Решение № 91 от 12.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3283/2017 г.

Решение № 91 от 12.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3283/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 59 от 23.05.2017 г. по гр. д. № 57/2017 г. на Силистренски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 137 от 24.01.2017 г. по гр. д. № 76/2016 г. на Тутракански районен съд за отхвърляне иска на А. Н. М. против Д. Д. Х. и А. П. Х. за установяване, че към момента на одобряване на кадастралната карта на [населено място] ищецът е собственик на реална част от поземлен имот с идентификатор № 73496.501.2021, която реална част е с граници: от север - ПИ 73496.500.3349, от изток - заснета на място граница, нанесена с лилав/тъмнорозов контур върху схема към обяснителна записка, съставляваща неразделна част от решението; от юг - [улица]и от запад ПИ 73496.500.2022, което право е придобито на основание давностно владение в периода 1962 - 2016 г.; като в кадастралната карта е допусната грешка и тази реална част погрешно е заснета към ПИ 73496.500.2021, вместо като част от ПИ 73496.500.2022. Касационната жалба е подадена от ищеца А. М. чрез пълномощника адв. В.. По време на касационното производство жалбоподателят е починал и на негово място са конституирани наследниците му О. А. М., Р. А. П. и К. А. М., които също са упълномощили адв. В.. Поддържа се в жалбата, че съдът не е изложил мотиви по правилността на решението на районния съд, нито се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи и основания за неправилност. Изводите му се градят на изопачено тълкуване на закона и пренебрегване на доказателствата. Решаващият извод, че иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е изначало неоснователен в конкретния случай, е неправилно. Ответниците А. и Д. Х. са представили писмен отговор, изготвен от адв. Р., в който оспорват жалбата. С определение № 149 от 22.03.2018 г. е допуснато касационно обжалване за проверка допустимостта на обжалвания акт поради съмнение, че съдът не се е произнесъл по поддържаното от ищеца основание за собственост - придобивна давност, заявено с изменение на иска. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Предявеният иск е по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване, че ищецът е собственик на реална част от поземлен имот, която неправилно е заснета в кадастралната карта като част от съседния имот, собственост на ответниците. С нотариален акт за дарение от 1962 г. ищецът се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от парцел IV-521 в кв. 72 по плана на [населено място], с площ 804 кв. м. Останалата 1/2 ид. ч. е останала собственост на праводателката Н. М., респ. на нейните наследници, които с нотариален акт от 1987 г. са дарили на В. К. имот с площ 750 кв. м., съставляващ имот пл. № 1094, за който е отреден парцел V в кв. 33, с неуредени сметки по регулация. През 2008 г. В. К. продава на С. Ю. И. дворно място от 539 кв. м., а по документ за собственост от 750 кв. м., съставляващо ПИ 73496.501.2021 по кадастралната карта. По силата на договор за замяна от 2014 г. този имот е придобит от ответниците Д. Х. и съпругът й А. Х. Съгласно техническата експертиза по регулационния план от 1976 г. на имот пл. № 521 съответства имот пл. № 1093, за който е отреден парцел V-1093 с площ 853 кв. м. Със заповед за изменение на регулацията от 1996 г. от парцел V-1093 се обособяват: УПИ V-1093 с площ 483 кв. м. и УПИ VIII-1093 с площ 473 кв. м. При одобряването на кадастралната карта през 2008 г. на парцел VIII-1093 съответства ПИ № 2021, който е с площ 539 кв. м., а на парцел V-1093 съответства ПИ № 2022 с площ 393 кв. м. В първото съдебно заседание е допуснато изменение на иска, с което ищецът се позовава на давностно владение от последната регулация през 1996 г., като твърди, че владее имота в тези граници още от 1962 г. от придобиването на 1/2 ид. ч., а при заснемането в кадастралната карта е допусната грешка. Първоинстанционният съд е разгледал това основание за собственост, но е намерил, че владението е от момента на поставяне на новата ограда, което е станало най-рано през 2003 г. и най-късно през 2013 г. Затова е заключил, че към 2008 г., когато е изготвена кадастралната карта, не са изтекли 10 години и ищецът не е придобил собствеността на соченото правно основание. Въззивният съд е препратил към фактическите констатации на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, но е направил различни правни изводи. Приел е, че двата поземлени имота ПИ 73496.500.2022, сочен като собственост на ищеца и ПИ 73496.501.2021, собственост на ответниците, са представлявали един общ имот пл. № 521, за който е отреден парцел IV в кв. 72 по регулационния план на Т. от 1943 г., действал до 1976 г. Изтъкнал е, че са извършвани разпоредителни сделки с идеални части от имота, но никога не е извършвана делба, поради което имотите са в режим на съсобственост. С оглед на това е заключил, че при наличие на съсобственост искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване право на собственост върху част от имота или за вярно местоположение на граница между имоти, е изначало неоснователен. По основанието за касационно обжалване. Предприетото от ищеца в съдебно заседание на 20.06.2016 г. изменение на иска е в отговор на дадени от съда в доклада указания за уточняване по какъв начин е приложена регулацията от 1996 г. Поради това се касае по-скоро до уточнение на претенцията. Въззивният съд в мотивите си не е обсъдил изрично предпоставките за осъществяване на заявеното от ищеца с изменението на иска основание за собственост - придобивна давност, считано от изменението на регулацията. Независимо от тази непълнота на мотивите, съдът в крайна сметка се е произнесъл в рамките на предявения иск за установяване, че е допусната грешка в кадастралната карта при заснемане границата между двата поземлени имота. Изложените съображения за отхвърляне на иска навеждат на липса на правен интерес от предявяването на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР относно граница между съсобствени на едни и същи лица имоти, но съдебният акт е такъв по съществото на спора. С оглед на това не може да се обоснове недопустимост на решението, но то е постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, което се е отразило на правилността му. По касационната жалба. На първо място, не могат да бъдат споделени решаващите изводи на въззивния съд, че при съсобственост на двата съседни имота между страните по делото, искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е изначало неоснователен. Искът има за цел да установи дали общата граница между имотите е правилно отразена в кадастралната карта, съответно към кой от двата поземлени имота принадлежи площта, заключена между границата по кадастралната карта и съществуващата на място ограда. Правен интерес от установяване пространствения обхват на правото на собственост на двата отделни имота, вкл. вярното местоположение на границата им, съществува дори и когато имотите са съсобствени. Безспорно, според нотариалния акт от *** г. ищецът А. М. се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от дворно място от 804 кв. м., съставляващо имот пл. № 521, за който е отреден парцел IV по тогава действащия регулационен план от 1943 г. Праводателката му Н. М. е призната през 1962 г. /с н. а. № ***/ за собственик на имот пл. № 521 с площ около 500 кв. м., за който, заедно с части от съседни имоти, придадени по регулация, се отрежда парцел IV. При действието на следващия регулационен план от 1976 г. на имот пл. № 521 съответства имот пл. № 1093, за който е отреден парцел V-1093 с площ 853 кв. м. Поради това, при сделката от 1987 г., с която Н. М. и Е. К. даряват на В. К. имот пл. № 1094 с площ 750 кв. м., за който е отреден парцел V, с неуредени сметки по регулация, е допусната грешка относно номера на имота /в този смисъл е удостоверението на [община] на л. 18 от първоинстанционното дело, както и констатацията на вещото лице/. Прехвърлителите са се легитимирали с нотариалния акт № *** от 1962 г. на Н. М. и следователно с този договор те са могли да прехвърлят само 1/2 ид. ч. /другата 1/2 вече е дарена на А. М./ и то от имот пл. № 1093, а не от погрешно посочения имот пл. № 1094. Със заповед за изменение на регулацията от 1996 г. от парцел V-1093 са обособени: УПИ V-1093 с площ 483 кв. м. и УПИ VIII-1093 с площ 473 кв. м. През 2004 г. е изработен кадастрален план, според който на парцел VIII-1093 съответства ПИ № 2021, записан на А. М., но неговата площ е 393 кв. м., а на парцел V-1093 съответства ПИ № 2022, без име на собственик, с площ 539 кв. м. По същия начин са отразени имотите и при одобряването на кадастралната карта през 2008 г. Отчитайки всички тези промени с имота и извършвайки необходимите измервания, техническата експертиза заключава, че съществуващата на място граница между ПИ 73496.501.2022 и ПИ 73496.501.2021 не е отразена правилно в кадастралната карта, като разликата е 67 кв. м., които са очертани на скица на л. 114 от делото. Видно от експертизата и от писмените обяснения на вещото лице, че границата, която съществува на място почти съвпада с границата на регулацията, разделяща имота на два парцела. Според свидетелските показания от момента на придобиване на собствеността върху 1/2 ид. ч. ищецът А. М. ползва западната част от имота, в която си е построил жилище въз основа на строителни книжа от 1963 г.; в източната част, където е била съществуващата стара къща, са останали да живеят баща му и сестра му /св. Е. К./. Именно те по-късно са дарили имота на сина на свидетелката В. К. и той го е продал през 2008 г. на С. Ю. И., праводател на ответниците Х. При тези обстоятелства е видно, че още от 1962 г. имотът е ползван реално като два отделни такива, разделен на източна и западна част. Изменението на регулационния план през 1996 г., с което е извършено разделяне на имот пл. № 1093 на два парцела е в съответствие с така установеното ползване. По тези обстоятелства страните не спорят. Спори се къде точно минава границата и дали отразената такава в кадастралната карта съответства на действителното положение. При съвкупна преценка на свидетелските показания следва да се приеме, че граница между имотите съществува още от 1963 г. когато на ищеца е прехвърлена половината от имота и той си е построил къща, като границата минава близо до стопанските постройки в дъното на имота и продължава на няколко метра успоредно от къщата на ищеца, покрай съществуваща чешма, до улицата. Докато двете части на имота са били притежание на фамилията М. и докато е бил жив бащата Н. М. /2003 г./ в предната част - от къщата на А. М. до улицата не е имало ограда и оттам се е преминавало от единия имот в другия. В тази насока са показанията на болшинството свидетели /М., К., Д., отчасти св. Х./, които сочат, че границата не е местена от 30 години, но за достъп до имота на ответниците е ползвана вратичка пред имота на ищеца, от която надясно се отива в имота на ответниците; понастоящем ответниците ползват друг вход за имота си. Въз основа на събраните доказателства се установява несъмнено, че от 1963 г. ищецът владее източната част от бившия имот пл. № 521, обособена по-късно като УПИ V-1093, а понастоящем съставляваща имот 2022 по кадастралната карта, като източната граница на място почти съвпада с границата по изменението на регулацията от 1996 г. До влизане в сила на заповедта за изменение на регулацията от 1996 г., по силата на която от съществуващия по плана от 1976 г. парцел V-1093 са обособени два парцела - УПИ V-1093 и УПИ VIII-1093, давност не е могла да тече поради забраната на чл. 59 З. /сега отм./. От този момент нататък няма пречка за течението на давностния срок, тъй като владението е упражнявано върху обособен поземлен имот. Поради това може да се заключи, че ищецът е придобил правото на собственост върху УПИ V-1093, понастоящем ПИ 73496.501.2022 по давност, като в границите на този имот се включва и спорната реална част, която според приетата експертиза е с площ от 67 кв. м. При тези изводи предявеният иск се явява основателен. Следва да се отмени обжалваното решение и да се постанови ново за признаване правото на собственост на първоначалния ищец, заместен от наследниците си, върху спорната реална част, заключена между заснетата в кадастралната карта граница между имотите и установената имотна граница на място, така както е отразена на скицата на вещото лице на л. 114 от делото на Тутракански районен съд. При този изход ищецът, респ. наследниците му имат право на сторените разноски за водене на делото. За настоящето производство разноските възлизат на 80 лв. за държавни такси и 600 лв. за адвокатско възнаграждение; за въззивното производство са направени разноски 625 лв. и за първоинстанционното 1200 лв. съгласно приложените списъци по чл. 80 ГПК или общо са дължими 2505 лв. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на II г. о.