Решение № 6441 от 28.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10044/2020 г.

Решение № 6441 от 28.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10044/2020 г., IV о., докладчик съдията Владимир Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на председателя на Държавна агенция за бежанците /ДАБ/, подадена чрез процесуален представител юрисконсулт К. С., срещу решение № 4110 от 23.07.2020 г. по адм. дело № 1826/2019 г. на Административен съд София – град. Твърди се, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдът неправилно приел, че са налице основания за предоставяне на статут на бежанец на гражданина на Мианмар. Счита, че спорът между страните е бил единствено материалноправен, но вече е бил решен по същество, при подадената първа молба за закрила от чужденеца, по която има постановен отказ от председателя на ДАБ при МС с решение № 9210/10.05.2017 г., който е бил потвърден от Административен съд София – град и Върховен административен съд. Търси се отмяна на оспорения съдебен акт, като се иска отхвърляне на жалбата на М. Х. срещу Решение № 336 от 28.01.2020 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при МС, с което е отказано предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. Ответната по жалбата страна иска решението на съда да бъде оставено в сила. Сочи, че иска да му бъде дадена възможност законно да пребивава в Република България, за да изкарва прехраната си. Представителят на Върховна административна прокуратура намира жалбата за неоснователна. Излага доводи по същество. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на М. Х., гражданин на Мианмар против Решение № 336 от 28.01.2020 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4, във връзка с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ е отхвърлена молбата му за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут. С оспореното решение, съдът е отменил административния акт на председателя на ДАБ при МС и преписката е върната за ново произнасяне по последващата молба за международна закрила при спазване на дадените от съда задължителни указания. За да се произнесе, Административен съд София - град е приел, че административният орган е подходил изцяло формално, подобно на констатираното от съда в решение № 4406/27.06.2019 г. по адм. д. № 1556/2019 г. на АССГ и не е оценил обстановката в страната по произход на чужденеца, по - специално насилието спрямо етническата група на рохинга, който е преследван на територията на Мианмар. Според съда, от приложените по делото справки относно актуалното положение в Мианмар се установява, че продължава преследването на територията на Мианмар на религиозното и етническо малцинство на рохингите през 2019 г. Според сегашни оценки на Върховния комисариат за бежанците на ООН /ВКБООН/ и на други организации, повече от 700 000 рохинги са избягали в Бангладеш, след избухване на насилието срещу тях през периода 2016 г. - 2017 г., а други към 600 000 остават в щата Ракин, като продължават да бъдат подлагани на дискриминационни политики и практики, включително строги ограничения на тяхното движение, лишаване от гражданство, физически посегателства, произволни арести, в някои райони враждебност от страна на членове на етнически общности от Ракин. Продължават ограниченията на свободата на движение на рохингите в Ракин, което е ясен показател за извършените спрямо тях хронични злоупотреби, като ограниченията са повсеместни – до икономически, социални и културни права. На следващо място, съдът е посочил, че от представените по делото справки за ситуацията в страната, се установява, че към датата на издаване на оспореното решение жалбоподателят, с оглед религиозната му принадлежност, би бил застрашен от тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗУБ. При наличие на отменителните основания по чл. 146 АПК, съдът е преценил подадената жалба, като основателна и отменил решението на председателя на ДАБ при МС. Жалбата е подадена от участник в първоинстанционното производство, срещу подлежащ на оспорване, неблагоприятен за него акт и в сроковете по АПК, поради което е процесуално допустима. По същество е основателна по следните съображения: Въз основа на безспорно установени в хода на административното производство и в хода на съдебното дирене факти, съдът е достигнал до необоснован извод за наличието на обстоятелства, вписващи се в хипотезата на чл. 8 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец на лицето. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че административният орган не е направил задълбочена преценка на личното положение на кандидата и не е оценил обстановката в Мианмар, по специално насилието спрямо рохингите. Настоящата инстанция намира, че напълно обосновано и в съответствие с данните по делото, в това число свободно разказаната от кандидата за бежанец история при провеждане на интервюто, административният орган е приел, че не се установява кандидатът да е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ. Дори и не твърди, че са му отправяни заплахи, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Поради това не са налице предпоставките по ал. 1 на цитираната разпоредба. Видно от справката М. Х. е гражданин на Мианмар, вероизповедание – [вероизповедание], семейно положение – женен, етническа принадлежност – [етнос], нечленуващ в политически партии, не е бил член на въоръжена групировка и не е влизал във взаимоотношения с армията или полицията на Мианмар. Сам заявява, че е живял в [населено място]. Твърди, че не е имал проблеми в държавата си по произход, но през лятото на 2002 г., когато е бил на 14-15 годишна възраст заедно с роднините си напуснал Мианмар и отишъл в Бангладеш, където останал до 2010 г. След това заминал за Индия, след това в Пакистан, Иран, където престоял 2 години. След това заминал за Турция, където също престоял две години и през 2015 година влязъл нелегално в България. Изнесените от М. Х. факти не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. Надявал се да се установи в България легално и да си изкарва прехраната. Посочил е още, че в Мианмар будистите не харесват [вероизповедание] и ги преследват. Изтъкнатите от лицето причини за търсене на убежище правилно са приети от от административния орган, като необосноваващи наличието на основателен страх от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Съмненията на лицето, произтичащи от опасения за евентуалното му преследване от будистите в Мианмар, не са свързани с конкретна причина, която да обосновава търсене на закрила и затова се явяват неоснователни, както правилно е приел и административният орган. Разгледани по своята същност, истинските мотиви за напускане на страната му по произход са свързани със стремежът му към по-добър стандарт на живот и същият не е основание за предоставяне на международна закрила по реда на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Първоинстанционният съд неправилно не е възприел изводите на председателя на ДАБ, обективирани в обжалвания акт. Не е съобразил, че срещу М. Х. не е имало конкретни посегателства и той не е преживял насилие. Съдът не е отчел, че няма твърдения за осъществено спрямо него преследване от държавен орган или организация, на която държавата не може или не желае ефективно да противодейства. Той не е аргументирал страх от преследване по изброените в чл. 8, ал. 1 ЗУБ причини, не е заявил дискриминационни и други неблагоприятни мерки, водещи до риск от преследване. Съдът не е отчел и факта, че лицето е напуснало Мианмар по волята на родителите си и в един продължителен период от време е живял необезпокояван в други държави, за които лично е заявил, че не е имал проблеми с етническата си принадлежност. Така установените по безспорен начин факти според настоящия състав са показателни за липсата на особено отношение към него от страна на официалните власти в държавата му по произход. Цялостният анализ на обясненията на М. Х. доказва ясно и недвусмислено, че той е напуснал всяка една от държавите, в които е пребивавал- /Мианмар, Индия, Пакистан, Иран и Турция, изцяло по икономически подбуди и е типичен пример за лице, търсещо повишаване на жизнения си стандарт от икономическа гледна точка, а не от позиция на защита от посегателства по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Поради описаното, настоящия съдебен състав достига до извод, че административния орган при съобразяване с безспорно установените в хода на производството факти и обстоятелства законосъобразно е отказал предоставяне на статут на бежанец на лицето. Неправилни са и изводите на съда, че от представените по делото справки за ситуацията в страната, се установява, че към датата на издаване на оспореното решение жалбоподателят, с оглед религиозната му принадлежност, би бил застрашен от тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗУБ. От представените пред първоинстанционния съд справки е видно, че Мианмарската полиция към Министерство на вътрешните работи се ръководи от действащ генерал и отговаря за вътрешната сигурност на страната. Въоръжените сили при Министерство на вътрешните работи са ангажирани широко във вътрешната сигурност на страната, включително в борбата срещу етническите въоръжени групировки. По делото е представена и актуална справка за Народна Република Бангладеш, където чужденецът е живял продължителен период от време и където той се е оженил (съпругата му е гражданка на Бангладеш) и са се родили двете му деца. От тази справка е видно, че в Бангладеш се предоставя значителна закрила и помощ на пребиваващите там рохинги, както и че компетентните органи в тази страна работят съвместно с ВКБООН за издаване на лични карти и осигуряват закрила и по-добри възможности за достъп до услуги на рохингите. В този смисъл, съдът счита, че правилно административният орган, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя е приел, че липсват доказателства да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. В представената по делото справка относно Република Съюз Мианмар с дата - 7.11.2019 г. липсват данни за висока степен на безогледно насилие, изискуема за търсене на субсидиарна закрила, още повече, че лицето е посочило, че не е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства. Във връзка с така установената общественополитическа и икономическа обстановка в страната по произход на Х., настоящата съдебна инстанция приложи основното правило, формулирано в т. 39 от решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07. То въвежда обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. Доколкото личната бежанска история на М. Х. се характеризира с липса на каквито и да било основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Такъв не е установен по делото, поради което по отношение на него не следва да намерят приложение, както чл. 8, така и чл. 9 ЗУБ. Като е приел решението на председателя на ДАБ за незаконосъобразно и го е отменил, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и да се постанови ново решение по съществото на спора, с което жалбата на М. Х. ще следва да се отхвърли. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение