Решение № 5715 от 13.6.2022 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. Чулев, гр. Нови Искър, подадена чрез процесуалния му представител адв. Асланян, срещу Решение 4835 от 20.07.2021 г., постановено по адм. дело 8712/2020 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 01-6500/5422#2 от 27.07.2020 г., издаден от Заместник Изпълнителния Директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3емеделие/. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не е извършил дължимата проверка по чл. 168 от АПК за законосъобразност на акта на всички основния по чл. 146 от АПК, не е обсъдил всички аргументи на оспорващия, не е изложил мотиви относно възражението за изтекла давност по чл. 73 § 1 от Регламент (ЕО) 796/2004, като същевременно се твърди, че голословно и неподкрепено с никакви аргументи приема, че наведеното възражение е неоснователно, както и липсвали мотиви защо приема, че не е налице хипотезата на чл. 15 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планински райони и мярка 212 Планащия на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 2013 (наричана по-долу само Наредба 11 от 03.04.2008г., бел. Моя). Счита също така и че необосновани и в противоречие с материалния закон са изводите на съда, че АУПДВ е издаден в съответствие с приложимия материален закон. Не споделя изводите на съда, че законовите изменения в чл. 37и, ал. 1 от ЗСПЗЗ не представляват изключителни обстоятелства, които поставят лицето в обективна невъзможност да изпълни поетия ангажимент, съответно че липсват основанията за приложение на чл. 15 от Наредба 11 от 03.04.2008г. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество като бъде отменен АУПДВ. Претендират се всички направени разноски в производството. Ответникът заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуалния си представител юрк. Пелтекова оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозиран писмен отговор. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд Пазарджик е отхвърлил жалбата на А. Чулев, гр. Нови Искър, АУПДВ 01-6500/5422#2 от 27.07.2020 г., издаден от Заместник Изпълнителния Директор на ДФ "Земеделие" /погрешно посочен в диспозитива като Директора на ДФЗемеделие, грешка отстранима по реда на чл. 175 от АПК, бел.моя/, с който същият е изключен от подпомагане и по отношение на него е установено публично държавно вземане в размер на 2 116,57лева, представляващ 50 % от общата изплатена сума за финансово подпомагане по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с природни ограничения, различни от планинските райони" за кампании 2013 г., 2014 г. и 2015 г., на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. От фактическа страна съдът е приел, че под УИН 22/110613/52745 е регистрирано подадено заявление от субекта за подпомагане по посочени схеми и мерки, сред които и за мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с природни ограничения, различни от планинските райони", придружено с необходимите документи, вкл. и таблица на използваните парцели. Учебно-опитното горско стопанство е подало и заявление за плащане и за кампания 2014 г. и 2015 г., като за посочените три години от ангажимента е получило финансово подпомагане по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с природни ограничения, различни от планинските райони" в общ размер на 4 233,14 лева. За кампания 2016 г. кандидатът не е подал заявление за подпомагане по мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с природни ограничения, различни от планинските райони", с което е нарушил изискването, предвидено в чл. 4, ал. 1, т. 2 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. Установено е уведомяване на кандидата по регламента на чл. 26 ал. 1 от АПК за започването на административното производство, съответно подаденото от него възражение, обсъдено от издателя на акта. При установената фактическа обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на публично държавно вземане, решаващият състав е мотивирал изводи, че последният е издаден от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, в предвидената от закона форма, с необходимото съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК, при спазване на административнопроизводствените правила. В подкрепа на извода си и за материалната законосъобразност на оспорения АУПД, съдът е изложил мотиви, че неизпълнението на задължението по чл. 4 ал. 1 т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. (което не е спорно като факт по делото) с чл. 14 ал. 1 от същия подзаконов нормативен акт е предвидено задължение за административния орган да изключи от подпомагане лицето и да изиска възстановяване на съответните суми, в размери определени според поредността на годината, в която е прекратил участието си в многогодишния ангажимент. Отрекъл е възраженията на оспорващия, че случая попада в приложното поле на чл. 15 във вр. с § 1 т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. с аргументи, че в конкретния казус не се установява нито една от лимитативно изброените от нормотвореца хипотеза на форсмажорни или изключителни обстоятелства. Аргументите се свеждат до това, че макар и изменението на чл.37и ал.1 от ЗСПЗЗ да е станало причина за сключване допълнителното споразумение за прекратяване на договорите за аренда с Община Вършен, това не съставлява основание за невъзможност да се изпълнява поетият многотодишен ангажимент по процесната мярка, която не изисква изпълнение с едни и същи площи, а достатъчно е да са такива в дадения необлагороделстван район. Като неоснователни са възприети и доводите за изтекла давност по чл. 73 § 1 от Регламент (ЕО) 796/2004 г. на Комисията от 21 април 2004 г. и относно прилагането на разпоредбите на чл. 47 т. 3 и т. 4 от Регламент (ЕС) 1305/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета. От своя страна след като прецени наведените в касационната жалба доводи, и въз основа на служебната проверка за допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: Решението е валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. Що се касае до твърденията за процесуални нарушения в дейността на съда, свеждащи се това, че не са обсъдени възраженията на оспорващия, то касационната инстанция при проверка на така изведеното касационно основание констатира, че съдебният акт отговаря на изискването на чл.172а ал.2 от АПК, респ. чл.235 ал.2 от ГПК, за мотивираност, а и на тези на чл.236 ал.2 и чл.12 от ГПК за постановяването му въз основа на възприетите от съда факти и обстоятелства, произтичащи от събраните при съдебното дирене писмени доказателства и доказателствени средства, като съдът е обсъдил възраженията на жалбоподателя, като е отговорил на всеки един от повдигнатите въпроси от жалбоподателя. Несъгласието с изводите на съда от касационния жалбоподател, не съставлява основание да се приеме, че е допуснат релевирания пропуск. По обосноваността на съдебния акт и неговата материална законосъобразност, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното. Правилно е приел първостепенният съд, че АУПДВ е издаден от компетентен орган, при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. С чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. изрично се разпорежда, че кандидатът за подпомагане е задължен да подава заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район за всяка година след първото компенсаторно плащане. Следователно, с оглед установените факти и обстоятелства по делото, че касаторът не е изпълнил това императивно изискване на Наредбата и не е подал заявление за плащане за 2016 г. (т.е. след третата година), с който факт именно се свързва изпълнението на фактическия състав на чл. 14 ал. 1 т. 3 от Наредба 11 от 03.04.2008г., то правилно съдът е приел, че в случая е изпълнен в цялост фактическия състав на правната норма. Всъщност в случая спорът по делото е концентрира върху отговора на въпроса за наличието или липсата на предпоставките на чл. 15, ал. 1 от Наредба 11/3.04.2008 г., изключващи приложението на чл. 14 от Наредбата, а именно разпоредбите на чл. 14 не се прилагат, ангажиментът се прекратява и не се изисква частично или пълно възстановяване на получената от земеделския стопанин помощ в случаите на форсмажорни или изключителни обстоятелства. В тази връзка са изложените основни съображения в касационната жалба за необоснованост и за противоречие с материалния закон на съдебния акт на първата инстанция. Действително с чл. 15 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. е предвидено, че при наличие на форсмажорни или изключителни обстоятелства ангажиментът се прекратява и не се изисква частично или пълно възстановяване на получената от земеделския стопанин помощ. Обстоятелствата, които се приемат за форсмажорни или изключителни са изброени в § 1, т. 3 от ДР на Наредба 11/03.04.2008 г., като такива са смърт на бенефициента; дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициента; експроприация на голяма част от стопанството, ако това не е могло да бъде предвидено в деня, в който е поет ангажиментът; сериозно природно бедствие, което силно засяга земята на стопанството. Нормите съответстват и на правилото на чл. 47, § 4 от Регламент 1305/2013 според което, възстановяване на получената помощ не се изисква в случаите на форсмажорни и извънредни обстоятелства, както те са определени в член 2 от Регламент (ЕС) 1306/2013. Посоченият чл. 2 от Регламент (ЕС) 1306/2013 дефинира, че за целите на финансирането, управлението и мониторинга на ОСП "непреодолима сила" и "извънредни обстоятелства" могат да бъдат признати по-специално в следните случаи: а) смърт на бенефициера; б) дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициера; в) тежко природно бедствие, което е засегнало сериозно стопанството; г) случайно унищожение на постройките за животни на стопанството; д) епизоотия или болест по растенията, която е засегнала съответно част или всички селскостопански животни или земеделски култури на бенефециера; е) отчуждаване на цялото стопанство или на голяма част от стопанството, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към деня на подаване на заявлението. Макар и посоченото изброяване действително да не е изчерпателно (противно на становището по този въпрос на първостепенния съд), което ясно личи от Съображение 5 от Регламент 1306/2013 (За да се осигури съгласуваност между практиките на държавите членки и хармонизирано прилагане на клаузата за непреодолима сила от държавите членки, в настоящия регламент следва да се предвидят, където е целесъобразно, изключения в случай на непреодолима сила и извънредни обстоятелства, както и неизчерпателен списък с възможни случаи на непреодолима сила и извънредни обстоятелства, които да бъдат признати от компетентните национални органи. Тези органи следва да вземат решения относно непреодолима сила и извънредни обстоятелства за всеки отделен случай въз основа на относими доказателства и като прилагат понятието за непреодолима сила от гледна точка правото на Съюза в областта на селското стопанство, включително съдебната практика на Съда.), тази неточност всъщност не се отразява на крайните изводи на съда, доколкото касационната инстанция идентично приема, че при доказателствена тежест за бенефициера (виж чл. 170 от АПК, а и общото правило на чл. 154 от ГПК) същият не установи в условията на пълно доказване наличието на форсмажорно и/или извънредно обстоятелство по смисъла на посочената правна норма. От данните по делото не може да се приеме, че неспазване на посоченото нормативно изискване се дължи на извънредни и непредвидими, външни за икономическия оператор обстоятелства, чиито последици не са могли да бъдат избегнати, въпреки положената дължима грижа, за да се приеме хипотезата било то на непреодолима сила /както е дефинирана същата например в т.58 и цитираната там съдебна практика на Решение на СЕС от 17 Декември 2015г., по дело С-330/14, а съответства на трайно установената национална съдебна теория и практика касателно това понятие/, или на извънредно обстоятелство в контекстна и на легалното определени на тези понятия дадено по-горе. В този порядък макар и с § 15, ал. 1 от ПЗР със ЗИД ЗСПЗЗ, обн. в ДВ бр. 61 от 11.08.2015 г., да бе предвидено задължението за ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г. (измежду които безспорно касаторът), в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат си договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4 ЗСПЗЗ, съгласно изм. му с ДВ бр. 14 от 2015 г. С това изменение бе въведено изискване лицата да имат животновъдни обекти с пасищни селскостопански животни регистрирани в системата на БАБАХ. Неизпълнението на посоченото условие в указания срок е основание за прекратяване на договорите за аренда - § 15, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ обн. в ДВ бр. 61/2015 г. Правилно в тази връзка е прието от административният съд, че настъпилата законодателна промяна със ЗИД ЗСПЗЗ сама по себе си не може да обуслови прилагането на чл. 47 § 4 от Регламент (ЕС) 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17.12.2013 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) и за отмяна на Регламент (ЕО) 1698/2005 на Съвета, нито тази на чл. 15 от Наредба 11 от 03.04.2008г., доколкото нито общностното, нито националното законодателство съдържат изискване за неизменност било то на правното основание за ползването на площите, върху които се осъществяват подпомаганите дейности по мярка 212, било то за неизменността на същите /виж чл. 4, ал. 1, т. 2 от Наредба 11 от 03.04.2008 г./. Или в периода от 11.08.2015 г. до изтичането на срока по чл. 4, ал. 1 от Наредба 5/27.02.2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания /т. е до 15.05.2017 г./ за кандидата за помощта е съществувала възможност да осигури други площи, в съответния необлагодетелстван район, с друго правно основание за ползване. Противно на твърденията не се установява обективна невъзможност за това, като фактът че до този момент са ползвани единствено и само земи от общинския поземлен фонд на Община Вършец не може да обоснове едно такова положение. В обобщение сама по себе си законодателната промяна макар и да е непредвидима и да стои извън обхвата на волята на ползувателя и да рефлектира пряко в неговата правна сфера, не може да се приеме че при полагане на необходимата грижа Чулев е бил в невъзможност да подаде заявление за кампания 2016 г. Предвид изложеното неоснователни са съображенията в касационната жалба, че настъпилото законово изменение на разпоредбата на § 15, ал. 1 от ПЗР от ЗИД на ЗСПЗЗ, считано от 11.08.2015 г. попада в приложното поле на понятието "непреодолима сила". Отделно от това в случая липсва и дължимото му писмено заявяване по реда на чл. 15, ал. 2 от Наредба 11 от 03.04.2008 г. в указния там срок, каквото не съставлява подаденото писмо по мярка 214 Агроекологични плащания. За прецизност на изложеното следва да бъде посочено, че между същите страни по оспорване на различен АУПДВ е налице разрешаване на идентичен правен спор с Решение 1849 от 28.02.2022 г. по адм. дело 7766/2021 г. на ВАС, осмо отделение. В този смисъл е и съдебната практика на съставите на ВАС, изразена в Решение 129 от 11.01.2022 г. на ВАС по адм. д. 5232/2021 г., I о., Решение 12176 от 29.11.2021 г. на ВАС по адм. д. 5735/2021 г., I о., Решение 11355 от 10.11.2021 г. на ВАС по адм. д. 2834/2021 г., VIII о. и др. Неоснователни са и възраженията за изтекла погасителна давност. Съобразно чл. 73, § 1 от Регламент (ЕО) 796/2004 на Комисията от 21 април 2004 г. при недължимо плащане, земеделският производител следва да възстанови въпросната сума плюс лихва, изчислена в съответствие с § 3, като задължението за възстановяване, посочено в параграф 1, не се прилага, ако периодът, изтекъл от датата на плащане на помощта и тази на първото известяване на бенефициента от компетентния орган относно недължимото естество на въпросното плащане, е повече от 10 години. Въпреки това, периодът, посочен в първа алинея, може да бъде ограничен на четири години, ако бенефициентът е действал добросъвестно. В случая разпоредбата не намира приложение, доколкото не е изтекъл 10-годишният давностен период от датата на първото плащане. По отношение на 4-годишната давност, настоящият състав счита предвид изложеното до момента, че лицето не може да бъде преценено като добросъвестно в горепосочения смисъл. Съобразно изложеното следва да бъде прието, че не са налице релевираните с касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касаторът следва да бъде осъден да заплати на ДФ Земеделие /по аргумент от § 1 т. 6 от ДР на АПК/ юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер на 100 лева, дължимо на основание чл. 143, ал. 4 АПК, определено при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,