Решение № 177 от 28.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 258/2012 г.

Решение № 177 от 28.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 258/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по чл. 303 и сл. от ГПК. Образувано е по молба на [община] за отмяна на влязлото в сила решение № 112 от 8.03.2010 г. по гр. д. № 463/2009 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е уважен предявеният от Държавно лесничейство - Б. против [община] иск за установяване, че процесните гори с обща площ от 234 850.070 дка за държавна собственост и за предаване на владението им. В молбата е обосновано основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, като се поддържа, че решение № 112 от 8.03.2010 г. по гр. д. № 463/2009 г. на Окръжен съд - Пазарджик противоречи на решение от 11.07.2002 г. по гр. д. № 1096/2002 г. на Районен съд - Пазарджик. Ответникът по молбата Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните счита, че същата е неоснователна. Съгласно чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК заинтересуваната страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Необходимо е следователно да е налице пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по двете дела. С решение от 11.07.2002 г. по гр. д. № 1096/2002 г. на Районен съд - Пазарджик е уважен предявеният от [община] против ПК - Б. иск по чл. 13, ал. 2 З. за признаване правото на възстановяване на собствеността върху описаните имоти, които не са били заявени в срока по чл. 13, ал. 1 З. За да постанови решението си районният съд е отчел, че поземлената комисия счита иска за основателен; земите са били заявени и възстановени на кметствата, но липсва заявление от юридическото лице [община]; представените доказателства - протокол от 5.10.1950 г., предложение до 21-то обикновено Народно събрание от м. март 1927 г., протокол от 14.06.1951 г., карта за лесорастителните зони; стр. 85 от партида № * на Г. селска Община, стр. 236 от партида № * на М. К. селска Община, стр. 252 от партида № * на М. селска Община, стр. 551 на партида № * на Г. Б. селска Община, стр. 157 на партида № * на М. Б. селска община, стр. 476 от партида * на Сестримска селска Община - установяват, е селските общини са притежавали собствеността върху претендираните от [община] гори и земи от горския фонд. С решение № 112 от 8.03.2010 г., постановено по гр. д. № 463/2009 г. на Окръжен съд - Пазарджик е уважен предявеният от Държавно лесничейство - Б. против [община] ревандикационен иск по отношение, възстановените от ОСЗ - гр. Б. /бивша ПК [населено място]/ по реда на З. в стари реални граници гори и земи от горския фонд общо с площ от 235 950 дка в полза на Кметството [населено място], Кметството на [населено място], Кметството на [населено място], Кметството на [населено място], Кметството на [населено място] и Кметството на [населено място], [община]. Съдът по делото въз основа на експертно заключение е проследил устройството на горите и е обсъдил представените доказателства - съдебно решение № 463 от 20.11.1878 г. на Т. Пазарджишкия окръжен съд /че закупените от Б. Х. "лесове държавни" - яйлаци /А., Ю., К. А., Я. С. Б., А. я., Б., Б., Д., О., С., С., Б. Х., Х. К., У., Д., Ч./, остават притежание на жителите на [населено място], които ще имат право да се ползват от тревата и водата им и всички намиращи се в тях саморасли дървета, съобразявайки се с издадените закони, както и че са били яйлаци и Г. планина, сега - Учебно и опитно горско стопанство "Ю.", в миналото - землище на [населено място], а също и държавните гори и пасища Х. Д., Д., П., К. р., К., У. дол, С. и др., в землището на [населено място] и [населено място]/; Постановление № 5094 от 1938 г. /ДВ, бр. 104 от 1938 г./, въз основа на Протокол № 1 от 11.07.1936 г. на Комисията, назначена със Заповед № 392 от 28.03.1935 г. на министъра на земеделието и държавните имоти /с което Беловската общинска гора е определена да служи за предмет на горското стопанство, на основание чл. 20 от действалия тогава Закон за горите/; Указ № 74 от 22.07.1941 г., обн. ДВ, бр. 165 от 30.07.1941 г. /с който С. общинска гора - С. балкан е отстъпена на [населено място] от държавата от древно време за вечно ползване/; постановление № 3320 на Министерство на земеделието и държавните имоти /с което, на основание чл. 20 от действалия тогава Закон за горите, с протокол от 2.11.1937 г. на комисията, назначена със Заповед № 302 от 16.03.1937 г., е постановено за предмет на горското стопанство за напред да служат следните гори и високопланински горски пасища, представлявали в миналото яйлаци - държавна гора Х. Д. в землището на [населено място]; държавна гора Д. в землището на [населено място], държавна гора П. - П., У. дол, К. - и държавно високопланинско пасище Крива река/; постановление № 5806 от 1941 г., обн. ДВ, бр. 156 от 1941 г. /с което въз основа на Протокол от 1.11.1940 г., са определени териториите на С. общинска гора, които да служат за предмет на горското стопанство/; Указ № 47 от 22.10.1932 г., обн. ДВ, бр. 101 от 1932 г. и Указ № 413 от 16.05.1943 г., обн. ДВ, бр. 71 от 1943 г. /от които е видно, че Г. община владее гората от старо време като балталък/; Постановление № 7159, обн. ДВ, бр. 79 от 1932 г. /с което е обявен комплекс Г. балкан за предмет на горското стопанство/. Направен е извод, че е безспорно установено, че Държавата е собственик на процесните гори и земи от горския фонд, които се владеят от Общината [населено място], което владение се осъществява от последната без наличието на валидно правно основание за това. Решенията за възстановяване правото на собственост са постановени в нарушение разпоредбите на § 5-ти от ПЗР на З. и § 6-ти от ДР на П., тъй като безспорно е установено, че процесните имоти представляват яйлаци, балталъци и кашлъци по смисъла на Законите за горите от 1897 г., 1904 г. и 1925 г. и съгласно цитираните законови норми учредените преди 9.04.1946 г. в полза на общините вещни права на ползване се прекратяват, като § 5-ти от ПЗР на З. в редакцията му след изменението публ. в ДВ, бр. 13/2007 г. изрично предвижда, че вещното право на ползване, предоставено на физически, юридически лица и общини преди влизане в сила на ЗСПГ от 1948 г. не се възстановява по реда на ЗВСВГЗГФ. Макар тази разпоредба да е от 2007., предвид тълкувателния й характер, действието й не е само занапред, а и от момента на влизане в сила на § 5-ти в първоначалната му редакция и следователно по отношение на процесните гори ЗВСВГЗГФ не се прилага. Отбелязано е и, че органът по поземлена собственост е възстановил гора с площ по-голяма от реално съществуващата на територията на Държавно лесничейство "Б.", а именно: възстановени са 234 850 дка при реално съществуващи 214 729 дка. Освен това, в нарушение на чл. 4 от ППЗВСВГЗГФ е възстановена собственост по отношение на площи - 33 117 дка, попадащи в чертите на национален парк "Р.", 228 дка в района на язовир "Я.", а също и 2 405 дка, предоставени на министерства и ведомства за осъществяване предмета им на дейност по закон /чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 5, т. 1 от Закона за защитените територии/ които са само изключителна държавна собственост. Налице е следователно противоречиво разрешаване на въпроса кой е бил собственик на процесните гори преди включването им в държавния поземлен фонд и попадат ли същите в приложното поле на З. в две влезли в сила съдебни решения, като е налице идентичност по отношение на предмета /съществува ли правото на възстановяване на собствеността върху имотите за [община]/ и по отношение на страните, участвали в производството - [община] и държавата, чрез органа по поземлена собственост в исковото производство по чл. 13, ал. 2 З. и юридическото лице, на което е предоставено стопанисването на имотите в исковото производство по чл. 108 ЗС, т. е. налице е хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. На основание чл. 307, ал. 4 ГПК съдът следва да отмени неправилното решение, като прецени правнорелевантните факти, представените за установяването им доказателства и приложимия материален закон. В хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК са без правно значение допуснатите процесуални нарушения, както и обстоятелството, че по-късно влязлото в сила съдебно решение е процесуално недопустимо, като постановено при наличие на сила на пресъдено нещо, тъй като процесуалния закон изрично изисква отмяна на неправилното решение. В случая следва да се отмени като неправилно решение от 11.07.2002 г. по гр. д. № 1096/2002 г. на Районен съд - Пазарджик. Както в производството по чл. 13, ал. 2 З., така и в производството по чл. 108 ЗС основният правнорелевантен факт е притежавали ли са селските общини, сега [община] правото на собственост върху процесните имоти и подлежи ли това право на възстановяване по реда на З. Правният статут на горите в Княжество България е уреден от няколко закона, приети за времето до национализацията със Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948 г. Законът за горите от 1897 г., в чл. 1 приема, че "Общински гори са ония, които са били отстъпени от древно време на някой град или село да се ползуват. Тия гори не може да бъдат нито продавани, нито делени и обръщани в частна собственост и, въобще, те не могат да бъдат отчуждавани по никой начин." Документи за гори, установяващи правото по чл. 1, се считат "тия, в които е казано, че са издадени за владение на гори, или при издаването на които владението на гората е било в ръцете на продавача". Със последващия Закон за горите от 1905 г. "Общинските гори" са диференцирани в два вида: гори, които са или отстъпени от древно време на някой град или село за вечно ползуване (балталъци) и гори, които съставляват частни имущества на общините (чл. 26 от Закона за собствеността - отм.). С този закон се урежда и собствеността на т. н. "яйлаците", обявени за държавна собственост. Тази правна регламентация сочи че Общините като гражданско-правни субекти, са могли да притежават гори - частна собственост, и гора - "балталък", по отношение на която притежават "вечното право на ползване". Собствеността върху горите - частна собственост на общините може да се установи с доказателства, които безусловно установяват правото на собственост и съставляват надлежен титул - нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за съдебна делба, съдени актове, а правото на ползване на "балталъка" се установява с т. н. "владетелски документи". От посочената правна уредба е видно, че понятието "общинска гора" по отменените Закони за горите не се покрива по съдържание с общинска собственост, а е по-широко тъй като включва и правото на вечно ползване на "балталъците". Със разпоредбите на З. се възстановява правото на собственост само на частните общински гори, но не и правото на ползване на "балталъците". Това право на ползване не подлежи на възстановяване по реда на З. - арг. от § 5 от ПЗР на З. и § 6 от П. Разпоредбата на чл. 13, ал. 3 З. установява три групи доказателства за подлежащото на възстановяване право на собственост - такива, които безусловно установяват правото на собственост и съставляват надлежен титул - нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за съдебна делба, съдени актове. Друга категория писмени доказателства - емлячни и данъчни регистри, удостоверение за дялово участие в кооперация, стопански карти и списъци към тях и др. писмени доказателства, са предвидени също като надлежни доказателствени средства за установяване правото на собственост, доколкото страната не разполага с титул за собственост, но които имат характеристиката на писмено доказателство, съдържащо или волеизявление на собственика пред държавен орган или е съставено по установен ред и съхранявано като архив на съответния орган или организация, даващи основание за обосновано предположение за собственост. Според З. не могат да бъдат основание за доказване правото на собственост писмени декларации на заявителя, свидетелски показания, протоколи за установяване "предмета на горското стопанство", издадени на основание чл. 22 от Закона за горите от 1922 г. и по чл. 20 от Закона за горите от 1925 г. Представените от [община] в производството по чл. 13, ал. 2 З. документи не могат да обосноват предположение за притежавано право на собственост върху частна общинска гора, а напротив - установяват, че се касае до предоставено право на ползване. Употребеният в документите израз "общинска гора" не може да се свърже с притежание на правото на собственост с оглед изложеното по-горе относно нормативната уредба на горите в Царство България. Същевременно представените извлечения от партиди в емлячен регистър установяват, че върху декларираните гори е било предоставено право на ползване, тъй като заявяването се е изисквало по Наредба-закон за поземления данък, според който от поземлен данък са се освобождавали държавните и общински имоти, но не и т. н. "балталъци", определящи се, като гори, които населените места и общините са ги онаследили, или са им предадени от държавата за вечно ползване, които са подлежали на деклариране и облагане с поземлен данък. Затова именно в извлечението от емлячния регистър отсъства придобивното основание, защото ако горите са били придобити по дарение, или покупка, то те не са подлежали на облагане с данък. Отразяването на горите, заявени от община в извлечението от емлячния регистър се отнася за непокрити имоти, подлежащи на поземлен данък, което е аргумент, че се касае до заявяване на "балталъци", което обстоятелство доказва отсъствие на притежавано от общината право на собственост върху тези имоти, поради което, съгласно чл. 7, ал. 1 ЗГ /по арг. на противното/ държавата е носител на правото на собственост. По искането на [община] за възстановяване на направените разноски съобразно приложения списък: молбата за отмяна на едно от противоречивите влезли в сила решения е основателна, поради което държавата следва да възстанови направените от [община] разноски в производството в размер на 4200 лв., представляващи заплатено възнаграждение за процесуално представителство от адвокат К. И. Въз основа на изложеното Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение,