Решение № 7788 от 2.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10526/2010 г.

Решение № 7788 от 2.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10526/2010 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Георги Николов Николов от гр. Хасково срещу решение № 306 от 6.07.2010 г. по адм. д. № 291/2010 г. на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № 1050/28.04.2010 г. на директора на ОДМВР Хасково за наложена на основание чл. 75, т. 6 от ЗБЛД принудителна административна мярка "забрана за напускане на Република България", считано от датата на заповедта до отпадане на основанието. Ответният орган не е взел становище в настоящото производство. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата. Жалбата е процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. За да отхвърли подадената жалба съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД за налагане на принудителна административна мярка "забрана за напускане на Република България" на жалбоподателя, който не изпълнява подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, с издаден изпълнителен лист е осъден да заплати на българско физическо лице сума над 5000 лв., задължението е в големи размери и в качеството му на длъжник по изпълнителното дело не е представил надлежно обезпечение. Отхвърлени са доводите за противоречие с разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ ЕО, която е счетена за неприложима, изложени са мотиви, че не е налице колизия с нормата на чл. 75 от ЗБЛД, директивата цели осигуряване на свободно движение на гражданите на страните - членки, а със ЗБЛД са наложени ограничения за напускане на Република България при наличие на основанията предвидени в закона. Решението е неправилно. Обжалваната пред първоинстанционния съд заповед за налагане на принудителна административна мярка следва да бъде отменена по аргумент от действието на чл. 27, § 2 и 3 от Директива 2004/38/ЕО. Неправилен е изводът на съда по същество, че чл. 75, т. 6 ЗБЛД не противоречи на цитираната норма от директивата, тъй като законодателят е преценил наличието на съображения от обществен интерес при приемането на цитираната законова норма. Спорът в случая е доколко ограничаването на свободата на движение на български гражданин на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД съответства на правния статус, който той има като гражданин на Европейския съюз. Противно на изводите на първоинстанционния съд, настоящата касационна инстанция намира, че разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, в изпълнение на която е издадена процесната заповед, противоречи на норма на общностното право, поради което националната правна норма следва да се остави без приложение, като вместо нея следва да се приложи разпоредбата на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО, ползваща се с примат и с директен ефект. Като гражданин на Европейския съюз касаторът има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. С чл. 27, § 1 от Директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. По силата на § 2 от същата общностна разпоредба, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция (§ 3 на чл. 27). Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус. В случая забраната е наложена за наличие на задължение към частно физическо лице произтичащо от неоснователно обогатяване в размер на 11 хиляди лв. Член 75, т. 6 ЗБЛД противоречи на чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно § 2 на цитираната разпоредба всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята, като § 3 от същата предвижда, че упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Видно е, че международният акт също въвежда изискване ограничението на това право да е пропорционално, т. е. необходимо, а не наложено автоматично и без оглед конкретния случай и личното поведение на лицето. Макар цитираният протокол да е ратифициран от Народното събрание, но да не е обнародван в "Държавен вестник" съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията и формално да не се ползва с предимство пред закона по силата на тази конституционна норма, същият е ратифициран от Република България без резерви, поради което в съответствие с общия принцип на международното право - pacta sunt servanda, държавата след като подпише и ратифицира един международен договор, е длъжна да осигури добросъвестното му прилагане във вътрешното право, поради което цитираната норма от протокола следва да бъде зачетена, като послужи като аргумент и основание за неприлагане на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, поради несъобразяване с изискванията на чл. 2 от цитирания протокол. Воден от изложеното, Върховният административен съд, Седмо отделение