Решение № 9937 от 19.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 367/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на В. Мутафова от гр. Шипка, чрез адв. М. Тепеликян против Решение 417/04.11.2022 г. на Административен съд Стара Загора, постановено по адм. дело 216/2022 година. Поддържа се в касационната жалба, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. При наличие на сочените касационни основания по чл. 209, т. 3 - предложение първо и предложение трето АПК се иска отмяна на обжалвания първоинстанционен акт, както и присъждане на сторените съдебно деловодни разноски. Ответникът директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт Стара Загора в писмен отговор по делото оспорва касационната жалба, като счита същата за неоснователна, а решението на административния съд за правилно, поради което да се остави в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като извърши служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК и въз основа на фактите, установени от Административен съд - Велико Търново, съгласно чл. 220 АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство пред Административен съд Стара Загора е било Решение 1040-23-22 от 10 03.2022 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Стара Загора, с което е отхвърлена, като неоснователна, подадената от В. Мутафова жалба срещу Разпореждане РВ-3-23-01046300 от 09.12.2021 г. на ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване при ТП на НОИ - Стара Загора и оспореното разпореждане е изцяло потвърдено. От установените по делото факти, релевантни за правния спор, е видно, че В. Мутафова е сключила трудов договор с ДИМИ 11 ЕООД град Казанлък от 31.08.2016 г., който е бил в сила до 03.01.2019 година. През този период за нея са били подавани уведомления по чл. 62 ал. 5 КСО за сключен трудов договор, както и данни с декларация образец 1 Данни за осигурено лице по чл. 5 ал. 4 т. 1 КСО. Първоинстанционният съд е констатирал, че по болничен лист (БЛ) Е20166360611 с период на временна неработоспособност от 30.12.2015 г. до 12.02.2016 г. включително, по БЛ Е20153943712 с период на временна неработоспособност от 17.10.2016 г. до 30.11,2016 г. вкл., по БЛ Е20166344137 с период на временна неработоспособност от 15.11.2016 г. до 26.12.2016 г. вкл. и по БЛ Е20166095156 с период на временна неработоспособност от 27.12.2016 г. до 28.02.2017 г. включително, приложение 10 към заявление - декларация за изплащане на парично обезщетение при бременност и раждане за остатъка до 410 дни на основание чл. 50-чл. 51 КСО с начална дата 01.03.2017 г. и заявление - декларация за изплащане на парично обезщетение за отглеждане на малко дете на основание чл. 53 КСО с начална дата 01.12.2017 г., от осигурителя ДИМИ 11 ЕООД са изплатени парични обезщетения за периода от 17.10.2016 г. до 15.11.2018 г. в общ размер от 10 450.00 лева. Във връзка с разходването на средствата на ДОО на дружеството е образувана проверка по реда на чл. 107 и сл. КСО. В хода на проверката компетентните длъжностни лица са констатирали, че от този осигурител за периода от 16.10.2015 г. до 31.12.2020 г. са подавани уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда - общо 77 на брой за наети 67 лица по трудови правоотношения. Към дата 01.01.2020 г. всички трудови договори са прекратени. От контролните органи при ТП на НОИ-Стара Загора са взети предвид и данните предоставени от ТД на НАП, гр. Пловдив. Според тези данни за дружеството осигурител за 2015 г., 2017 г., 2018 г., и 2019 г. няма подавани годишни данъчни декларации по чл. 92 ЗКПО, а за 2014 г. и 2016 г. са подавани такива по образец 1010а, съдържащи данни, че за съответните данъчни периоди, данъчно задълженото лице е декларирало, че не е извършвало дейност и не е отчело приходи и разходи. За Дими 11 ЕООД, гр. Казанлък има подадена декларация по чл. 15 от ЗБУТ в сила до 2012 г. с посочен в нея обект Бар клуб Занзибар с адрес гр. Казанлък, ул. Отец Паисий 1, като информация за други обекти на дружеството нямало. На дружеството са били издадени Задължителни предписания ЗД-1 -23-00840263 от 12.11.2020 г., с които то е било задължено да представи в ТП на НОИ-Стара Загора счетоводната и осигурителна документация в т. ч. трудови досиета, разплащателни ведомости, оборотни ведомости, ГФО и др., необходима за обективното и всестранно извършване на проверката. С оглед обективно установяване на относимите факти и обстоятелства, от лицата, за които е подавана осигурителна информация от Дими 11 ЕООД, гр. Казанлък, в т. ч. и за тези, за които има данни за извършвани осигурителни плащания от ДОО, е изискано предоставянето на писмени обяснения по реда на чл. 44 и сл. от АПК. С писмо изх. 1029-23-1162#25 от 18.06.2020 г. на старши инспектор по осигуряването Г. Христова извършила и самата проверка по разходите на ДОО, към В. Мутафова е отправена покана да се яви в ТП на НОИ-Стара Загора, ПРМ, гр. Казанлък за изясняване на факти и обстоятелства във връзка с упражняването на трудова дейност. Визираното писмо е изпратено с обратна разписка, чрез лицензиран пощенски оператор, като пратката се е върнала с пощенско клеймо непотърсен. Въз основа на направените в хода на проверката установявания е възприето от страна на контролните органи, че Дими 11 ЕООД, гр. Казанлък не е извършвал стопанска дейност по смисъла на ТЗ за периода от 2016 г. до 2018 г., която съответно да предполага наемането на лица по трудов договор за осъществяването й, като съобразно липсата на приходи е неоправдано изплащането на възнаграждения на лицата, в т. ч. и на жалбоподателката. За дружеството не е представена счетоводна и трудовоправна документация. При така формирания извод, на осигурителя са издадени задължителни предписания ЗД-1-23-00942673 от 24.06.2021 г., изменени със задължителни предписания ЗИ-1-23-00988327 от 02.07.2021 г., за подаване на декларация обр. 1 Данни за осигуреното лице с код заличаване, с вид осигурен 01, съответно 04, относно подадените данни по реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО за наетите в дружеството лица, включително и за жалбоподателката В. Мутафова, за периода от месец септември 2016 г. до месец януари 2019 година. Задължителните предписания са връчени лично на управителя на дружеството - С. Иванова. Предвид обстоятелството, че същите не са изпълнени от осигурителя и не са обжалвани в законоустановения срок, на основание чл. 4, ал. 10, т. 4 от Наредба Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, подадени от ДИМИ 11 ЕООД, в т. ч. и тези за жалбоподателката, за съответните указани периоди, са заличени служебно от страна на длъжностните лица при ТП на НОИ-Стара Загора. В хода на първоинстанционното съдебно производство са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Н. Азманов, С. Иванова - управител на Дими 11 ЕООД, гр. Казанлък и Г. Христова. Свидетелят Азманов, заявява, че от 10 години е във фактическо съжителство с жалбоподателката и знае, че през 2016 г. тя е сключила договор с фирма ДИМИ 11 ЕООД. Занимавала се е с рекламни материали и флаери, тъй като тази фирма е извършвала рекламна дейност. Повечето неща ги е правила от къщи, от лаптопа си, нямала е определено работно време, нито определен час да ходи и да се връща от работа. Не е сигурен колко време В. Мутафова е работила във фирмата, но сочи, че може би е било около 6, 7, 8 месеца. Прекъснала е работа, когато е забременяла с техния син, парите са били малко и затова е решила да напусне фирмата. Свидетелката С. Иванова заявява, че именно тя е управител на ДИМИ 11 ЕООД, гр. Казанлък и няма представа каква дейност е извършвало дружеството от 2016г. до 2018 година. Неин близък - Й., й е дал няколко от неговите фирми, но нямала никакви документи за тези фирми. Понякога я викал да се разписва и да прави пълномощни, но не си спомня кога и на кого. Категорично заявява, че тя служители във фирмата не е назначавала и не знае кой ги е назначавал, не е давала на никой заплата. Сочи, че не си спомня В. Мутафова. Свидетелката Г. Христова дава сведения относно извършената проверка на фирми ДИМИ 11 ЕООД. Сочи, че няколко пъти са посещавали адреса на фирмата, но там е нямало офис на дружеството. Установили чрез справка в Община Казанлък, че още през 2008 г. апартаментът е бил продаден и има нов собственик. При среща с управителката на дружеството, тя е декларирала, че не е запозната с дейността на дружеството и не разполага с никакви документи. В хода на проверката е била изпратена покана до жалбоподателката за даване на обяснения относно упражняваната дейност в дружеството, но тя не се е явила, поради което и контакт с нея по време на проверката не бил осъществяван. Заявява, че при ревизията не са били установени данни Мутафова да е била служител на ДИМИ 11 ЕООД и да е извършвала дейност в това дружество. За да се произнесе в посочения смисъл първоинстанционният съд е приел, че оспореното Решение 1040-23-22 от 10.03.2022 г. е постановено от материално и териториално компетентния по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. д от КСО административен орган - директор на ТП на НОИ - Стара Загора, в предвидената от закона писмена форма и съдържа фактическите и правни основания за неговото издаване, доколкото са изложени конкретни мотиви за упражненото административно правомощие от гл. т. посочването на конкретни съображения, обусловили формирания краен извод на решаващия орган. Не са били допуснати в хода на административното производство по издаване на оспореното решение и потвърдените с него разпореждания съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение на съответствието на административния акт с материалния закон съдът се концентрира върху замисъла вложен в съдържанието на приложимата норма на чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО, за възстановяване на получените от жалбоподателката парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете, изплатени за периода от 17.10.2016 г. до 15.11.2018 г., и в този смисъл дали правилно е ангажирана отговорността й с оглед фактическите установявания на административния, респективно решаващия орган. В тази връзка първоинстанционният съд се позовава на § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на КСО, редакция в сила от 01.01.2017 година.Според нея"осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 КСО, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10 от кодекса, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО, а лицата по чл. 4а от кодекса се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. Текстът на ал. 1 на чл. 10 КСО сочи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й, а според ал. 2 на същата разпоредба осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 не е прекратена. Съгласно чл. 40, ал. 1 КСО осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж, като осигурени за този риск. Според нормата на чл. 54к КСО (в ред. в сила от 01.01.2018 г.) отпускането и изчисляването на паричните обезщетения за временна неработоспособност, трудоустрояване, бременност и раждане и за отглеждане на малко дете и помощите от държавното обществено осигуряване се извършват въз основа на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 и чл. 33, ал. 5, т. 12, както и на данните, декларирани в подадените документи за изплащане на обезщетенията и помощите от държавното обществено осигуряване при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет. В конкретния случай това е НПОПДОО. На основание правилото на чл. 1, ал. 2 от НПОПДОО преценката на правото и определянето на размера на паричните обезщетения и помощите по ал. 1 от наредбата се извършва въз основа на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, данните от издадените болнични листове и решенията по обжалването им, като се използват и данните от регистъра на осигурителите и самоосигуряващите се лица, регистъра на приходите от осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване, регистър "Трудови договори", регистър "Пенсии", регистър "Трудови злополуки", регистър "Професионални болести", регистър "Парични помощи за профилактика и рехабилитация" и от регистър "Парични обезщетения и помощи от ДОО", както и данните от удостоверенията по чл. 8, 9 и чл. 11, ал. 1 и 2 от наредбата. В този смисъл преценката на правото на парично обезщетение се извършва от компетентния административния орган на база данните, съдържащи се в гореизброените източници на информация. Това означава, че към момента на възникване на съответния осигурителен риск лицата следва да са осигурени по смисъла на чл. 10, ал. 1 във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Като трудовата дейност е основна правопораждаща предпоставка за възникване на осигуряване и съответно е задължително условие за получаване на обезщетение по чл. 40, ал. 1 от КСО . В настоящия случай административният орган е приел липса на упражнявана трудова дейност от страна на жалбоподателката в ДИМИ 11" ЕООД, гр. Казанлък, поради липсата на доказателства за осъществявана през процесния период търговска дейност от дружеството. Въз основа на това и предвид извършеното служебно заличаване на данните по чл. 5, ал. 4 КСО за лицето В. Мутафова, на основание влезлите в сила Задължителни предписания ЗД-1-23- 00942673/ 24.06.2021 г., е обоснован извод, че от месец септември 2016 г. и в частност - към 17.10.2016 г., до месец януари 2019 г. Мутафова не е била осигурено лице по смисъла на §1, ал. 1, т.3 от ДР на КСО и не е имала право да получи парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете по чл. 40, ал. 1 КСО и съответно, че извършените осигурителни плащания са без правно основание. От съдържанието на нормата на чл.114, ал. 2, т. 2 КСО е видно, че за разлика от разпоредбата на чл. 114, ал. 1 КСО, регламентираща възстановяването на недобросъвестно получените осигурителни плащания, възстановяването на добросъвестно получените такива е поставено в зависимост и от конкретни специфични предпоставки - наличието на относими нови данни и документи. В процесния случай контролните органи на НОИ са квалифицирали поведението на жалбоподателката като добросъвестно, с оглед на това, че същата е получила процесните обезщетения на база издадени болнични листове и подадените от осигурителя данни, които към момента на извършване на преценката за възникване на материалното право са били налични и възприети като достоверни от осигурителния орган, т. е. жалбоподателката е предполагала, била е със съзнанието и субективното убеждение, че обезщетението й се полага. Административният съд обаче намира, че новите данни и документи се свързват с установените в хода на извършената проверка обстоятелства относно липсата на реално осъществявана трудова дейност от Мутафова и извършеното служебно заличаване на осигурителните данни за това лице за периода от месец септември 2016г. до месец януари 2019г., въз основа на влезли в сила Задължителни предписания ЗД-1 -23-00942673/ 24.06.2021 г. Съдът се обосновава с обстоятелството, че събраните по делото доказателства не опровергават направения от административния орган извод, че В. Мутафова не е полагала труд по трудово правоотношение с работодателя ДИМИ 11 ЕООД в периода м.09.2016г - м 01.2019 година. Също така, след като е преценил и значението на обстоятелството, че с издадените задължителни предписания на името на дружеството работодател, са били заличени осигурителните й данни по реда на чл.5, ал.4 от КСО първоинстанционният съд е достигнал до извод, че жалбоподателката не е бил осигурено лице по смисъла на чл. 10, ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО към релевантния момент (деня на настъпване на осигурителния риск), съответно за нея не е възникнало право на обезщетение по чл. 40, ал.1 от КСО, като изплатеното й такова е било е недължимо и е получено без основание, което е установено при извършен последващ контрол по разходите на ДОО на "ДИМИ 11" ЕООД, и е предпоставка по чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО за възстановяване на получените суми като обезщетение за бременност и раждане и обезщетение за отглеждане на малко дете. Решението е неправилно. Значението на осигурителния стаж като задължителна предпоставка за получаване на съответната осигурителна престация, в случая парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете, за периода от 17.10.2016 г. до 15.11.2018 г., се установява от разпоредбите на чл. 48а от КСО и чл. 52а от КСО в относимата редакция. Съгласно посочените разпоредби лицето трябва да е осигурено за общо заболяване и майчинство, както и да има съответните месеци осигурителен стаж за посочените социални рискове. Качеството на лицето да бъде осигурено лице според приложимите норми на Кодекса за социално осигуряване, реферира към понятието осигурителен стаж, защото само при неговото наличие лицата се считат за осигурени и имат право да претендират следващото им се парично обезщетение при настъпване на определен социален риск т.е. натрупаният осигурителен стаж има значение за придобиване на определени социални права, измежду които и правото на обезщетение за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете, до навършване на определена от КСО възраст. От прочита на нормативните разрешения на КСО, касаещи понятието осигурителен стаж следва извод, че два са основните му елементи, които го характеризират период от време, през който се осъществява възмездна трудова дейност. За неговото прецизно дефиниране следва да се посочи и разпоредбата на чл. 9, ал.1 КСО, която изисква за лицето да са внесени или дължими осигурителните вноски. Именно последната цитирана разпоредба дава основание да се приеме, че този белег на стажа придава спецификата на осигурителен. По делото спорният въпрос е всички ли лица, работещи по правоотношения за полагане на зависим труд, вкл. и лица полагащи труд без наличие на трудово правоотношение, осъществяват трудова дейност за другиго. В конкретния случай, с оспореното пред първоинстанционния съд Решение 1040-23-22 от 10 03.2022 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Стара Загора, с което е отхвърлена, като неоснователна, подадената от В. Мутафова жалба срещу Разпореждане РВ-3-23-01046300 от 09.12.2021 г. на ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване при ТП на НОИ - Стара Загора, органът е отрекъл качеството на осигурено лице на Мутафова по смисъла на чл. 4 КСО, тъй като дружеството, в което тя е работила за спорния период преди настъпване на осигурения социален риск, а именно ДИМИ 11 ЕООД, не е доказало, че извършва стопанска дейност, за целите на която е наело по трудово правоотношение и жалбоподателката. Издадените на дружеството задължителни предписания за заличаване на осигурителните данни за Мутафова на основание чл. 5, ал.4, т.1 КСО не са оспорени от него, а в производството пред административния орган, завършило с тяхното издаване, не е участвала и В. Мутафова, и не е упражнила субективното си право на защита срещу тях. Независимо от горното, административният орган, издал оспорения пред съда административен акт, е приел като правно основание за връщане на процесната сума от 10450 лева именно основанието по чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО. В случая е очевиден правопогасяващият ефект на задължителните предписания, касателно жалбоподателката, защото с тях са заличени осигурителните данни за лицето на основание чл. 5, ал. 4, т.1 КСО, относими към претендираните парични обезщетения за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете. По делото се касае за осигурено лице, с претенция, че е работило по трудово правоотношение с осигурител и работодател, с което трудовоправната връзка е налице с оглед на представените по делото относими доказателства. От данните по делото е видно, че в контролното административно производство за проверка спазването на осигурителното законодателство по реда на 107 и сл. от КСО, по което са издадени и задължителните предписания за заличаване на осигурителни данни, контролните органи на ТП на НОИ са установили, че осигурителят няма доказателства за извършвана дейност, извод изведен в това производство, включително и чрез събиране на доказателства от сочените за осигурени лица, като административният орган е извел фактически и правен извод, че след като осигурителят работодател не извършва дейност, то и сочените за осигурени лица от него не извършват трудова дейност. Безспорно е, че за възникване на фактическия състав на реализиране на правото да се получи всяко едно от процесните парични обезщетения, лицето следва да е осигурено, като е необходимо да се докаже, че е налице реално извършване на трудова дейност и заетост на работника. Върховният административен съд в свое Определение 9091/29.09.2023 г. по адм. дело 8567/2023 г. вече е имал възможността да се произнесе, в смисъл, че изводът, че осигурителят не извършва дейност и следва да заличи данните за осигурени лица, има пряко действие върху правата и законните интереси на осигурените лица, защото те се прекратяват с влизане в сила на задължителните предписания. В контролните производства на НОИ съдебната практика приема, че отношенията между осигурител и НОИ и осигурен и НОИ са различни и самостоятелни, и поради това, когато се проверява осигурителят, осигурените лица не могат да участват в административното и съдебно производство, като имат самостоятелни права, които могат да защитят. Позитивното ни право отчита правното положение, в което между осигурител и НОИ се провежда контролно производство с участието само на осигурителя, като той може и да не обжалва предписанията, с което се освобождава от заплащане на здравни и осигурителни вноски спрямо наетото по трудово правоотношение лице. Ако е недобросъвестен, като не документира търговската си дейност, не декларира доходи и не заплаща данъци, той няма и интерес да защитава правата на осигурените лица в това административно производство по издаване на задължителни предписания, нито да оспори същите, още повече, че те би трябвало да трупат осигурителен стаж, дори когато осигурителят им не е изпълнил задължението си за внасяне на дължимите осигурителни вноски. Или, осигурените лица в производството по издаване на задължителни предписания, пряко и непосредствено са засегнати от издавания административен акт, търпят последиците от заличаване на осигурителните им данни, но не участват като страна в това административно производство. От друга страна, ако в друго производство се установи упражняване на трудова дейност от осигурените ще е налице влезли в сила актове, включително и съдебни, с които спрямо осигурените лица те са осъществявали трудова дейност и имат осигурителни права, но няма кой да заплати осигурителните вноски за тях, тъй като по отношение на осигурителя е прието, че той не извършва дейност, поради което не дължи осигурителни вноски и респективно данъци. Такъв правен резултат може да бъде избегнат когато в контролното производство НОИ установи всички факти по отношение на осигурителя и осигурените лица, за които внася осигурителни вноски, всички лица са страни в административното и съдебно производство, като постановените административни и съдебни актове са с еднакво действие по отношение на страните. На посоченото основание - лицето, което претендира да е осигурено лице по отношение на НОИ и на неговия осигурител, последният адресат на задължителните предписания, следва да има процесуално право на защита и да бъде конституирано като заинтересована страна в производството по оспорване на задължителните предписания, защото именно те в конкретната хипотеза са основанието по чл. 114, ал.2, т.2 и т.3 КСО, съобразно което органът е разпоредил връщане на процесната сума. Правото да участва в административното производство по установяване на обстоятелствата, касаещи заличаване на неговите осигурителни данни, лицето черпи и от разпоредбата на 120, ал.2 от Конституцията на Република България, доколкото няма изрична забрана в закон за такова процесуално поведение, а и жалбоподателката основателно сочи своя пряк, личен и непосредствен интерес от търсената с жалбата съдебна защита, която най-ефективно ще се реализира в процесното производство по оспорване на задължителните предписания, с пряк правопогасяващ ефект, и доказване на обема на претендираните осигурителни права, който пряко зависи от действително реализирана трудова дейност по смисъла на 10, ал.1 КСО. В допълнение, отричането на трудовото правоотношение между работника и работодателя и по-конкретно реалното изпълнение на трудова дейност от страна на наетото лице, поради недоказаност на обстоятелството, че работодателят осъществява стопанска дейност, по същество противоречи на основното право на труд на гражданите, закрепено в чл. 48 от Конституцията на Република България. Разбирането, което първоинстанционният съд е възприел, за да обоснове неоснователност на първоинстанционната жалба, е конституционно недопустимо, тъй като то ограничава въведеното с чл. 48 от Конституцията право, а неучастието на осигуреното лице в административното и съдебното производство във връзка с издадените задължителни предписания, от своя страна накърнява неговото право на защита по чл. 56 и чл. 57, ал.2 от Конституцията, включително и от най-силната и съпроводена с процесуални гаранции защита чл. 117 от Конституцията. Противното разбиране би поставило в несигурност социалната сигурност в държавата, касателно определена категория лица, на които е отречено качеството осигурени, без възможност за реална съдебна защита в правоотношенията между НОИ и осигурителя, поради неучастие в конкретното административно производство, последиците от развитието, на което влияят в правната сфера на осигуреното лице. Все пак държавата дължи социалната сигурност на гражданите и това й задължение е възложено от Конституцията като правова и социална държава (виж абзац пети от Преамбюла на Конституцията на Република България). Конституцията на Република България съдържа специална уредба и за майчинството, уредено в чл. 47, ал. 2 и изразява съдържанието на бременността и раждането, и като цяло на риска майчинство. Конституционната защита на майчинството и правните последици от настъпване на този риск следва да се разгледа и в светлината на основните права в Европейския съюз (ЕС), защитими от Хартата на основните права на Европейския съюз. Разпоредбата на чл. 52 от Хартата въвежда задължение на държавните органи на държавата членка на ЕС при ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от нея, това обстоятелство да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора. Нормата на чл. 34 от Хартата е посветена на социална сигурност и социална помощ, доколкото ЕС признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики. Следователно правото на достъп до обезщетенията за майчинство е основно право на майките, основано именно на Хартата. В този аспект следва да се постави и въпросът възможно ли е при обстоятелствата, разглеждани в настоящото производство, разпоредбите на член 34, параграфи 1 и 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз - в случая право на обезщетения за социална сигурност майчинство, да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагането на национална правна уредба, според която неизвършването на стопанска дейност от работодателя осигурител, установено в контролно производство между него и Национален осигурителен институт, е предпоставка да се приеме, и че осигуреното лице не е осъществявало действително трудова дейност, за която е наето по силата на валидно трудово правоотношение, без лицето да е участвало в производството за установяване на основанията за заличаване на негови осигурителни данни по чл. 5, ал.4, т.1 КСО. Според чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО лицето е длъжно да върне на НОИ недобросъвестно получени суми, в случая като парично обезщетение за бременност и раждане и отглеждане на малко дете, поради разпоредено от органа заличаване на осигурителни данни, установено с издадени задължителни предписания на името на осигурителя работодател. Следва да бъде посочено, че съгласно постоянната съдебна практика на Съда на ЕС, доколкото националното право предоставя право на преценка на националната съдебна юрисдикция, тя трябва да тълкува и прилага вътрешното си право, по начин съответстващ на изискванията на правото на ЕС. В случая получените парични обезщетения, произтичат от майчинството на В. Мутафова. Нормата на чл. 34, ал.1 от Хартата въздига това право като неотменимо нейно социално право, което следва да й бъде гарантирано в случай, че установи качеството си осигурено лице, дори нейният работодател/осигурител да не е осъществявал търговска или стопанска дейност за периода на осигуряването й. За да се защити пълно срещу акта на администрацията, съдържащ разпореждане за заличаване на нейни осигурителни данни, жалбоподателката следва да има ефективно правно средство за защита, което се изразява и в участие в административното производство пред контролния орган, който издава задължителни предписания на основание чл. 107 и сл. КСО, независимо, че осигурителните й права не произтичат пряко от тези правоотношения, доколкото обаче ефекта на заличените данни рефлектира пряко и директно в нейната правна сфера. Принципът на равностойност, закрепен в правната рамка на ЕС, изисква в този случай общите факти за осигурителя и осигуреното лице в контролното производство, да могат да бъдат установени по един и същи начин. В решението си от 24 април 2012 г., Kamberaj (C571/10, EU:C:2012:233) Съдът на ЕС посочва, че плащанията при настъпване на определен социален риск са предназначени да осигурят достойно съществуване на лицата, които не разполагат с достатъчно средства. Следователно смисълът и обхватът на понятието обезщетение за майчинство по чл. 34, пара.1 и пара.2 от Хартата следва да се определи като се вземе предвид характерът на това социално плащане, което посочено по размер от националната държава, ще следва да даде социална сигурност при настъпване на осигурените социални рискове по българското право и възможност жалбоподателката като майка, да полага грижи за своето родено дете (в аналогичен смисъл за характера на социалните плащания виж и т.90 от решение по дело C571/10). В същото съдебно решение по дело С-571/10, т. 91, Съдът на ЕС изрично се произнася и в смисъл, че макар вторичното право на ЕС да позволява на държавите членки да ограничат равното третиране, то това не се отнася за придобивките, свързани със социалното подпомагане или социалната закрила, които се предоставят от органите на публична власт на национално, регионално или местно равнище, и които допринасят за задоволяване на насъщните нужди на човека от храна, жилище и здравни грижи. В този аспект, мярката, която националното право въвежда в разпоредбата на чл. 114,ал. 2, т. 2 КСО по отношение на получените от жалбоподателката обезщетения за майчинство и за отглеждане на малко дете ще противоречи на преследваната с чл. 34 от Хартата цел, след като първоинстанционният съд не е изследвал обстоятелството за задоволяване на какви нужди е послужила сумата, която е претендирана да бъде върната на НОИ. В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 47, първа алинея от Хартата всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита в съответствие с предвидените в този член условия. На това право съответства наложеното на държавите членки задължение по член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС, а именно да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза (решение от 6 октомври 2020 г., État luxembourgeois (Правна защита срещу искане за информация в данъчната област), C245/19 и C246/19, EU:C:2020:795, т. 47) и др. Налагането на цялостен подход при изследване на социалното положение на майката и семейството й при получаване на социални плащания е посочено и в т.52 от Решение по дело C-199/21 на Съда на ЕС. Според мотивите на Съда дадено лице може да претендира за семейни обезщетения, включително за членовете на семейството му, които пребивават в държава членка, различна от компетентната да изплаща тези обезщетения държава членка, така както ако те пребиваваха в последната държава членка (вж. в този смисъл решение от 22 октомври 2015 г., Trapkowski, C378/14, EU:C:2015:720, т. 35). Както отбелязва генералният адвокат в точка 34 от заключението си, предполага се извършване на цялостен подход, в рамките на който компетентната институция е длъжна да разгледа семейното положение на цялото семейство, за да определи правото на семейни обезщетения, тъй като поради самото си естество последните не могат да се считат за дължими на дадено лице независимо от неговото семейно положение (вж. в този смисъл решение от 2 април 2020 г., Caisse pour l avenir des enfants (Дете на съпруг на пограничен работник), C802/18, EU:C:2020:269, т. 57 и цитираната съдебна практика). Противното разбиране, а именно, че е достатъчно майката да защити правата си в производството по оспорване на акта по чл. 114, ал.2, т.2 КСО и без да е взела участие в производството по издаване на акта, с който се заличават осигурителните й права по чл. 5, ал.4, т.1 КСО, като с последващ акт й се отнемат социални придобивки под формата на парични обезщетения за майчинство и отглеждане на малко дете, граничи с налагане на своеобразна санкция на майката изразяваща се във връщане на суми, в качеството си на недобросъвестно лице. По така изложените съображения обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон чл. 34 от Хартата и следва да бъде отменено. Спорът е изяснен от фактическа страна, поради което след отмяната му касационната инстанция следва да се произнесе по същество, като отмени обжалвания административен акт. С оглед изхода на правния спор на касационния жалбоподател се дължат поисканите и доказани съдебни разноски в случая за заплатена държавна такса от 30 лева по касационното дело. Воден от горното и на основание чл. 221, ал.2, изречение първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд