Решение № 165 от 9.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3210/2016 г.

Решение № 165 от 9.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3210/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Касационно обжалване е допуснато с определение № 691 от 2.11.2016 г. по касационната жалба на Ж. Д. Д. от [населено място] против въззивно решение № 36 от 10.03.2016 г., поправено с решение № 279 от 18.05.2016 г., по в. гр. д. № 17/2016 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1498 от 18.07.2014 г. по гр. д. № 584 по описа за 2014 г. на Пловдивски окръжен съд и е осъден Ж. Д. Д. да заплати на "Юробанк България" АД, на основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, сумата от 50 000 лв., представляваща част от обезщетение за претърпени имуществени вреди в общ размер от 344 450. 44 евро, причинени умишлено от Д., в качеството му на експерт в клон "Марица" на "Рсокесимбанк" АД, вляла се в "Юробанк България" АД, свързани с изготвяне и подаване на кредитно предложение № 485 от 31.07.2008 г., въз основа на което е сключен договор за кредит овърдрафт 04-0063 от 6.08.2008 г. със "Спидимекс 2000" ЕООД [населено място], област Велико Търново, ведно с обезщетение за забава, считано от 30.07.2013 г. и са присъдени разноски. Доколкото настоящият иск е предявен като частичен, при наличие на влязло в сила решение № 4504 от 13.12.2011 г. по гр. д. № 14985/2010 г. на РС Пловдив, между същите страни, с което вече е осъден, Ж. Д. Д. да заплати на "Юробанк България" АД, на същото основание /чл. 45 ЗЗД/, сумата от 1 000 лв., представляваща част от сега претендираното обезщетение за претърпени имуществени вреди в общ размер от 344 450. 44 евро, причинени умишлено от Д., в качеството му на експерт в клон "Марица" на "Рсокесимбанк" АД, вляла се в "Юробанк България" АД, свързани с изготвяне и подаване на кредитно предложение № 485 от 31.07.2008 г., въз основа на което е сключен Договор за кредит овърдрафт 04-0063 от 6.08.2008 г. със "Спидимекс 2000" ЕООД, съдът в открито съдебно заседание на 28.02.2017 г., спря производството по делото, до постановяване на Тълкувателно решение по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. След постановяването му, производството беше възобновено с определение № 181 от 24.04.2019 г. и насрочено в открито съдебно заседание. В проведеното съдебно заседание единствено ответната страна се представлява. Изразеното становище е за неоснователност на касационната жалба, с оглед постановеното Тълкувателно решение. Претендира направените по делото разноски за юрисконсулско възнаграждение в размер на 1 522. 50 лв., съобразно представен списък. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на ангажираните по делото доказателства, намира следното: Делото е за втори път пред касационната инстанция, след като въззивния акт е бил отменен и делото върнато за ново разглеждане с постановено решение № 275 от 6.01.2016 г. по гр. д. № 2042/2016 г. на ІІІ г. о. на ВКС. Приемайки, че при предявен частичен иск по чл. 203, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД, ищецът не може, в последващ процес, да се позове на силата на пресъдено нещо на вече уважения частичен иск, в който е предявена друга част на вземането, са дадени указания, включително и за преценка основателността на иска. Актът е постановен при наличие на противоречива съдебна практика по въпроса "ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо /СПН/", която към настоящия момент е разрешена с постановеното Тълкувателно решение по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т. 2 от същото: "Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право". В мотивите му е посочено, че при предявен частичен осъдителен иск, независимо от обстоятелството, че с него се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявения частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право. При исковете за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича – тяхното съществуване може да бъде отречено, въпреки че всички правопораждащи факти са се осъществили, както и въпреки че някои от правопораждащите факти не са се осъществили. Материалното правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това кои факти са се осъществили и кои – не. Силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем, препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Касационното обжалване беше допуснато с определение № 691 от 2.11.2016 г. /преди спиране на производството по делото на 28.02.2017 г. с оглед констатираната противоречива практика/, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос, касаещ правомощията и задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото като инстанция по същество. По въпросът, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобразява практиката, установена с т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд следва да обезпечи правилността на изводите си като решаващ съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. Приложението на тези принципни постановки в случая следва да бъде съобразено и с приетото в горецитираното Тълкувателно решение по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно последното – при наличие на влязло в сила решение /каквото е това по гр. д. № 14985/2010 г. на РС Пловдив, с което е уважен предявеният частичен иск, между същите страни, на същото основание и за същото вземане/ и са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, е недопустимо въвеждането в настоящето производство и съответно произнасянето от съда, по нови възражения, каквото са направените за липса на представени от ищеца доказателства за наличие на причинени вреди /с оглед наличието на обезпечение по сключения договор за кредит със запис на заповед/, за липса на ангажирани доказателства, установяващи умисъл в поведението на ответника /съзнание за общественоопасния характер на деянието, предвиждане на неговите общественоопасни последици и искане или допускане за настъпването им/ и за липса на основание за носене на отговорност от страна на ответника, който не е взел окончателното решение, а само е направил предложение за предоставяне на кредит /решението е взето от банката, чийто представител е подписал договора/ и липса на допуснато от ответника нарушение на вътрешните правила на банката. Съгласно Тълкувателно решение по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС – при уважаване на частичен иск, обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти. Последните се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. С влязлото в сила решение по гр. д. № 14985/2010 г. на РС Пловдив е уважен частичен иск в размер на 1000 лева, като е прието, че в резултат на неправомерно поведение на ответника, произтичащо от неизпълнение на трудовите му задължения на заеманата от него длъжност "експерт ІІ степен", същият е причинил имуществена вреда на ищеца, изразяваща се в усвоен и непогасен кредит за главница и лихви от страна на трето лице "Спидимекс 2000" ЕООД, в общ размер на 344 450. 44 евро. При сега предявеният иск за разликата до 50 000 лв., настоящият съдебен състав следва да зачете формираната СПН относно фактите, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право и да приеме направените правоизключващите и правоунищожаващите възражения за преклудирани. Имуществената отговорност на работника или служителя се състои в задължението му да обезщети вредите, причинени на работодателя при или по повод изпълнение на негови трудови задължения. В случая, вземането на ищеца не е погасено по давност, защото е възникнало в резултат на деликт и считано от 21.11.2008 г., когато кредитополучателят е престанал да обслужва кредита си, общият давностен срок не е изтекъл към 30.07.2013 г., когато е предявен иска. След като не са представени доказателства за промяна на размера на вредата чрез погасяване на кредита или връщане на сумата по друг начин, постановеният осъдителен въззивен акт е правилен и следва да бъде потвърден. Съобразно изхода от делото и направеното искане, на ответната страна следва да бъдат разноски за юрисконсулско възнаграждение, които определени съгласно правилата на чл. 78, ал. 8, вр. с чл. 37 от Закона за правна помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ следва да са в размер на 300 лв. В останалата част искането като неоснователно следва да се отхвърли. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение