права по реда на ЗСПЗЗ и лице, което заявява собствени права върху този имот, които не произтичат от земеделска реституция, по негово възражение, съдът е длъжен да проведе инцидентен съдебен контрол за законосъобразност на акта на реституция: решение № 250 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 3215/2013 г. на ВКС, II г. о., решение № 451/2012 г. по гр. д. № 3/2012 г. на ВКС, IV г. о. В този смисъл са и принципните съображения в ТР 6/2005 г. на ВКС, ОСГК за защита правата на третите лица, засегнати от административен реституционен акт. По основателността на касационната жалба. По съображенията, изложени по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е основателен доводът на касатора, че е допуснато нарушение на процесуалните правила от въззивния съд с необсъждането на правоизключващите по отношение на правото на собственост на ответниците възражения. ЗСПЗЗ не предвижда безусловно възстановяване на правата на бившите собственици върху земеделските земи в реални или нови, възстановими с план за земеразделяне, граници. Предвидени са изключения в чл. 10, ал. 7 и чл. 10б ЗСПЗЗ, при които бившите собственици или техните наследници, се обезщетяват. Изключения от правилото за реално връщане на отнетите земеделски земи се съдържат и в допълнителните разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол - § 11 /респ. § 6, ал. 6 ПЗР З. (отм.), която предвижда, че в случаите на сключена приватизационна сделка, както и в случаите, при които в активите на търговски дружества с повече от 50 на сто държавно или общинско участие са включени недвижими имоти, собственост на правоимащите по ЗСПЗЗ и др., последните се обезщетяват с акции и дялове на дружеството по реда на З. и евентуално компенсаторни записи ако акциите или дяловете са недостатъчни. Ето защо при твърдения в исковата молба, че [фирма] е собственик на процесния имот на основание включването му в капитала на дружеството с решение на Столичния общински съвет, предхождащо решението на съда по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на наследниците на Б. Д. в реални граници, въззивният съд е бил длъжен да изследва наличието на предпоставките на § 11 от Допълнителните разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол, изключващи реалното възстановяване на собствеността. На следващо място съдът е следвало да разгледа и довода в исковата молба, относим към отричане правата на ответниците, че липсва идентичност между притежавания от наследодателя имот и този, който е възстановен. Становището на съда, че извън хипотезата на предявен положителен установителен иск за собственост към минал момент по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, решението на поземлената комисия, респ. решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, е достатъчно доказателство за правата на собственост към настоящия момент, е незаконосъобразно. Мотивите на ТР 9/2012 г. на ВКС, ОСГК, на които се е позовал съдът, се отнасят само за случаите, при които е налице спор за собственост между лица, на които е възстановена собствеността и правоимащи лица, които са изкупили собствеността на земята при условията, предвидени в закона - § 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ. При конкуренция на права между лица, които черпят права от държавата или общината, или търговски дружества с повече от 50 % държавно или общинско участие, в чийто капитал са включени спорните имоти преди възстановяване на собствеността, и собственици с възстановени права по ЗСПЗЗ, какъвто е разглеждания случай, не е налице спор за собственост към минал момент, защото не се заявяват насрещни подлежащи на възстановяване права. Спорът е за собствеността към настоящия момент, разрешаването на който изисква съобразно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, всяка от страните да докаже правопораждащите на своето придобивно основание факти, включително и правата на праводателите си. Актът за държавна собственост не поражда права съгласно чл. 5, ал. 3 от Закона за държавната собственост, но на основание чл. 5, ал. 3 като официален документ по смисъла на чл. 179, ал. ГПК, се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти аналогично на констативния нотариален акт В тази хипотеза важи разрешението в мотивите на ТР 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, че когато и двете страни в правния спор се легитимират с актове за собственост, за разпределението на доказателствената тежест важи общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК и всяка страна следва да докаже фактическият състав на съответното придобивно основание . По изложените съображения въззивното решение като неправилно, постановено в нарушение на закона и процесуалните правила следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд за разглеждане на доводите на страните и правоизключващите възражения на ищеца по отношение правата на ответниците с участието на наследниците на В. Д. Д., които не са били конституирани надлежно от въззивния съд. При новото разглеждане на делото, произнасяйки се по въпроса за разноските, съдът с оглед крайният изход на делото следва да съобрази и тези, направени в настоящото касационно производство. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение