Решение № 181 от 4.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2372/2015 г.

Решение № 181 от 4.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2372/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощниците на [фирма]-гр. София срещу решение № 7 от 28.01.2015 г. на Бургаски апелативен съд по в. т. д. № 333/2014 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 190 от 18.06.2014 г. по т. д. № 695/2012 г. на ОС-Бургас, с което е обявен за относително недействителен на основание чл. 135, ал. 1, предложение второ ЗЗД спрямо ищцата Д. К. К., британски поданик, договор за продажба на недвижими имоти, сключен в нотариална форма-н. а. № 90, т. III, рег. № 2745, н. д. № 475/11 на нотариус под № 600 на НК в частта, с която [фирма]-гр. София прехвърля правото на собственост на [фирма] върху следните два обекта, описани в същия нот. акт като: апартамент А-42 с обща застроена площ от 56.42 кв. м. - самостоятелен обект с кад. № 51500.506.221.1.42 и апартамент В-68 с обща застроена площ 32.17 кв. м. -самостоятелен обект с кад. № 51500.506.219.1.68. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата изразява становище за нейната неоснователност. Претендира разноските пред настоящата инстанция. С определение № 306/21.04.2016, постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК обжалваното въззивно решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия изхода по спора правен въпрос: дали неплащането на цената от приобретателя на отчуждителя по разпоредителна възмездна сделка, увреждаща кредитора на последния, само по себе си е индиция за знание за това увреждане от страна на лицето, с което длъжникът е преговарял по смисъла на разпоредбата на чл. 135, ал. 1, предложение второ ЗЗД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: По отговора на правния въпрос и основателността на касационната жалба: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата Д. К. К., британски поданик, е имала вземане срещу [фирма]-гр. София, съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД -възникнало на отпаднало основание: развален, поради неизпълнение от последния на задълженията му по предварителен договор за покупко-продажба и изработка на апартамент в сграда Доен Парк в к. к. Слънчев бряг. В изпълнение на този договор ищцата е заплатила на продавача сумата от 32 671-лири стерлинги като цена за съответния недвижим имот, който ще бъде построен и прехвърлен в нейна собственост, съгласно поетите от продавача задължения в същия договор. В последствие, с нот. покана връчена на [фирма]-гр. София на 10.05.2011 г. Д. К. К. е развалила договора и е поканила насрещната страна да върне получената вече на отпаднало основание цена. В последствие е постановено и влязло в сила съдебно решение, с което [фирма]-гр. София е осъден на основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД да заплати горната сума на ищцата. С процесния договор за покупко-продажба сключен в нотариална форма на 21.06.2011 г. ответното дружество [фирма] се е разпоредило с общо 32 имота, сред които и тези предмет на настоящия иск, в полза на [фирма]. За да счете, че е налице и последният елемент от фактическия състав на правната норма уреждаща отменителния иск по чл. 135, ал. 1, предл. второ ЗЗД - знание на приобретателя за увреждането на кредитора, съдът се е позовал на обстоятелството, твърдяно в хода на процеса от страна на дружеството-купувач, че в самия нотариален акт погрешно е отразено, че цената на продадените имоти е заплатена предварително по банков път, като в действителност това е станало в брой. Самото плащане не се доказва, доколкото, от страна на ответника [фирма], приобретател по атакувания с настоящия П. иск договор за продажба, се сочат и представят приходни касови ордери за заплащане в брой на цената след преклузивния процесуален срок за това. Според съда, от всичко това следва изводът за недобросъвестност на дружеството-купувач и за знание от негова страна за увреждащото, по отношение на ищцата Д. К. К. в качеството й на кредитор на [фирма], действие на сключения между двамата ответници договор за покупко-продажба. С оглед изложеното е счетен за осъществен фактическият състав на хипотезата в чл. 135, ал. 1, предложение второ ЗЗД и искът е уважен. Относно отговора на релевантния за спора правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Дали неплащането на цената от приобретателя на отчуждителя по разпоредителна възмездна сделка, увреждаща кредитора на последния, само по себе си е индиция за знание за това увреждане от страна на лицето, с което длъжникът е преговарял по смисъла на разпоредбата на чл. 135, ал. 1 предложение второ ЗЗД, то отговорът следва от този, даден на по-общия въпрос: кога е налице от страна на приобретателя знание по смисъла на чл. 135, ал. 1, предл. второ ЗЗД за увреждане на кредитора на отчуждителя по възмездна разпоредителна сделка като предпоставка за основателността на П. иск. Отговор на този по- общ въпрос е даден в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС, IV г. о. на ГК № 13/19.02.2015 г. по т. д. № 4606/14 по описа на същия. В цитираното решение, съставът на ВКС приема, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за увреждащия характер на сделката, обхващаща близък кръг роднини на длъжника-отчуждител, не следва да се прилага разширително. От друга страна се приема, че естеството на фактическа близост между страните по такава сделка определя и естеството на узнатите обстоятелства, като за пример се сочи връзката на свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и близките отношения между физически лица от състава на органите на ЮЛ/ съответно търговски дружества/. Достатъчно е, това знание да обхваща като предмет правопораждащите факти на съответното задължение на отчуждителя към третото лице, чиито интереси се увреждат. В настоящия случай, обаче не се установява, нито правна връзка между страните /т. е. да са свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ/, въз основа на която би могло да се направи обосновано заключение, че дружеството -приобретател [фирма] по някакъв начин в лицето на своя управител знае за предварителния договор сключен между ищцата г-жа Д. К. К. и първия ответник [фирма], нито фактическа такава/ напр. лична близост между физическите лица-управители на двете дружества-съконтрахенти /. Дори и да се приеме, че противно на уговореното в н. а. № 90, т. III, рег. № 2745, н. д. № 475/11 на нотариус под № 600 на НК цената не е платена по банков път към датата на сключване на договора за продажба между двамата ответници, а евентуално- в брой след това или изобщо, че не платена, то тези обстоятелства сами по себе си не обосновават знание за увреждане в посочения вече смисъл, застъпен в цитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК на кредитора на дружеството-отчуждител. Такова знание ще е налице, ако дружеството- приобретател знае за наличието на парично задължение, произтичащо от конкретен правопораждащ факт-сключен между страните предварителен договор и последиците от неговото разваляне. Наличието или не на реално плащане по договора за продажба би имал значение при надлежно повдигнат от ищеца спор за привидност на този договор, с оглед позоваване на неговата нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Подобно позоваване на абсолютна нищожност обаче липсва, както в самата ИМ, така и в допълнителната такава. Ето защо, като е приел, че отразеното в нотариалния акт плащане на цената по разпоредителната сделка по банков път не се доказва, което от своя страна само по себе си е достатъчно, за да обоснове знание на приобретателя за увреждане на кредитора като елемент от фактическия състав на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 предложение второ ЗЗД, въззивният съдебен състав е постановил съдебно решение, което се явява необосновано и в нарушение на материалния закон. С оглед изложеното, съдът намира, че обжалваното въззивно решение следва да се отмени като неправилно, съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК от и тъй като не се налага събиране на нови доказателства, ВКС е длъжен да се произнесе по същество на спора като отхвърли иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД като недоказан по основание. По отношение на разноските: От страна на ищцата и ответник по касация в настоящото производство Д. К. К. следва да се понесат направените в производствата и пред трите инстанции разноски от страна на ответника-касатор в настоящото производство [фирма] в общ размер на 5 370 лева-общо. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение