Решение № 3750 от 6.4.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от "Новако строй" ЕООД, със седалище гр. Плевен, чрез процесуалния му представител адвокат О. Лазаров, срещу решение 510/03.11.2022 г., постановено по адм. дело 557/2022 г. по описа на Административен съд-Плевен, 3-ти състав, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу отказ, обективиран в писмо на министъра на енергетиката изх. Е-26-Н-30/24.06.2021 г., за удължаване на концесионен договор за добив на подземни богатства от находище "Маркова могила", община Червен бряг, област Плевен. По подробно изложени /включително в молба от 20.02.2023 г. и представена писмена защита/, съображения за неправилността на съдебния акт, като необоснован и постановен в нарушение на приложимия материален закон, се претендира отмяната му и постановяване на нов акт по съществото на спора - за уважаване на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство, ведно с присъждане на разноски за касационната инстанция по приложен списък. Ответникът - министър на енергетиката, чрез процесуалния си представител служител с юридическо образование Ц. Милева, в писмен отговор по касационната жалба изразява становище за нейната неоснователност и прави искане за оставяне на атакуваното решение в сила. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение, приема касационната жалба, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Развилото се пред административния съд производство по реда на чл. 226, ал. 1 АПК, е образувано по жалбата на "Новако строй" ЕООД, срещу акт, обективиран в писмо изх. Е-26-Н-30/24.06.2021 г. на министъра на енергетиката, с който е отказано удължаването на договор от 09.10.2006 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства - строителни материали - варовици от находище "Маркова могила", участък "Чамковци", община Червен бряг, област Плевен. В резултат на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в т.ч. цялата административна преписка по издаване на обжалвания акт, първостепенният съд приема за установени следните, неоспорени от страните, релевантни факти, а именно: Според клаузите на сключения на 09.10.2006 г., концесионен договор, по който "Новако строй" ЕООД има качеството на концесионер /съгласно допълнително споразумение 2/13.11.2013 г. и вписана в търговския регистър на 20.12.2018 г. промяна във фирменото наименование на "ПСТ Плевен" ЕООД, встъпило в правата и задълженията по договора на първоначалната страна по договора - "Пътинженеринг" АД/; концесията е предоставена за срок от 25 години, считано от датата на влизане в сила на договора /според неговия чл. 3, ал. 1/, който може да бъде продължен по съгласие на страните при условията и разпоредбите на Закона за подземните богатства /чл. 3, ал. 2 от договора/. Договорът влиза в сила на 17.01.1997 г. /според чл. 56/, съответно - срокът на концесията е до 17.01.2022 г. На 02.02.2021 г. "Новако строй" ЕООД подава до министъра на енергетиката заявление за удължаване на срока на концесията с 15 години, във връзка с което последният издава оспорения пред административния съд акт, с който по мотиви, че заявлението не е подадено в законоустановения срок, а оттам и че не налице една от предпоставките за удължаване на срока по чл. 36, ал. 2 от Закона за подземните богатства /ЗПБ/, отказва да удължи срока на концесията. При тези данни, за да отхвърли като неоснователна предявената от "Новако строй" ЕООД жалба, административният съд приема, че отказът е издаден от компетентен орган в установената писмена форма и без допуснати при това съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и в съответствие с приложимия материален закон и неговата цел. Водещият мотив на съда, обусловил извод за материалната законосъобразност на процесния акт е, че с оглед датата на изтичане на нормативноустановения срок за подаване на заявлението - 18.01.2021 г. /първият работен ден, следващ деня, в който срокът изтича - 17.01.2021 г., в неработен ден/, правилно министърът на енергетиката е преценил, че липсва една от законовите предпоставки за удължаване на срока на концесията, тъй като срокът за подаване на заявление за удължаване срока на концесията по чл. 36, ал. 2 ЗПБ в случая не е спазен, при все, че липсват данни по отношение на концесионера да е била налице обективна невъзможност за своевременното му подаване. Така мотивиран съдът постановява атакувания пред касационната инстанция съдебен акт. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора пороци на съдебния акт, представляващи касационни основания, налагащи отмяната му. При пълно и вярно изяснени правнозначими факти, съдът е достигнал до обосновани и съответни на материалния закон, правни изводи, за които в оспореното решение е изложил конкретни и законосъобразни мотиви. Безспорната установеност по делото, че заявлението за удължаване на срока е подадено на 02.02.2021 г., като същевременно /по аргумент от чл. 3, ал. 1 и чл. 56 от концесионния договор, във връзка с чл. 36, ал. 2 ЗПБ/ същото е следвало да бъде подадено най-късно до 18.01.2021 г., налага именно формирания от първостепенния съд извод за законосъобразността на отказа, постановен от министъра на енергетиката. Според 36, ал. 2 ЗПБ срокът на концесията може да бъде удължен по мотивирано искане на концесионера, направено не по-късно от една година преди изтичането на срока на концесията, основано на план за разработка на находището и финансово-икономическа обосновка за срока на удължаването, при условие че към датата на подаване на искането в находището има запаси или запаси и ресурси, и концесионерът е изпълнил всички свои задължения по договора, с изключение на окончателните дейности по ликвидация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи. Видно от съдържанието й, посочената разпоредба урежда императивно предпоставките - процесуалноправни и материалноправни, при кумулативното наличие на които срокът на концесията може да бъде удължен. При липсата на която и да е от определените с чл. 36, ал. 2 ЗПБ предпоставки /независимо дали процесуално- или материалноправна/, срокът на концесията не може да бъде удължен. Сред тези предпоставки е и изискването, по същността си процесуално, удължаването на срока на концесията да бъде поискано не по-късно от една година преди изтичането му. Предвид това, противно на изтъкнатите от касатора съображения, настоящият съдебен състав приема, че срокът по чл. 36, ал. 2 ЗПБ за представяне на мотивирано искане за удължаване срока на концесията, е преклузивен. Пропускането му лишава концесионера от предоставената му съобразно чл. 36, ал. 2 ЗПБ възможност да поиска удължаване на срока на концесията и неминуемо влече до неизпълнение на една от задължителните процесуалноправни предпоставки за удължаване на срока на концесията, а оттам - дава основание на органа да откаже удължаването на срока на концесията и само на това основание, без да изследва наличието на останалите предпоставки, разписани в разпоредбата. По тези мотиви, неоснователни са релевираните в касационната жалба и с допъллнителна молба доводи, основани на твърдения за "инструктивния" и "нерешителен" характер на срока за подаване на заявление, предвиден в чл. 36, ал. 2 ЗПБ. Не намира правна опора и поддържаното от касатора оплакване, че с прилагането на чл. 36, ал. 2 ЗПБ, в редакцията му по ДВ бр. 79/2020 г., спрямо условията за удължаване на срока на концесията, предоставена с договора, сключен преди приемането на посочената разпоредба в приложената от органа и впоследствие от съда, редакция, се нарушават принципите на правна сигурност и на защитата на оправданите правни очаквания. В тази връзка следва да се посочи, че действително предвид датите на подписването му /09.10.2006 г./ и влизането му в сила /17.01.1997 г./, договорът е сключен преди въвеждането от страна на законодателя, на краен срок, до който може да бъде поискано удължаване на срока на концесията, направено със Закон за изменение и допълнение на ЗПБ /ЗИДЗПБ/, обн. ДВ, бр. 79/2020 г. Независимо от това, в разглеждания случая принципите на правна сигурност и на защитата на оправданите правни очаквания не са нарушени, доколкото /включително според практиката на Съда на Европейския съюз/, първият от посочените принципи изисква по-специално правните норми да бъдат ясни, точни и предвидими, що се отнася до техните последици, особено когато могат да имат неблагоприятни последици за физическите лица и за предприятията /които изисквания са изпълнени по отношение на чл. 36, ал. 2 ЗПБ/, а вторият не може да се разшири дотолкова, че да препятства изобщо прилагането на нова правна уредба спрямо бъдещите последици на положения, възникнали при действието на предходната уредба /в този смисъл - решение от 21.12.2021 г. по дело С-428/20 А.К., т. 43 и т. 45 и решение от 08.09.2022 г. по дело С-659/2020, ЕТ, т. 69 на Съда на Европейския съюз/. Следва да се посочи, че именно защото от страна на законодателя е отчетена необходимостта от зачитане на принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, предвид множеството възникнали преди приемането на ЗИДЗПБ, обн. ДВ, бр. 79/2020 г. положения във връзка със сключените преди обнародването му в ДВ концесионни договори, в Преходните и заключителните разпоредби на ЗИД е въведен текста на § 87, ал. 1 и ал. 2, според който сключените до влизането в сила на този закон договори запазват действието си и се изпълняват в съответствие с договорените в тях условия /ал. 1/, но разпоредбите на този закон относно изменението, включително на срока, се прилагат за договорите по ал. 1 /ал. 2/. На променената уредба относно условията за удължаването на срока на концесията е изцяло посветена преходната разпоредба на § 91 от ПЗР на ЗИДЗПБ, съгласно която за концесии за добив на подземни богатства, чийто срок изтича в 6-месечен срок преди или до една година от влизането в сила на този закон, концесионерът може да направи мотивирано предложение по чл. 36, ал. 2 и ал. 3 в срок до 6 месеца от влизането в сила на този закон, при условие че към датата на подаване на заявлението са изпълнени условията по чл. 36, ал. 2 или 3. Фактическата установеност по делото налага извода, че посочената преходна разпоредба е неприложима в разглеждания случай, при което към удължаването на срока на процесната концесия е относима именно нормата на чл. 36, ал. 2 ЗПБ, в редакцията й обн. ДВ, бр. 79/2020 г., която видно от мотивите на оспореното решение съдът е тълкувал и приложил правилно. Противно на изтъкнатите от касатора подробни възражения в тази насока, данните по делото /в т.ч. отсъствието на предписание от директора на РЗИ-Плевен за поставяне под карантина или изолация, както и на болничен лист за периода от 15.01.2020 - 28.01.2020 г./ не сочат на обективна невъзможност да спази срока за подаване на заявлението за удължаване на срока на концесията. В тази връзка в атакуваното решение са изложени правилни мотиви, които се споделят от касационната инстанция, и които на основание чл. 221, ал. 2, изр. трето АПК, не следва да бъдат възпроизвеждани в настоящото решение. За изчерпателност следва да се подчертае, че наличието /по аргумент от чл. 61, ал. 7 от Закона за здравето, във връзка с т. 2 и т. 4 от приложимата в случая заповед РД-01-610/22.10.2020 г. на министъра на здравеопазването/ на специални правила относно условията и реда за извършване на карантина и задължителна изолация /включително относно техният срок/, изключва приложимостта на визираните от касатора разпоредби на чл. 72, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, съответно - на чл. 60, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс по отношение изчисляването на срока на карантината/изолацията. По изложените съображения, правилен се явява направеният от административния съд извод за законосъобразността на атакуваното пред него писмо на министъра на енергетиката, а оттам и че жалбата срещу него, като неоснователна следва да бъде отхвърлена. Поради това, настоящият състав приема, че не са налице касационни основания по смисъла на чл. 209 АПК за отмяна на обжалваното съдебно решение и то следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора претенцията на касатора за присъждане на разноски за касационната инстанция е неоснователна. Ответникът не претендира разноски, поради което и съдът не присъжда такива с настоящото решение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,