Решение № 403 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 338/2008 г.

Решение № 403 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 338/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по § 2 от ПЗР на ГПК/07 г. във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) Образувано е по касационна жалба на С. Д. К. и М. Д. К. против решението от 12.05.06 г. по в. гр. дело № 2132/05 г.на Софийски градски съд,ГК, II-А въззивен състав, с което е оставено в сила решението от 14.04.05 г., постановено по гр. дело № 4107/04 г. на Софийски районен съд, 47 състав. С него е уважен искът с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от И. Г. М. и М. Г. П. против С. и М. К. за осъждането им да предадат владението върху недвижим имот УПИ * в кв.1 по плана на гр. С., в. з. Б., с площ от 1011 кв. м., при съседи: от изток - п. V-221 в кв. 1; от запад и север - улици; от юг - п. IV-221 по плана на гр. С., в. з. Б., без постройката в имота. Изложени са касационни основания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят решението да бъде отменено и искът - отхвърлен. Ответниците по касационната жалба И. М. и М. П. не заявяват становище. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й по реда на чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.), с оглед заявените касационни основания, съдът установи следното: С обжалваното решение съдът е приел за установено, че ищците И. са наследници по закон на М. И. А., която по наследство от съпруга си е била собственик на овощна градина в Б., м. К., с площ от 3000 кв. м. С решение от 9.11.1948 г. на Софийската комисия по ЗОЕГПНС имотът бил отчужден от наследодателката на ищците. Ответниците С. и М. К. се легитимирали като собственици на процесния имот с нот. акт № 166/1968 г., с който на праводателя им Д. Д. е отстъпено право на строеж като обезщетение за отчужден имот и с нот. акт № 171/92 г., с който на 28.09.92 г. Д. Д. им е прехвърлил собствеността върху едноетажна вилна сграда, застроена на 38 кв. м. и отстъпеното право на строеж върху държавна земя срещу задължение за издръжка и гледане. Впоследствие са придобили и собствеността върху земята с договор за покупко-продажба от 15.01.2001 г., сключен с областния управител на Област София. От вещите лица е установена идентичност на част от отчуждения от наследодателката на ищците имот с процесния. При така установените факти въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния имот по силата на ЗВСОНИ, който е произвел реституционния си ефект доколкото към момента на влизането му в сила - 25.02.1992 г.имотът е бил собственост на държавата, а ответниците не са доказали, че учреденото през 1968 г.право на строеж е било упражнено, поради което е направен извод, че е погасено с изтичане на 5-годишна давност съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 1 от ЗС. Изложени са съображения, че последващото изграждане на сграда в имота, описана в издадения след влизане в сила на ЗВСОНИ нот. акт от 28.09.92 г., не може да обуслови наличието на собственост, а само на владение, чийто начален момент за придобиване по давност е 22.11.1997 г. - чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ. При това положение според съда ответниците са добросъвестни владелци и са станали собственици на вилната сграда след изтичането на кратката 5-годишна придобивна давност, а ищците са собственици на земята, чието право на собственост е ограничено от правото на суперфициарните собственици да ползват обслужващия сградата терен. Касационната жалба е основателна. Възстановяването на правото на собственост по ЗВСОНИ се извършва при наличието на следните предпоставки - имотът да е бил собственост на лицето, което се позовава на реституциония ефект, респ. на неговия наследодател; да е отчужден по някои от посочените в закона закони; за него да не е получено обезщетение; да съществува реално в размерите, в които е отчужден; към момента на влизане в сила на закона да е собственост на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ. Не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е бил застроен, каквато е настоящата хипотеза. Неправилно решаващият съд е приел, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ - 25.02.92 г. ответниците не са доказали, че правото на строеж е било реализирано. Ищците са тези, които е следвало да установят активната си легитимация, да докажат наличието на предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване правото им на собственост върху претендирания имот. Не се подкрепя от доказателствата по делото извода на съда, че правото на строеж, учредено през 1968 г. било погасено поради неупражняването му в 5-годишен срок. По делото е представена скица от кадастралния план на кв. Б., изработен през 1963 г., к. л. 639, отразяваща разположението на бившия имот пл. № 221 спрямо кадастралния план, изработен през 1975 г., от която е видно, че към 1975 г. вилната сграда съществува в процесния имот. Същият извод може да се направи и от представената квартално-застроителна разработка за гараж, одобрена на 30.08.91 г., на която бъдещият гараж е разположен в близост със съществуващата вилна сграда. Тези документи кореспондират със заключението на вещото лице инж. В., който установява, че за вилната сграда съществуват строителни книжа - архитектурен проект, одобрен от СГНС - К. РНС на 28.07.1970 г. и позволителен билет № 431/28.07.1970 г. Анализът на тези доказателства налага извода, че съм 25.02.1992 г. правото на строеж е било реализирано и имотът не е съществувал във вида, в който е бил отчужден, което е пречка за реституцията му По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че са налице основанията на чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) за касиране на решението. Същото е незаконосъобразно и необосновано и следва да бъде отменено, като бъде постановено друго по същество на спора, с което да се отхвърли като неоснователен предявения ревандикационен иск. На основание чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.) ответниците по касация следва да бъдат осъдени да заплатят на касаторите направените по делото разноски за трите инстанции в размер на 1750 лв. Воден от горното,Върховният касационен съд, състав на IV г. о.