Решение № 339 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 859/2010 г.

Решение № 339 от 10.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. А., против въззивното решение № 361 от 27 януари 2010 г., постановено по в. гр. д. № 155 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2009 г. в частта му, с която е оставено в сила решение № 265 от 12 декември 2008 г., постановено по гр. д. № 632 по описа на районния съд в [населено място] за 2008 г. за осъждане на касатора да заплати на Д. А. и М. М. по 59000 лева обезщетение по чл. 200 КТ. К. контрол е допуснат с определение № 373 от 9 март 2011 г. поради противоречие с практиката на ВКС по обусловилия изхода на спора въпрос за възможността в рамките на производството по чл. 200 КТ да бъде установена трудова злополука. По правния въпрос касаторът сочи, че в КСО, който е нормативен акт от същата степен, както КТ, е предвиден специален административен ред за квалифициране на злополуката като трудова и който специален ред изключва доказването на този факт в общото исково производство, а няма влязъл в сила административен акт за признаване на злополуката за трудова. Ответниците Д. М. лично и като законен представител на малолетния М. М., чрез процесуалния си представител адв. Б. Б., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочат, че по делото е представена декларация за трудова злополука и други доказателства, от които по несъмнен начин се установява, че наследодателят на ответниците е работил при касатора на трудов договор и се касае за трудова злополука. С атакуваното решение по правния въпрос въззивния съд приел, че след като злополуката е настъпила през работно време и при изпълнение на служебните задължения, то тя е трудова по смисъла на чл. 55 КСО и характерът й може да се определи в исковото производство. По поставения правен въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на решение № 319 по гр. д. № 204 за 2009 г. на III ГО и решене № 31 по гр. д. № 1894 за 2009 г. на IV ГО. К. съд в процедурата по чл. 290 ГПК приема, че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран. Посоченият извод се споделя от настоящия съдебен състав. Касационната жалба е основателна. В подкрепа на претенциите на ищците Д. А. и М. М. за заплащане на обезщетение на основание чл. 200 КТ от страна на работодателя на покойния им наследодател К. М. С., е представена декларация за трудова злополука, приета в ТП на НОИ на 24 октомври 2007 г., в която е посочено, че злополуката е станала на 9 септември 2007 г. в резултат от загуба на контрол над управляваното МПС от страна на водача и за наследодателя на ищците настъпила травма, несъвместима с живота. Представено е още писмо от НОИ до наследниците на К. С. с изх. № ТЗ-5087 от 5 ноември 2007 г., в което са описани протокол № 6 от 24 октомври 2007 г. за резултатите от извършено разследване на злополуката, станала със С., декларация за трудова злополука от 24 октомври 2007 г. и разпореждане № 87 от 31 октомври 2007 г., но самото разпореждане не е представено като доказателство по делото. От съдържанието на представеното писмо не може да се съди за разрешението, дадено със соченото разпореждане № 87 от 31 октомври 2007 г. С оглед установяване на елемента от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ въззивния съд в нарушение на приложимите за случая съдопроизводствени правила - чл. 127 ГПК (отм.), не е указал на страната да представи разпореждането по реда на чл. 60 КСО. Едва след установяване на посоченото обстоятелство съдът може да пристъпи към разглеждане на доводите на страните. По посочените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК атакуваното въззивно решение следва да се отмени и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС