Решение № 29 от 8.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 662/2009 г.

Решение № 29 от 8.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 662/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал. 1 от НПК по жалба на подсъдимия С срещу решение № 93 от 21.10.2009 г. по наказателно дело № 88 по описа за 2009 г. на Военно-апелативния съд. В жалбата се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК и се отправят искания /при условията на алтернативност/ за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, за преквалификация на деянието по чл. 133 от НК или за намаляване на наказанието. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия пледира в подкрепа на жалбата. Представителят на прокуратурата изразява становище за оставяне на решението в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Настоящият процес се провежда при условията на чл. 269, ал. 3, т. 3 от НПК в отсъствието на подсъдимия. Пловдивският военен съд с присъда № 272 от 18.06.2009 г. по нохд № 272/2009 г. признал подсъдимия редник С. Р. Д. за виновен в това, че на 1.01.2008 г. около 03.00 часа, в гр. С., причинил средна телесна повреда на Р. С. С., изразяваща се в счупване на дясната ръка, поради което и на основание чл. 129, ал. 1 от НК го осъдил на шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Военно-апелативният съд с решение № 93 от 21.10.2009 г. по наказателно дело № 88/2008 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения: Преди всичко следва да се обсъдят твърденията за съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като с тях защитата свързва неправилно формиране на фактическите изводи на съда по предмета на доказване, обусловило и нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Според касатора в досъдебната фаза са извършени процесуални действия по разследване без участието на Д. /който се е намирал извън страната/ или негов защитник. По тази причина били нарушени техните процесуални права и подсъдимият бил лишен от възможността реално да осъществи защитата си. Така поддържано оплакването не намира подкрепа в данните по делото. Досъдебното производство е образувано на 18.12.2008 г. С. Р. Д. напуснал страната на 4.05.2008 г. След тази дата няма данни за неговото завръщане. Той е търсен от разследващите органи на всички известни адреси, но не бил открит. На 9.04.2009 г. разследващият полицай му назначил служебен защитник - адвокат Е. Тя участвала във всички процесуални действия, които съгласно НПК предвиждат присъствието на обвиняемия. При предявяване на разследването защитникът, след като се запознал с всички събрани по делото материали, заявил, че няма искания, бележки и възражения и не предявил претенция за повторно извършване на процесуално - следствените действия, осъществени без негово участие. Същата позиция защитникът поддържал и пред първата инстанция. Оплакването в касационната жалба дава повод да се припомни приоритетното значение на съдебното производство при събирането на доказателствата пред подготвителното значение на досъдебната фаза на наказателния процес. В хода на разглеждане на делото пред двете инстанции по фактите отсъстващият подсъдим бил надлежно представляван и защитата му разполагала с всички процесуални права, свързани със събирането и проверката на доказателствения материал. Важно е да се подчертае, че съдебният състав на първата инстанция непосредствено в присъствието на защитник на подсъдимия изслушал свидетелите и експертите, на чиито показания по-късно се е позовал. По този начин била осигурена равнопоставеността на страните в процеса и дадена възможност на защитата да се конфронтира с лицата, разпитани в нейно отсъствие. В касационната жалба не са конкретизирани исканията, бележките и възраженията, които адвокатът на подсъдимия не е могъл да направи в досъдебната фаза, както и доказателствата, които не е успял да ангажира по вина на разследващите органи. Ето защо оплакването за ограничаване на правото на защита на подсъдимия настоящият състав преценява като формално и неоснователно. Не може да бъде подкрепено и твърдението за неправилно приложение на материалния закон поради липса на умисъл за причиняване на средна телесна повреда. По делото е установено, че подсъдимият Д притиснал свидетеля Р към стената на стълбищната площадка и му нанесъл около десет удара в областта на главата. Пострадалият се опитал да се защити с вдигнати ръце, някои от ударите попаднали в областта на китката и пръстите на дясната ръка и причинили описаното в обвинителния акт счупване. При така установените фактически положения съдът правилно е приложил закона, субсумирайки поведението на подсъдимия под нормата на чл. 129, ал. 1 от НК. Изводите относно умисъла на дееца са изведени от подробен анализ на данните, в които той е обективиран. Интензивността на ударите и тяхната насоченост при описаната защитна позиция на жертвата правилно са преценени като признаци на алтернативен пряк умисъл за средна телесна повреда. Обстоятелството, че наред със счупването са причинени други, по-леки травми на пострадалия, не изключват законосъобразността на това заключение. Подсъдимият е нанесъл побой на пострадалия, напълно е съзнавал общественоопасния характер на действията си и предвиждал, че от тях могат да настъпят телесни увреждания на жертвата . Макар да не е формирал в съзнанието си точна представа за конкретните измерения на възможните последици, той е искал настъпването на която и да е от тях. При тази алтернативност на умисъла правилно съдът е решил, че подсъдимият следва да отговаря за реално причинения резултат. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на определената от съда санкция. Не е налице очевидно несъответствие от една страна между наказанието, наложено на подсъдимия, и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства от друга. При индивидуализацията на наказанието съдът е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 НК, които имат значение за определяне на обема на наказателната принуда. Правилно са дефинирани /още от първата инстанция/ като смекчаващи отговорността обстоятелства младата възраст на подсъдимия, предполагаща възможност за превъзпитание чрез подходящи по интензивност мерки, чистото съдебно минало и добрите характеристични данни като военнослужещ. Те са дали основание за налагане на наказание близко до възможния легален минимум, поради което неоснователно е твърдението на жалбоподателя за тяхното подценяване. Посочените смекчаващи отговорността обстоятелства обаче не са нито многобройни, нито някое от тях се характеризира с изключителност, за да се разкрива възможност за приложение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НК, още повече, че предвиденото от закона най-леко наказание не е несъразмерно тежко. Отлагането на изтърпяването на лишаването от свобода по реда на чл. 66, ал. 1 от НК дава шанс на подсъдимия да коригира поведението си извън ограниченията на затвора и в същото време запазва възпиращия потенциал на санкцията за период от три години, достатъчен да удовлетвори целите както на личната, така и на генералната превенция. Наложеното наказание като вид, размер и начин на изтърпяване не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 от НПК и не дава основание за изменение на решението в желаната от касатора насока. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,