Решение № 5640 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8505/2018 г.

Решение № 5640 от 15.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8505/2018 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Ж. Баргазова от [населено място] против Решение № 972 от 08.05.2018 г., постановено по адм. дело № 627/2018 г. по описа на Административен съд В., в частта, в която е отхвърлена жалбата й против Ревизионен акт (РА) № 1500015/09.11.2015 г., издаден от орган по приходите, потвърден в обжалваната част с Решение № 12/11.03.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" - В., при Централно управление на Националната агенция за приходите, с който на жалбоподателката са определени вноски за фонд ДОО по КСО, за данъчни периоди от м. 01. 2010 г. до м. 12. 2013 г. вкл., в размер на 12 571, 56 лева – главница и лихви за просрочие – 4967, 89 лева. В жалбата се излагат доводи за неправилност на съдебното решение, поради което страната моли при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК, съдът да отмени решението и да уважи оспорването срещу издадения ревизионен акт, в обжалваните части. Ответникът – директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика" - В., при Централно управление на Националната агенция за приходите (Дирекция "ОДОП" - В., при ЦУ на НАП) изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли да се отхвърли, претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 1056, 18 лева, определено съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и установения материален интерес по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена от страна в административното производство в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от легитимирано за това лице и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване в посочените от жалбоподателката части. При проверка на решението по реда на чл. 218 АПК, настоящият касационен състав намира касационната жалба за неоснователна, по следните съображения: Предмет на контрол за законосъобразност пред Административен съд В. е Ревизионен акт (РА) № 1500015/09.11.2015 г., издаден на осн. чл. 119, ал. 2 от Данъчно – осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) от Т. М., на длъжност директор на Дирекция "Обслужване" при ТД гр. В. – възложил ревизията и К. М. на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията. С този ревизионен акт на Ж. Баргазова са установени задължения за вноски за Държавното обществено осигуряване (ДОО) за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2013 г. и вноски за здравно осигуряване за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2013 година, общо в размер на 24 293. 46 лева, от които: 1). вноски за фонд ДОО по КСО в размер на 12 571. 56 лева - главница и лихви за просрочие съответно 4 967. 89 лева; и 2). вноски за здравно осигуряване по Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) общо в размер на 5 057. 16 лева и лихви - 1 696. 85 лева. Ревизионният акт е бил обжалван в неговата цялост пред директора на Дирекция "ОДОП" при ЦУ на НАП - В., който се е произнесъл с Решение № 12/11.03.2016 г., с което потвърдил акта. Правните доводи на административния съд за наличие на ликвидни и изискуеми задължения на жалбоподателката, за авансови осигурителни вноски за ДОО за периода 2010 г. – 2013 г., са направени при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка. Съдът е събрал относимите и необходими доказателствени и юридически факти, въз основа на които е извел обоснован извод за законосъобразност на РА. От приетото за установено пред първоинстанционния съд е видно, че жалбоподателката Ж. Баргазова е регистрирана в Териториално Поделение на Национален осигурителен институт – В., като лице, което упражнява свободна професия – адвокат, считано от 01.07.1999 година. Първоначално същата е декларирала данни с вид осигуряване "инвалидност". Жалбоподателката е вписана като адвокат в Адвокатска колегия В. от 24.03.2004 г. и към относимия за проверката период, също не е прекъсвала да работи като адвокат (писмо вх. № 40311 - 1/23.09.2015 г. на Адвокатска колегия - В.). Лицето е подало декларация за промяна на вид осигуряване "за всички осигурителни рискове", считано от 01.04.2004 година. За фактически осъществяваната от нея дейност като адвокат за процесния период от време, в хода на ревизионното производство лицето представя договори за правна защита и съдействие, както и копие от подаваните ГДД по чл. 50 от Закон за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ). На основание § 29 от ЗДДФЛ "лица, упражняващи свободна професия" са адвокатите и за тях трябва да са налице едновременно следните условия: а) да осъществяват за своя сметка професионална дейност; б) да не са регистрирани като еднолични търговци; в) да са самоосигуряващи се лица по смисъла на Кодекса за социално осигуряване. В случая тези предпоставки за жалбоподателката са били изпълнени и тя е отговаряла на легалната дефиниция на лице, упражняващо свободна професия. Видно от писмо с изх. № 45827/02.11.2016 г. ( лист 50 в кориците на адм. дело № 1090/2016 г. ), към дата 31.10.2016 г. в масивите на НАП има информация, че от 01.12.2011 г. лицето е с прекъсване на дейността, като лице упражняващо свободна професия. Независимо, че декларира това обстоятелство, Баргазова фактически продължава да бъде адвокат и представя съответните писмени доказателства. Поради това осигуряването по смисъла на чл. 10, ал. 2 КСО не е прекратено и съществуват задължения за внасяне на ДОО. Според текста на чл. 10, ал. 1 КСО (Изм. - ДВ, бр. 1 от 2002 г., в сила от 01.01.2002 г., доп. - ДВ, бр. 99 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г., предишен текст на чл. 10 - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 01.01.2011 г.), осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4 а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването ?. По ал. 2 на чл. 10 КСО, която е нова разпоредба и е относима за спорните периоди от време, в сила от 01.01.2011 г., осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 или чл. 4 а, ал. 1 не е прекратена. В случая, периодът след 01.01.2011 г. до 31.12.2013 г. не е такъв, който не се зачита за осигурителен стаж на лицето. Направеният извод се обосновава с обстоятелството, че след като жалбоподателката е осъществявала реално дейност като адвокат (самоосигуряващо се лице), макар и да е декларирала прекъсване на дейността, тя дължи осигурителни вноски за спорните периоди от време, както и лихва за тяхното просрочие. Тези вноски на осн. чл. 6, ал. 8 КСО в релевантната за спора редакция, се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година и изчислен по реда на чл. 2, ал. 4 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица. Също така съгласно нормата на чл. 4, ал. 3, т. 1 КСО, задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт са лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност. В този смисъл лицето не може да избира дали да се осигурява по тези осигурени социални рискове или не, т. е. налице е дължимост по силата на кодекса, без оглед волята на самоосигуряващото се лице. Затова се приема, че осигуряването не се поражда от факта на внасяне на осигурителни вноски, а от започване и прекратяване на трудова дейност. В този смисъл е и разписаното в чл. 1 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (загл. изм. ДВ - бр. 2 от 2010 г., в сила от 01.01.2010 г.) (само "Наредбата"). Според текста задължението за осигуряване за лица, упражняващи по регистрация свободна професия или занаятчийска дейност, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Касационната инстанция споделя правните доводи на съда, че след като не е подала заявление за отпускане на лична пенсия и не е придобила статут на пенсионер след проведена административната процедура пред НОИ, и по силата на влязъл в сила административен акт - разпореждане за отпускане на лична пенсия, Баргазова не може да се възползва от възможността, предвидена с разпоредбата на чл. 4, ал. 6 от КСО, в сила от 01.01.2010 г. и да се осигурява по свое желание. При така изложените съображения касационната инстанция намира за обосновани изводите на административния съд, че размерът на дължимите от жалбоподателката вноски за ДОО за периода 2010 г. - 2013 г. е правилно определен в обжалвания РА. Поради неоснователност на доводите за наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК, решението на административния съд следва да се остави в сила. При този изход на спора, направеното искане на ответника по касация за присъждане на разноските по чл. 161, ал. 1, изр. последно ДОПК е основателно. На страната следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1056, 18 лева, определено съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и установения обжалваем материален интерес по делото от 17 539, 45 лева (главница и лихви). По тези съображения и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,