Решение № 71 от 2.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4858/2019 г.

Решение № 71 от 2.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4858/2019 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Пламен Стоев Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Т. от [населено място] против въззивно решение № 1079 от 27.09.2019 г., постановено по гр. д. № 1191/2019 г. на Пловдивския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по жалбата В. М. Т. счита същата за неоснователна. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 18.04.2019 г. по гр. д. № 5458/2018 г. на Пловдивския районен съд, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на касатора, че В. М. Т. е единствен собственик на недвижим имот – апартамент № *, находящ се в [населено място], бл. 2/70, вх. Б, ет. 4 и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот. акт № 175/2017 г., с който същият е признат за собственик на 1/2 ид. част от имота. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи, които по време на брака им на 26.08.1996 г. са придобили правото на собственост върху процесния апартамент. На 21.08.2012 г. същите са сключили брачен договор, според който придобитият по време на брака им апартамент преминава в режим на разделност и ищцата получава правото на собственост върху целия имот, а правото на ползване остава на ответника. Бракът между страните е прекратен с решение от 25.06.2014 г. по бр. д. № 395/2014 г. на ПРС като дълбоко и непоправимо разстроен. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че процесният апартамент е придобит от бившите съпрузи в режим на съпружеска имуществена общност съгласно чл. 22, ал. 1 СК, която е прекратена с подписването на брачния договор – чл. 27, ал. 3 СК. Посочено е, че брачният договор поражда действие от сключването му до неговото прекратяване, уреждащ имуществените отношения между съпрузите по време на брака и придобитите съобразно неговите клаузи права не отпадат с прекратяването на брака, както и че нормата на 42, ал. 1, т. 3 СК не е приложима в настоящия случай, тъй като брачният договор е правоотношение с продължително действие. Изложени са и допълнителни съображения, че прекратяването на един договор принципно има действие занапред и няма обратно действие, освен ако обратното действие не е предвидено изрично в закона, каквото по отношение на брачните договори липсва. В заключение е посочено, че и след прекратяването на брака между страните апартаментът си е останал индивидуална собственост на бившата съпруга. Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: Вещноправният прехвърлителен ефект, договорен със сключен по време на брак брачен договор, уреждащ правото на собственост върху семейното жилище, прекратил ли е действието си с прекратяването на брака, ако в същия не се съдържат клаузи относно последиците от прекратяването на брака, които да са предназначени да действат и след прекратяването на брака. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното: По материалноправния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че отговорът на същия е отрицателен. Брачният договор представлява двустранна правна сделка, с която лицата, които предстои да сключат брак или съпрузите уреждат своите имуществени отношения, свързани с брака, както и с неговото прекратяване. Ако брачният договор се сключва по време на съществуващ брак, няма пречка съпрузите да уговорят, че придобит преди сключването на договора имот в режим на съпружеска имуществена общност ще стане индивидуална собственост на единия съпруг, като в този случай договорът има вещнопрехвърлително действие съгласно чл. 39, ал. 3 СК. Прекратяването на брака води до автоматично прекратяване на брачния договор, с изключение на онези негови клаузи, които уреждат последиците от прекратяването и са предназначени да действат след него – чл. 42, ал. 1, т. 3 СК. При липсата на клаузи относно имуществените последици при прекратяването на брака, настъпилото по силата на брачния договор вещнопрехвърлително действие се запазва. Когато придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот съгласно договора стане индивидуална собственост на единия съпруг, дори ако в него съществува уговорка, че след прекратяването на брака другият съпруг отново ще придобие собственически права върху него, такава клауза би имала правното значение на предварителен договор, а не непосредствено вещнопрехвърлително действие. По касационната жалба: Същата е неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Предвид отговора на поставения правен въпрос, се налага изводът, че въззивният съд правилно е приел, че по силата на сключения между страните брачен договор процесният апартамент е станал индивидуална собственост на ищцата в първоинстанционното производство В. М. Т. и че прекратяването на брака между страните не е довело до придобиване на права върху имота от страна на ответника, сега касатор Т. Д. Т., респ. че предявеният положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е изцяло основателен. Като последица от неговото уважаване правилно е отменен и съставеният констативен нот. акт № 175/2017 г., с който същият е признат за собственик на 1/2 ид. част от имота на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Доводите на касатора, че след като в брачния договор не се съдържат клаузи относно последиците от прекратяването на брака, които да са предназначени да действат и след прекратяването на брака, по аргумент на чл. 42, ал. 1, т. 3 СК с прекратяването на брака той отново е придобил права върху имота, не се споделят от настоящата инстанция предвид изложените по-горе съображения. Мотивите на влязлото в сила решение № 1456 от 11.11.2016 г. по в. гр. д. № 2400/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по иск с правна квалификация чл. 57, ал. 2, вр. с ал. 1 СК между същите страни, не се ползват със сила на пресъдено нещо и не обвързват съда по настоящото дело. С оглед изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира обжалваното въззивно решение за правилно, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация сторените в настоящото производство от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.