Решение № 7451 от 7.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2348/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез процесуални представители срещу решение 27536 от 18.12.2024г. по адм. дело 6437/2024г. по описа на Административен съд София-град, с което е бил уважен изцяло предявеният срещу Общината иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането на Столична община да заплати на ЕФБ Луксозни жилищни имоти сумата от 794 673,48 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразен административен акт Писмо с изх. САГ19-YB00-49-/7//27.06.2019 година на Главния архитект на Столична община, отменен с Решение 7146/21.11.2019 година, постановено по адм. дело 8530/2019 година по описа на Административен съд София-град, които суми се сочат да представляват неполучен приход от наем за недвижим имот, находящ се в гр. София, [жк], [улица], по договор за наем от 28.05.2019 година, за периода 07.02.2021 01.07.2024 година, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. С оспореното решение е бил уважен и иск за сумата от 167 657,89 лева, претендирана в исковата молба като сбора от законната лихва върху ежемесечно дължимия на седмо число наем, по описания договор за наем от 28.05.2019 година, за периода 07.02.2021 година - 01.07.2024 година. Касаторът поддържа искане за отмяна на оспореното решение и постановяване на друго, по съществото на спора, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло, а в режим на евентуалност претендира за отхвърляне на основния иск за сумата над 195 636,13 лева и отхвърляне изцяло на акцесорния иск. Претендира присъждане и на сторените по делото разноски по опис. Представя доказателства за основанието и изплащането им. Ответникът - ЕФБ Луксозни жилищни имоти ЕООД, чрез процесуален представител адв. Димитров, в писмен отговор и в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано становище за основателност на касационната жалба. Излага доводи, че първостепенният съд в нарушение на материалния закон е приел, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността по чл. 1, ал.1 ЗОДОВ. Счита, че са налице основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяна на обжалваното съдебно решение. Върховният административен съд, като провери правилността на решението с оглед направените касационни оплаквания, прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, е частично основателна поради следните съображения: Производството е поставено за разглеждане след като състав на Административен съд София-град е осъдил Столична община, гр. София, ул. Московска 33, да заплати на ЕФБ Луксозни жилищни имоти ЕООД със седалище и адрес на управление гр. София, бул. Тодор Александров 13, ЕИК 203514553, сумата от 794 673,48 (седемстотин деветдесет и четири хиляди шестстотин седемдесет и три и 0,48) лева, представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучен приход по Договор за наем от 28.05.2019 година, в резултат на незаконосъобразен административен акт - писмо, изх. САГ19-YB00-49-/7/27.06.2019 година на Главния архитект на Столична община, отменен с Решение 7146/21.11.2019 година, постановено по адм.дело 8530/2019 година по описа на Административен съд София-град, ведно със законната лихва за времето от 07.02.2021г. до 01.07.2024 година, възлизаща на 167 572,89 (сто шестдесет и седем хиляди петстотин седемдесет и два и 0,89) лева, преценена като обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучен приход върху всяка месечна наемна вноска по Договор за наем от 28.05.2019 година, считано от 7-мо число на всеки следващ месец до 01.07.2024 година. Главниците по двата иска са били присъдени, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Присъдени са били и съдебно-деловодни разноски. Така предявената претенция е частична, след като със свое Решение 6984/25.11.2021 година, постановено по адм.д. 982/2021 година по описа на Административен съд София-град, оставено в сила с Решение 7828/07.09.2022 година, постановено по адм.д. 2267/2022 година по описа на Върховния административен съд на Република България, ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за пропуснати ползи за периода 01.07.2019 до 01.02.2021 година в размер на 368 263,23 лева, представляващо обезвреда, равностойна на сбора от наемите, дължими по същия договор за исковия период, ведно със сумата от 19 134,60 лева лихва за забава на периодичните плащания по главницата, които суми съдът е възприел като пряка последица от развалянето на процесния договор, вследствие действието на признат за незаконосъобразен с влязло в сила решение административен акт (Писмо с изх. САГ19-YB00-49-/7//27.06.2019 година на Главния архитект на Столична община). Фактическите основания на настоящия иск почиват на твърденията на ищеца, че за периода 07.02.2021 01.07.2024 година, т.е. за остатъка от петгодишния срок на разваления договор, също не е получил прихода, който е следвало да получи, въз основа на разваления вследствие на незаконосъобразния административен акт договор, който наем е бил дължим до 7-мо число на всеки месец от договора. В допълнение се претендира и неполучената лихва върху претендираната главница от неполучените наеми за всеки наемен период , считано от 07.02.2021г. до датата на подаване на исковата молба. Търси се и законната лихва върху сбора от двете претенции от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на задължението. Претендират се и съдебно-деловодни разноски. При разглеждането на делото пред първоинстанционния съд, същият е приел като доказателство и приложил по делото адм.д. 2267/2022 година по описа на Върховния административен съд на Република България, писмени доказателства преповтарящи част от съдържанието на делото, както и е назначил експертиза, именована Съдебно-техническа със задача да определи дължимият наем за периода 01.02.2021 01.07.2024 година по договора за наем от 28.05.2019 година, както и дължимата лихва върху всяка месечна наемна вноска, считано от 8-мо число на месеца, за който се дължи до датата на предявяване на иска 30.06.2024 година. В отговора на вещото лице същото е дало заключение, че размерът на средния пазарен наем за имота за претендираният период възлиза на 669 784 лева, като е прието и заключението, че дължимият наем за периода 01.02.2021 01.07.2024 г. по договора за наем от 28.05.2019 г. възлиза на 794 673,48 лева (41 месеца по 19 382,28 лева), като дължимата лихва върху всяка месечна наемна вноска, считано от 8-мо число на месеца, за който се дължи до предявяване на иска 30.06.2024 г. е в размер на 167 572,89 лева. При тази доказателствена съвкупност, първоинстанционният съд е достигнал до няколко правни извода, обосновали заключението му за основателност и доказаност на исковите претенции. На първо място съдебният състав е посочил, че безспорно е налице незаконосъобразен административен акт, който е бил отменен като такъв с влязло в сила съдебно решение. Относно наличие на действително увреждане, съдебният състав е приел, че пропуснатата полза е вид имуществена вреда, за която не съществува нормативноустановена презумпция по силата, на която същата да се предполага за настъпила, поради което подлежи на пълно и главно доказване. Изяснил е съдържанието на това понятие, установено в съдебната практика, като се е позовал на Решение 3/12.12.2012 година, постановено по тълк. дело 3/2012 година на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд на Република България, според което при предявен иск по чл. 82 от Закона за задълженията и договорите за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Цитирал е разясненията към самото тълкувателно решение, според които установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Обяснил е, че според същото разяснение, предположението винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. По-натам, съдебният състав е подвел приетите за установени факти под разтълкуваната хипотеза, като е отбелязал, че в конкретния случай ищецът е собственик на законно изградена сграда, невъведена в експлоатация, като препятстване постигането на този правнозначим резултат е в пряка причинно следствена връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт, който се е явил единствена причина за прекратяване на сключения отпреди това договор за наем, поради невъзможност предмета на договора да бъде предоставен на наемателя. За да квалифицира очакването на ищеца, че ще увеличи имуществото си, като легитимно първоинстанционният съд се е позовал на съдържанието на това понятие, утвърдено в практиката на ЕСПЧ в контекста на чл. 1 от Протокол 1 от Европейската конвенция за правата на човека като се е позовал на изводите на същия съд по делото Pine Valley Developments Ltd and Others v. Ireland, § 35 и 51, според които разрешението за строеж, което не може да бъде отменено от органа, отговарящ за устройството на територията, представлява съставна част от собствеността на пострадалите собственици, по отношение на упражняването на възможността за подновяване на дългосрочен наем, както и на §43 от делото Ceni v. Italy, касаещо сключен предварителен договор за покупка на апартамент и платена пълна цена, придружено с встъпване във владение на апартамента от страна на жалбоподателя. Цитирайки ЕСПЧ, съдът е посочил, че легитимното очакване се основава на разумно обосновано позоваване на база правен акт, който има солидна законова основа и който се отнася до имуществени права (Kopecký v. Slovakia GC, § 47 и е приел, че в спорния случай очакването е легитимно, тъй като се основава на установения в чл. 177, ал. 3 от Закона за устройство на територията ред за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация, както и на отмяната по съдебен ред на писмото, с което ищецът е бил уведомен, че производството не може да продължи, а в крайна сметка на издаването на разрешението за ползване в последствие. Приел е , че в конкретния случай основавайки се на легитимно очакване за получаване разрешение за ползване в срок ищецът е сключил договор за наем на 28.05.2019 година, считано от 01.07.2019 година. По тази причина е отхвърлил като неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, изразено в сключването на договор за наем преди да му бъде издадено разрешение за ползване, поради инструктивния според страната характер на срока. Позовал се е в тази връзка на принципа на добросъвестност на административните органи при осъществяване на дейността им, регламентиран в разпоредбата на чл.6, ал.1 АПК. По- натам първоинстанционният съд е разгледал въпроса за това дали договорът за заем е с достоверна дата, с невярно съдържание и симулативен. В тази връзка се е позовал на разпоредбата на чл.181, ал.1 от ГПК, като е приел, че за третото лице, какъвто се явява ответника, датата се счита достоверна от момента на посочването на договора в нотариалната покана от 05.07.2019 година, изпратена от наемателя до наемодателя. Възприел е договорът за наем като диспозитивен частен документ, чието съдържание не подлежи на оспорване по реда на чл.193 ГПК. Що се отнася до претенцията за симулативност, първоинстанционният съд е посочил трайновъзприетата съдебна практика за недопустимост на косвения съдебен контрол по актове и документи с правно значение. При условията на евентуалност е изложил становище, че дори да се приеме за допустима възможността за произнасяне по тези възражения, наведените твърдения за неговата нищожност поради невъзможност на наемателя да плаща наемна цена в размера, посочен в договора не води до симулативност, респективно до липса на предмет. Цитирал е разпоредбата на чл.164, ал.1 ГПК, за да възприеме за недопустимо доказването на привидност с гласни доказателствени средства, освен ако има писмен документ, изходящ от някоя от страните по сделката, т.нар. (contre letter).Обяснил е, че привидността на сделката е допустима с установителен иск пред гражданския съд от всяко трето заинтересовано лице. Отхвърлил е възражението на ответника и за това, че невъзможността да се плаща наемната цена не обосновава извод за нищожност на договора, поради невъзможен предмет, както поради липса на доказателства в тази насока, така и поради установената практика на общите съдилища, че това е основание за разваляне на договора. На последно място е изложил аргументи по спорния между страните въпрос за това, дали размерът на обезщетението следва да се определи въз основа на сключения договор за наем, или на средния пазарен наем за страната за този вид имот, като е приел, че меродавна в този случай е уговорената в договора за наем цена, докато дължимото обезщетение би следвало да се определи въз основа на средния пазарен наем за имота в случай на липса на сключен договор за наем. Доколкото договорът за наем не е бил възприет за невалиден, съдът е зачел уговорения в него срок от 5 години, считано от 01.07.2019 година до 01.07.2024 година. На следващо място е отхвърлил и възражението на ответната страна, че след издаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация обезщетение не се дължи, тъй като имотът е могъл да бъде отдаден, като е зачел представените доказателства, че подобни опити са били извършени при условия идентични с тези на разваления договор за наем, но безуспешно. Невъзприета е била тезата на Столична община, че промяната в икономическите условия следва да бъде отчетена при определяне на претендираното обезщетение, като е приел че се касае за валидни частноправни правоотношение, при които всяко изменение на елементи от същото зависи от волята на страните. В обобщение Съдът е намерил, че предявените искове са доказани по основание и размер, и ги е уважил изцяло, като е посочил, че съобразява решението си с Решение 7828/07.09.2022 година, постановено по к.адм.д. 2267/2022 година по описа на Трето отделение на Върховния административен съд на Република България. Отхвърлено е било и възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията по втория иск, след уточнение, че предвид предмета на делото същата е с продължителност от 5 години, считано от датата на настъпване на увреждането, което в изпълнение на Тълкувателно решение 3/22.04.2005 година, постановено по т.гр.д. 3/2004 година на Общо събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховния касационен съд на Република България е прието за случило се на 29.07.2020 година, когато е влязло в сила отменящото административният акт решение. Относно вторият обективносъединен иск съдебният състав е приел, че представлява пропусната полза да се получат лихви от забава, а не претенция за лихви върху присъденото обезщетение. В крайна сметка, с оглед извършената преценка административният съд приел за доказано, че през претендирания период ищецът, въпреки положените усилия, не е успял да отдаде имота под наем, вследствие на което е пропуснал да получи ползи в размера на всеки от дължимите месечни наеми до края на уговорения в разваления договор петгодишен срок. Уважил и претенцията за лихви за забава на всеки от дължимите месечни наеми, като приел същата за претенция за обезщетение, равнимо на сбора от лихвите върху наемите за претендирания период и постановил осъдителен, в тежест на Столична община, диспозитив по предявените с исковата молба пред него обективно съединени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, осъждайки Общината да заплати на ЕФБ луксозни жилищни имоти ЕООД със седалище и адрес на управление гр. София, сумата от 794 673,48 лева, представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучен приход по Договор за наем от 28.05.2019г., в резултат на незаконосъобразен акт - писмо, изх. САГ19-YB00-49-/7/27.06.2019г. на Главния архитект на Столична община, отменен с Решение 7146/21.11.2019г., постановено по адм. дело 8530/2019г. по описа на Административен съд София-град, ведно със законната лихва от 01.07.2024г. до окончателното плащане на дължимото, както и сумата от 167 572,89 лева, посочена като обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучен приход от законната лихва върху всяка месечна наемна вноска по Договор за наем от 28.05.2019г., считано от 7-мо число на всеки следващ месец до 01.07.2024г. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Съдът е обсъдил събрания по делото доказателствен материал, въз основа на него е формирал правни изводи, които се възприемат само частично от настоящия съдебен състав. Правилно предявеният иск е бил квалифициран като такъв с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на която норма държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 203 АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица. За юридическите лица следва да бъде припомнено, че трайноустановена е практиката на всички съдилища в страната за недопустимост на претенциите им за неимуществени вреди. Т.е. всички създадени неудобства и трудности от противоправната административна дейност на държавата и общините могат да бъдат обезщетени доколкото намират имуществено отражение. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки наличие на вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В конкретния случай обаче, обстоятелството за частичния характер на исковата претенция съдебният състав намира за съществено, доколкото то определя обективните предели на силата на пресъдено нещо установена с предходния частичен иск, което влияе пряко на предмета на доказване по настоящия спор, разгледан пред първоинстанционния съд и обстоятелствата които подлежат на оспорване и оборване. Границите на доказване в подобни хипотези биват определени с Тълкувателно решение 3/22.04.2019 г., постановено по Тълкувателно дело 3/2016 г. от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС). Според становището на съдиите, обективирано по така приетото решение, при уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за преходно предявения частичен иск, така и за иска в останалата, претендирана част от вземането, те се ползват от последиците на сила на пресъдено нещо при второто разглеждане на иска, касаещо останалата част от вземането. В тази връзка по настоящото дело не подлежи на преразглеждане между същите страни Столична община и ЕФБ Луксозни жилищни имоти ЕООД въпросът за противоправния характер на отмененото решение на главния архитект, за приетата за доказана причинноследствена връзка между отменения като противоправен административен акт и разваления наемен договор, страна по която е бил ищеца, както и на обстоятелството, че за периода 07.07.2019г. 29.07.2020 и от 07.08.2020 до 01.02.2021г. сградата е останала незаета, което е довело до имуществено увреждане на търговеца в признатия по предходното дело размер , изразило се в пропускане на ползи в размера на наема, който дружеството би получило, ако договорът за наем не бе прекратен, вследствие препятствията създадени от незаконосъобразния административен акт, отменен по-късно. На доказване по настоящият иск подлежат обстоятелствата, свързани с това дали претендирания период на увреждане е част от посочения срок на договора, както и тези, свързани с твърденията на ищеца, че имотът е останал неизползван през целия новопретендиран период, поради което дружеството е пропуснало да се обогати. На доказване подлежи и размера на увреждането. Правилно, според указанията на първата инстанция, общата тежест на доказване е оставена на ищеца. При съобразяване указанията на Тълкувателно решение 3/22.04.2019 г., постановено по Тълкувателно дело 3/2016 г. от Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) обаче, съдът не е бил задължен повторно да преценява противоправния характер на деянието на административния орган, наличието на пряка причинноследствена връзка между отменения административен акт и настъпилото за ищеца увреждане, а единствено обстоятелството, около допустимостта и обосноваността на претенцията, касаеща новопредявения период, т.е. останалата част от вземането. Това е така, тъй като се касае за същото субективно материално право, т.е. същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. Според посоченото тълкувателно решение, предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. По тази причина позоваването в последващия процес на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му е преклудирано. Посоченото тълкувателно решение, утвърждава практическото приложение на принципа на правна сигурност, като създава предвидимост в отношенията между правните субекти след разрешаване със сила на пресъдено нещо на част от правен спор. В този смисъл касационните възражения на Столична община за липсата на пряка причинноследствена връзка между отменения адм. акт и увреждането, настъпило вследствие прекратения договор , включително оспорването наличието на оправдани правни очаквания, достоверната дата на договора и неговата валидност, свързана с твърдения за привидността му, са преклудирани с решаването на първия частичен иск. Предвид формираната сила на пресъдено нещо в горепосочените предели, повторната правна преценка на първоинстанционния съд по тази част от спора не е била необходима. Въпреки това, само по себе си обстоятелството на извършена повторна преценка на тези релевантни за спора обстоятелства, не представлява съществено процесуално нарушение, до степен опорочаващо оспорения съдебен акт, тъй като правните изводи след извършената преценка, относно наличието на всички правопораждащи за спорното правоотношение факти съвпадат изцяло с тези, ползващи се със силата на пресъдено нещо, формирана с решението по дело 982/2021г. по описа на АССГ, оставено в сила със съдебния акт на касационната инстанция -адм. д. 2267/2022г. по описа на ВАС . В този случай, непреклудирани остават правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането, доколкото се явява практически допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено например по давност или чрез плащане, прихващане и т.н. Възможно е самият ищец да не е претърпял вреди над присъдените. В тази връзка Предмет на настоящия спор е търсено обезщетение за последващ период на разваления договор, основано на същите правопораждащи факти. В тази връзка са обосновани и правилни изводите на първоинстанционния съд, че е налице основанието по чл.1, ал.1 ЗОДОВ за ангажиране на имуществената отговорност на Столична община, тъй като не се доказва наличието на правопогасяващи възражения. От незаконосъобразния отказ на главния архитект на Столична община да издаде удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежа на жилищната сграда, ищецът е претърпял имуществени вреди под формата на пропуснати ползи и през периода 01.02.2021 01.07.2024, като не е могъл да управлява по договорения начин собствения си имот и да увеличи имуществото си, чрез отдаването му под наем за уговорения срок от пет години. Във връзка с изложеното по-горе, настоящата инстанция приема за правилен извода на АССГ относно достоверността и съдържанието на оспорения частен документ, установена в съответствие с чл.181, ал.1 ГПК. Съдържанието на договора е възпроизведено в изпратената от наемателя до наемодателя нотариална покана, която доказва предхождащото му съставяне в съответствие с чл.181, ал.1 ГПК. Валидността му също вече е била предмет на преценка в съдебното производство по адм. д. 982/2021г. по описа на АССГ и адм.д. 2267/2022г. по описа на ВАС, като в последното е било прието, че Договорът за наем е частен документ, който съгласно чл.180 ГПК съставлява доказателство за направените в него волеизявления. Договорът е установен като подписан от управителя на "ЕФБ Луксозни жилищни имоти" ЕООД, както се установява от заключението на графологическата експертиза. Според настоящия съдебен състав, въпросът за валидността на разглеждания договор в смисъл на обективно негово несъответствие с повелителна правна разпоредба на ЗЗД изобщо не може да бъде предмет на изследване в спора по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, доколкото се касае за гражданскоправни отношения. Компетентни да се произнесат по тези спорове са общите съдилища в страната. В този смисъл следва да бъде отбелязано, че по делото не се сочат доказателства за предявени пред тях искове с правно основание чл.26, ал.1, вр. чл.228 от Закона за задълженията и договорите, засягащи валидността на целия договор или на съществени негови елементи, нито е поискано спиране на производството във връзка с подобно преюдициално произнасяне. От касатора не се твърди и не се прилагат доказателства и за предявена пред общите съдилища претенция по чл.124 ГПК, отново във връзка с оспорванията касателно съществуването на договорното правоотношение. В този смисъл съдебният състав е обвързан от договорените елементи на същото, включително и от неговия срок. Видно от доказателствата по делото новопретендирания период, за който се търси обезщетение е част от срока, включен в договорното съдържание на същото наемно правоотношение, като общата му продължителност, както бе споменато, е пет години. За този срок наемателят би бил обвързан от същия договор, в случай че той не бе развален вследствие установения с влязло в сила решение противоправен отказ за издаване разрешение за ползването на сградата. От страна на ответника не се сочат обстоятелства, които биха довели с достатъчно ниво на сигурност до извод за вероятното предсрочно прекратяване на договорното задължение, като например гражданска или физическа смърт на някоя от страните през срока на разваления договор. Неоснователно на следващо място се явява възражението на касатора, за извършено превратно тълкуване от страна на първоинстанционния съд на доказателствата, представени от ищеца за това, че не е била реализирана ползва от имота през претендирания период. Касае се за отрицателен факт, в който случай доказателствената тежест на изложените положителни твърдения в обратна насока е на ответника. Фактът на ползването е могъл да бъде оборен например чрез съдебно-счетоводна експертиза, за установяване осчетоводени приходи от този обект или дори, чрез доказателства за консумирани през спорния период битови и комунални услуги електричество, вода, газ и др. Подобни доказателства не са били ангажирани от страна на ответника и позитивния факт на ползване на имота от страна на дружеството е останал недоказан. За пълнота на изложението следва да бъде посочено и това, че доказване на обстоятелството дали ползването е било възмездно или безвъзмездно би влияло пряко, както на основателността на иска изобщо, така и евентуално на размера на исковата претенция. Изложените от страна на жалбоподателя възражения касателно незаконосъобразно определения размер на обезщетението съдебният състав също намира за неоснователни. При установената със сила на пресъдено нещо пряка причинно следствена връзка между незаконосъобразния отказ и разваления договор, цената правилно е определена от първоинстанционния съд на база месечните наемни вноски по конкретния договор. Основателно би било възражението на ответника в случай, че бе надлежно доказано ползването на имота, ирелевантно възмездно или не, доколкото дори и безвъзмездното му ползване би могло да бъде остойностено с оглед извършване на компенсация. На следващо място неоснователно се явява и евентуалното възражение на касатора, свързано с необходимостта от определяне размера на обезщетението след приспадане на дължимите данъци и разходи за поддръжка. В случай, че ищецът е дължал местни данъци, такси или други, публични или частни вземания към общината, същата е могла да направи възражение за прихващане, каквото по делото липсва. Доколкото друго не се установява да е било уговорено в прекратения договор обичайните разходи за поддръжка на имота са за сметка на наемателя на основание чл.231 ЗЗД и чл.4 на самия Договор. При отсъствие на касационните основания за отмяна на решението в тази му част, съдът приема същото за правилно и в същата част то следва да бъде оставено в сила. По втората искова претенция Касателно втората искова претенция, за присъждане на сумата от 167 572,89 лева, равнима на законната лихва върху всяка месечна наемна вноска по Договор за наем от 28.05.2019г., считано от 7-мо число на всеки следващ месец до 01.07.2024г., видно от касационната жалба, ответникът счита същата за акцесорна по своя характер. Излага съображения по същество, като сочи, че Столична община не е била страна по договора за наем, съответно не е изпадала в забава за плащане на наемните месечни вноски, за да дължи мораторна лихва. Излага възражения за липсата на ликвидност и изискуемост на подобно вземане към датата на всяко задължение за периодично плащане, като се прави отклика с лихвата за непозволено увреждане, сочена като компенсаторна. Изложени са оплаквания за необсъждане от страна на първоинстанционния съд на възраженията на ответника, че през процесния период банките не са начислявали възнаградителна лихва върху депозитите, а друг вид вреда не е заявявана. На последно място се твърди и пропуск на първоинстанционния съд да разгледа възражението за изтекла погасителна давност за част от лихвата, претендирана с втория иск. Съдебното решение в частта касателно втората искова претенция е неправилно поради допуснати от страна на първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, които са довели до ограничаване състезателното начало в производството по делото, като са засегнали основни процесуални права на ответника в производството. До този извод съдът достига след преглед на исковата молба, като акт определящ предмета и границите на съдебния спор. Видно от обстоятелствената част на същата, претендираната сума от 167 572,89 лева се сочи като обезщетение за пропуснати ползи, т.е. претендира се като главен иск, докато в петитума на същата, тя бива претендирана вместо като обезщетение, като сбор от законната лихва върху ежемесечно дължимия на седмо число наем ., т.е. претенцията е акцесорна. Претенцията по предявения иск се индивидуализира петитума съгласно разпоредбата на чл.127, ал.1, т.5 ГПК, вр. чл.144 АПК. Присъждането на обезщетение, вместо произнасянето по претендираната лихва практически означава произнасяне по предмет, различен от предявения, което само по себе си представлява съществено процесуално нарушение, явяващо се достатъчно основание за обезсилване на съдебния акт в тази му част. От друга страна, посоченото разминаване в претенциите, според обстоятелствената част на исковата молба и според петитума представлява нередовност на исковата молба, която е следвало да бъде отстранена по реда на чл.129, ал.2 АПК. Неотстраняването й възпрепятства ответника от възможността да бъде наясно с предмета на спора, което проличава и от линията му на защита пред първоинстанционния съд, както и от касационната му жалба, които са построени на разбирането за предявен акцесорен иск за лихва, а не на главен такъв за обезщетение. Като не е отстранил тези нередовности в исковата молба, първоинстанционният съд е ограничил правото на пълноправно участие и на защита на ответника. По тази причина, такаконстатираните дефекти се явяват отделно и самостоятелно основание за отмяна на постановеното решение. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, в която Столична община е осъдена да заплати сумата от 167 572,89 лева, присъдена от първоинстанционния състав като обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучен приход от законната лихва върху всяка месечна наемна вноска по Договор за наем от 28.05.2019г., считано от 7-мо число на всеки следващ месец до 01.07.2024г., като делото бъде върнато за повторното му разглеждане, след отстраняване на констатираните в исковата молба нередовности. В останалата част, както бе посочено по-горе решението е правилно и следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане от ответната страна в касационното производство за присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, такива на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ се следват за уважената искова претенция. Съобразно уважения иск, за който настоящият съдебен акт се явява окончателен, в полза на "ЕФБ Луксозни жилищни имоти" ЕООД следва да бъдат присъдени разноски в размер на 31 795,32 лева за настоящата съдебна инстанция. Същият размер е дължим и за процесуалното представителство на дружеството пред първоинстанционния съд, ведно с разноските за заплатените държавни такси и експертиза, в общ размер на 510,00 лева. Предвид същия краен изход, в полза на Столична община не следва да бъдат присъждани сторените пред двете инстанции разноски, съобразно отхвърлената част от иска, в размер на по 6 704,68 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и 25 лв. държавна такса, тъй като делото предстои да бъде разглеждано повторно от първоинстанционния съд, който следва да се произнесе и по тази част от разноските, сторени от двете страни, след разглеждане на спора по същество. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и ал.3, вр. чл.222, ал.2, т.1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение