Решение № 364 от 26.01.2016 г. на ВКС по н. д. № 1110/2015 г.

Решение № 364 от 26.01.2016 г. на ВКС по н. д. № 1110/2015 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Шекерджиев Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия И. Г. И. срещу присъда № 1 от 20.02.2015 г., постановена по ВНОХД № 173/2015 г., по описа на Апелативния специализиран съд. С присъда, постановена на 16.06.2014 г. по НОХД № 306/2014 г. по описа на Специализиран наказателен съд, подсъдимият И. е признат за невиновен в това, че на 20.08.2013 г. в [населено място] противозаконно унищожил чужда движима вещ - "марка", модел /модел/, собственост на Агенция "име" на стойност 650 лева, като деянието е извършено от лице от състава на МВР, като подсъдимият е оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл. 216, ал. 5, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6 НК. С присъда № 1 от 20.02.2015 г., постановена по ВНОХД № 173/2015 г., по описа на Апелативния специализиран съд първоинстанционния съдебен акт е отменен, като подсъдимият е признат за виновен в извършването на посоченото по-горе престъпление и му е наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от три месеца, изпълнението на което е отложено по реда на чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата на основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати и разноски по водене на делото общо в размер на 1 118,02 лева. В касационната жалба и допълнението към нея са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуални правила при оценка на събраните доказателства, като незаконосъобразно е кредитирал показанията на свидетеля К. и не е съобразил, че той не е имал възможност да възприеме инкриминираните събитията. Твърди се, че възприетите от решаващият съд факти почиват на предположения, а не на съществуващи доказателствени източници. Като нарушение на материалния закон се сочи това, че неправилно въззивният съд е приел, че подсъдимият И. е осъществил състава на престъплението от субективна страна, като се поддържа, че той не е имал умисъл да увреди или унищожи веща, а единствено да отстрани свидетелката Р. от пътя си. На тези основания се предлага постановената въззивна осъдителна присъда да бъде отменена, а подсъдимият да бъде изцяло оправдан. В касационното съдебно заседание защитникът поддържа жалбата, като възпроизвежда отразените в допълнението към нея оплаквания. Поддържа, че И. не е осъществил от субективна страна престъплението по чл. 216, ал. 5, във вр. с ал. 1 НК, като единствено е бутнал свидетелката с цел да я отстрани от пътя си. На тези основания предлага постановения въззивен съдебен акт да бъде отменен, а подсъдимия оправдан по повдигнатото му обвинение. Представителят на прокуратурата предлага касационната жалба да не бъде уважена, а постановения въззивен съдебен акт да бъде оставен в сила, тъй като решаващият съд не е допуснал съществени нарушения на процесуални правила и правилно е приложил закона. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила. Касационният съдебен състав прецени, че въззивният съд е направил пълен и верен анализ на доказателствата и правилно е установил фактите по делото. Законосъобразно са кредитирани показанията на свидетелите Р. и К., в които те дават подробна информация за инцидента. Тези показания кореспондират помежду си, а и съответстват на останалите доказателствени източници. Те кореспондират частично и с обясненията на подсъдимия И., като единственото различие е в причината за падането на Р. (подсъдимият поддържа, че е имал съприкосновение с тялото й, но то е предизвикано от действията на пострадалата, докато свидетелката поддържа, че е била ударена). Доколкото показанията на К. (относно удара, нанесен от подсъдимия на пострадалата) кореспондират и с обясненията на подсъдимия, не може да бъде възприето оплакването, че свидетелят не е имал възможност да възприеме случилото се. По делото са разпитани и множество други свидетели, като показанията им като цяло са били вярно оценени и са установили възприетите от въззивния съд факти. При преценка на основателността на оплакванията, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК следва да бъде отбелязано това, че и първостепенният и въззивният съд са възприели сходни факти по отношение на това, че е имало физически сблъсък между подсъдимия и пострадалата, както и това, че И. е ударил с юмрук в областта на рамото Р. и в резултата на това действие свидетелката е паднала и таблета се е ударил в земята и се е счупил. Предвид изложеното, касационният съд прие, че доказателствените материали са били вярно анализирани, възприетите въз основа на тях факти са правилно установени и постановеният съдебен акт не почива на предположения. Ето защо касационният съд прецени, че не следва атакуваният въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: Основният спор по делото е свързан с това дали подсъдимият И. е осъществил състава на престъплението от субективна страна и конкретно действал ли е той умишлено. Касационният съд прие, че правилно въззивната инстанция е преценила, че подсъдимият е действал при условията на евентуален умисъл. Вярно са оценени действията на И., като е прието, че когато той е нанесъл удар в областта на тялото на пострадалата жена, със сила достатъчна да я събори на земята, е могъл да предвиди, че пострадалата ще изпусне носената от нея вещ. Тази вещ е електронно устройство, значителна част от което е голям екран, което е основание да се прецени, че И. е могъл да се предположи, че при изпускането му таблета ще бъде повреден или унищожен. Вярно е, че постигането на съставомерния резултат не е било цел на подсъдимия, като той очевидно е искал да се освободи от присъствието на Р. и да възпрепятства нейните действия, но И., нанасяйки удара е съзнавал, макар и да не целял, възможността да увреди използвания от свидетелката таблет. В случая въззивният съд правилно е преценил, че подсъдимият макар и да не е целял постигането на посочения по- горе резултат се е отнесъл с безразличие към настъпването му. Доводите на защитата, свързани с разликата в теглото на подсъдимия и пострадалата и възможността И. да й причини значително по-тежки увреждания биха били основателни ако съдът бе приел, че престъплението е извършено при форма на вината пряк умисъл, но същите не опровергават извода, че престъплението е осъществено от субективна страна при форма на вината евентуален умисъл. Предвид изложеното, съдът прие, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон, като е постановил осъдителен съдебен акт и е признал за виновен подсъдимия И. по обвинението да е извършил престъпление по чл. 216, ал. 5, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6 НК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение