Решение № 45 от 31.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 657/2010 г.

Решение № 45 от 31.03.2011 г. на ВКС по н. д. № 657/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдения Л. Д. за възобновяване на внохд № 78/10 г. по описа на ОС-Търговище и нохд № 8/09 г. на РС-Търговище. В искането се изтъкват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Правят се алтернативни искания, а именно за оправдаване с приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, за преквалификация на деянието от престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК в такова по чл. 216, ал. 4 от НК с приложение института на абсолютната давност. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че искането е допустимо, но неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Частният обвинител и граждански ищец М. М., редовно призована, не се явява и не изразява личното си становище по искането. Осъденият Д., редовно призован за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт, попадащ в категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Първоинстанционната присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество искането е частично основателно. С присъда № 158 от 12.03.2009 г., постановена по нохд № 8/09 г., Районен съд-Търговище е признал подсъдимия Л. А. Д. за виновен, както следва: за две престъпления по чл. 144, ал. 3 от НК, за които е приложен института на чл. 78а от НК и едно престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК с наложено наказание от четири месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66 от НК е било отложено за срок от три години. С въззивно решение № 80 от 10.07.2009 г., постановено по внохд № 98/09 г., ОС- Търговище е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. С решение № 126 от 26.03.2010 г., ВКС, Трето наказателно отделение е възобновил производството пред окръжния съд, като е отменил въззивното решение само в частта, с която подсъдимият Д. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК и e върнал делото в тази му част за ново разглеждане. С решение № 69 от 20.05.2010 г., постановено по внохд № 78/10 г., Търговищкият окръжен съд е потвърдил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимият Л. Д. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК и му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири месеца, с отложено изпълнение за срок от три години. След възобновяване на въззивното производство, окръжният съд е изпълнил всички указания, дадени с отменителното решение. Отстранено е било допуснатото процесуално нарушение, свързано с разглеждане на делото при нередовна процедура по призоваване на подсъдимия. Основните оплаквания в искането за възобновяване са свързани с допуснати процесуални нарушения от една страна на досъдебното производство, а от друга при събирането и оценката на доказателствата от страна на съда. Твърди се, че дознанието не е приобщено и приложено към съдебното дело с протоколно определение. В тази връзка следва да се отбележи, че на приобщаване подлежат доказателствата и доказателствените средства, събрани на досъдебното производство, но по установения от НПК процесуален ред. При спазване на последния са били изготвени и експертизите, включително и СПЕ върху която се акцентира, като не са допуснати твърдяните нарушения. Постановеното ново въззивно решение е в унисон с изискванията на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК. В акта си, съдът е приел за правилна фактическата обстановка, установена от първия съд, като е инкорпорирал и доказателствения анализ. Също така, съдът е отговорил на всички доводи, релевирани с въззивната жалба и в хода на пренията, като се е съобразил и с указанията на ВКС. Съдилищата са извели своите фактически констатации, спазвайки правилата на чл. 13 и 14 от НПК. В рамките на тази си дейност както първата, така и въззивната инстанция не са допуснали нарушения на процесуалните правила, което гарантира формалната и логическа правилност при формиране на вътрешното им убеждение. На анализ са били подложени всички доказателства, като показанията на св. М. са вярно интерпретирани и не са единствен доказателствен източник, установяващ механизма на извършване на деянието, което е било предмет на разглеждане след възобновяването, както и авторството на подсъдимия. Част от доводите, които се навеждат с искането за възобновяване, са били предмет на обсъждане във въззивното решение, като дадените им отговори напълно се възприемат от настоящия съд, което не налага преповтарянето им. При правилно установена фактология, въззивната инстанция е приела, че подсъдимият Д. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 216, ал. 1 от НК. Възраженията в искането за неправилно приложение на материалния закон са частично основателни. Не би могло да се говори за приложение на чл. 9, ал. 2 от НК, тъй като характеристиките на извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 216 от НК не сочат на малозначителност, както и неговата обществена опасност не е незначителна. Съдът неоснователно е отхвърлил възможността за преквалификация на деянието по привилегирования състав на чл. 216, ал. 4 от НК. Настоящата инстанция не споделя комплексната оценката, дадена от съда на значимите за приложението на горния състав обстоятелствата, при това в контекста на разбирането за маловажен случай по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК. От една страна стойността на повреденото имущество е 45,20 лв., размер който се равнява на 50% от минималната работна заплата към момента на деянието, а това сочи на незначителност на вредните последици. От друга страна, не би могло да се приеме, че подсъдимият е личност със завишена степен на обществена опасност. Същият е с чисто съдебно минало, а въпросът за престъпната упоритост не следва да се оценява едностранно само на плоскостта на трите деяния, осъществени в условията на идеална и реална съвкупност, тъй като не може да се игнорира липсата на други висящи производства и противообществени прояви. Такива не са констатирани и през изминалите осем години след извършване на инкриминираното престъпление. От значение са и мотивите и подбудите са извършването на повреждането, които са свързани с преодоляване на пречки за осъществяване на по-укоримото престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК. В. това дава основание да се направи извод, че извършеното престъпление по чл. 216 от НК е с по-ниска степен на обществена опасност от обикновените случаи на престъпление от същия вид. Това налага преквалификация на деянието от престъпление по чл. 216, ал. 1 от НК в такова по чл. 216, ал. 4 от НК, като по отношение на последното, предвид санкционната му част и разпоредбата на чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК абсолютната давност е изтекла, поради което подсъдимият не следва да бъде наказан. Предвид всичко гореизложено, касационната инстанция намира, че следва да упражни правомощията си по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, като възобнови наказателното производство, извърши горната преквалификация и приложи давността, което е в полза на осъдения. Водим от горното, ВКС, първо наказателно отделение