Решение № 9981 от 17.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8153/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Ю., гражданин на Кралство Мароко против решение 19421 от 06.06.2025 г., постановено по адм. д. 3964/2025 г. по описа на Административен съд София - град. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК и моли за отмяна му. Ответникът председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд София - град отхвърля жалбата на А. Ю., гражданин на Кралство Мароко, срещу решение 2640 от 20.03.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т . 2 и 4 вр. с чл. 8 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отказано на жалбоподателя да му бъде предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат съдът приема, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, като при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същото е постановено съответствие с материалния закон. Решението е мотивирано с бежанската история на чужденеца при проведеното интервю относно причините същият да напусне страната си по произход, както и за причините за нежеланието му да се завърне в родината си. Първоинстанционният съд анализира понятието преследване , възможните форми на това преследване и основанията за такова като излага съображения, че спрямо А. Ю. не са установени материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, тъй като по отношение на чужденеца не са налице конкретни данни и доказателства, които да обосноват извод за основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение. Прави извод, че липсват законови основания на същият да бъде предоставен статут на бежанец. Като допълнително основание сочи фактът, че семейството на А. Ю. продължава да живее в Мароко, като няма проблеми със сигурността. Приема за правилни изложените в решението на ДАБ изводи за не прилагане на хуманитарен статут, излагайки подробни съображения относно материалноправните основания за предоставяне на такъв статут на чужденец. Позовавайки се на данните, съдържащи се в интервюто на молителя приема, че липсват доказателства чужденецът да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Посочва, че самият жалбоподател твърди, че няма проблеми с официалните власти в родината си, не е задържан, съден или осъждан и спрямо него не е оказвано насилие. Позовавайки се и на справките за ситуацията в Кралство Мароко към датата на приключване на устните състезания и предвид, че страната не е във въоръжен конфликт, няма насилие над цивилни лица, няма проблем със сигурността, поради което Кралство Мароко се счита за сигурна страна на произход, съгласно Решение 247/03.04.2024 г. на МС на Република България първоинстанционният съд приема, че не са налице и материалноправните предпоставки по чл. 9, т. 3 ЗУБ за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут. По тези съображения съдът прави извод за материална законосъобразност на оспорения административен акт. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Законосъобразен е изводът на първоинстанционният съд, че административният орган преценя всички относими обстоятелства и доказателства, свързани с личното положение на търсещия закрила и базирайки се на тях правилно приема, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗУБ във вр. с чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Правилно съдът приема, че кандидатът за статут не установява да е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, не членува в политически партии, не е арестуван или осъждан. Изнесените от чужденеца причини да напусне Мароко проблеми с друго момче от неговия квартал, свързани с футболни пристрастия и липсата на финансови възможности, са причини от личен и социален характер и не обосновават основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. Обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретната бежанска история, не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. Законосъобразен е изводът на съда, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на А. Ю. за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Правилно съдът посочва, позовавайки се на данните, съдържащи се в интервюто на молителя, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Съдът подробно разглежда данните от последните официални справки и на база на тези данни обосновано приема, че в Кралство Мароко към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия. От представената по делото справка МД-02-226/25.04.2025 г., относно общото положение в Кралство Мароко, касаеща последни данни за ситуацията там не може да се направи извод за наличие на вътрешен въоръжен конфликт по смисъла на чл. 9 ЗУБ. Неоснователен е доводът на касатора, че в случая съдът пренебрегва решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО (отм.) на Съвета от 29.04.2004 г. Съгласно цитираното решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. От представената по делото справка МД-02-226/25.04.2025 г., относно общото положение в Кралство Мароко, касаеща последни данни за ситуацията там не може да се направи извод за наличие на вътрешен въоръжен конфликт по смисъла на чл. 9 от ЗУБ. Установената липса на ситуация на вътрешен въоръжен конфликт в Кралство Мароко сочи на неприложимост на разрешенията, дадени в цитираното от касатора решение С-465/2007 г. на СЕС по тълкуването на чл. 15, б. в от Директива 2004/83/ЕО (отм.) на Съвета от 29.04.2004 г., които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а и конкретни доводи в тази насока не се сочат. Съдът спазва изискванията на чл. 168, ал. 1 АПК и нормите на чл. 170 и чл. 171 АПК и проверява законосъобразността на оспорения административен акт на основанията, посочените в чл. 146 АПК като се произнася с решение, в което обсъжда събраните доказателства в тяхната съвкупност, както и доводите и възражения на страните. С оглед на изложеното обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. По изложени съображения Върховният административен съд, второ отделение,