Решение № 342 от 11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 56/2009 г.

Решение № 342 от 11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 56/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 295 от 28.05.2008 г. по в. гр. д. № 210/08 г. на С. ския окръжен съд в сила е оставено решение № 44 от 13.02.2008 г. по гр. д. № 170/07 г. на Ч. районен съд, с което е отхвърлен иск на Д. К. К. по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване за установено, че наследниците на Г. И. А., починал на 10.06.1940 г., имат право да им се възстанови собствеността върху две гори в ревир "О", както следва: в местността "С" с площ 7.000 дка и в местността "К" с площ 1.300 дка. С определение № 439/09 от 25.05.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК. Ответниците Д. лесничейство с. Х., ОС "З" гр. Чепеларе и Р. а дирекция по г. гр. Смолян не са взели становища. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд приел, че протоколите за определяне предмета на горско стопанство, какъвто именно е одобрен с П. № 13072/1940 г. /Обн., ДВ, бр. 209 от 16.09.1940 г./, са изключени от доказателствата, изброени в чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ с изменението на закона според публикацията в ДВ, бр. 13/2007 г. Наред с това, видно от постановлението, отчуждаването е на основание чл. 33 от Закона за г. от 1925 г., който не е сред изброените в чл. 2 ЗВСГЗГФ закони, включени в предметния обхват на реституцията. Изложено е и съображението, че след като наследодателят е починал през 1940 г., то имотът в м. "С" не е отнет от него, и доколкото е съществувала собственост, тя е отнета от наследниците му, на които и следва да се възстанови. С оглед основанието за допускане на касационно обжалване, предвид наличието на решение № 14 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 96/2009 г. на Върховния касационен съд, I-во г. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, съгласно чл. 291, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилна съдебната практика, според която собствеността на подлежащите на възстановяване гори и земи от горския фонд може да се доказва както с документи, които имат пряко доказателствено значение /нотариален или крепостен акт/, така и с такива с косвен характер, но на които законодателят също е придал доказателствена стойност с оглед улесняване на собствениците при възстановяване на имотите им. При тази законодателна уредба ако страната представи документ от втората група и при липса на други доказателства, които да опровергават установената с този документ принадлежност на правото на собственост, следва да се приеме, че ищецът или неговият наследодател са били собственици на имота и имат право да им бъде възстановен. При представяне на различни документи от категорията на допустимите несамостоятелни доказателствени средства преценката се прави с оглед на всички доказателства по делото, нормативното основание за съставяне на съответния документ, режима на имотите според действащото към момента на съставянето им законодателство, както и всички други обстоятелства, които биха имали значение за спора. Същевременно собствеността не може да се доказва с писмени декларации на заявителите, свидетелски показания или протоколи по чл. 22 от Закона за г. от 1922 г. и чл. 20 от Закона за г. от 1925 г. В разглеждания случай за имота в м. "С" ищцата е представила: 1. извлечение от дневник за идеалните имуществени дялове от Г. производителна кооперация "О" от 1941-42 г., където Г. И. А. е записан под № 23 като собственик на гора от 7 дка в м. "С" и притежаващ 7 дяла; 2. списък на съпритежателите на ревир "О" по притежание в декари и идеални части, в който под № 50 е записан Г. И. А. като притежател на 7.9 дка, съответно на 11 ид. дяла; 3 - 4. списък от 23.10.1941 г. на членовете-горовладелци на кооперация "О" с обозначение на дяловете им, и списък на членовете от Г. производителна кооперация "О", които получават сума срещу идеалните дялове от добитите материали през стопанската 1945-46 г., в които е записан един от наследниците -/син/ с 2 дяла; 5. същият наследник е посочен и в Протокол № 1 от годишното общо редовно събрание на кооперацията от 30.03.1847 г.; 6. Постановление № 13072/1940 г. по чл. 20 от Закона за г. /от 1925 г./, където в р. III, т. 67, е посочена изоставена нива на Г. А. в м. "К" - 1.3 дка; 7. заключение на вещото лице инж. Ст. Б., че м. "С" по исковата молба, записана в дневника за идеалните имуществени дялове, попада в ревир "О", а претендираната гора в м. "К" попада в общинска гора в землището на с. О. и не попада в ревир "О"; собствеността в ревир "О" е възстановявана по реда на чл. 3, ал. 2 и 3 ЗВСГЗГФ; претендираната гора в м. "С" съответства на 7.339 ид. ч. от ревира. Преценката на тези доказателства налага извода, че режимът на г. в ревир "О" се е определял от Закона за продаване на някои държавни гори в С. околия от 1911 г., с разширенията и допълненията му за П. Съгласно този закон една част от г., които са изрично посочени, остават държавна собственост, а останалите се продават на досегашните яйлакопритежатели. Стопанисването на г. е трябвало да става на кооперативни начала въз основа на стопански планове, като за целта са се създавали горовладелски кооперации, както и по друг начин според площта им. Със Закона за задружно стопанисване на частните гори /ЗЗСЧГ - О., ДВ, бр. 25 от 05.02.1942 г./ са уредени нормативно имуществените отношения на член-кооператорите, внесли в горовладелските кооперации собствени гори. С нормата на чл. 8, ал. 2 е забранено да се разтурват образуваните горско-стопански кооперации. Законът е предвиждал в чл. 10, ал. 1 да се внасят от физически лица гори, които са собствени на член-кооператора. Посочената норма следва да се тълкува във връзка с предвиденото в Закона за продаване на някои държавни гори в С. околия от 1911 г., с разширенията и допълненията му за П., изкупуване на описаните в него държавни гори, между които и гори в землището на с. О.. 1, р. Х/. К. срок за изплащането, след няколко продължения, е бил 31 декември 1942 г. /ДВ, бр. 181 от 18.08.1941 г./. Начинът, по който внесените реални дялове от собствениците член-кооператори се трансформират в идеални имуществени дялове, е уреден в чл. 16 - чл. 19 от ЗЗСЧГ. Предвидено е това да извършва комисия начело с местния лесничей, който е и органът, установяващ изплащането на вноските за придобиване правото на собственост, съответния общински кмет и пет лица от собствениците. Дяловете се формират по действителната им стойност, като не се допуска в нея да се включва стойността на внесени работни земи - ниви, ливади, градини и др. п. - чл. 17 и 18 от закона. За решенията на тази комисия законодателят в чл. 19 е предвидил съдебно обжалване. С оглед на изложеното дотук следва да се приеме, че книгите на горовладелските кооперации, в които се отразяват определените дялове - дневници, списъци и др. п., са годни документи да установят правото на собственост към момента на одържавяване на горите. По смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗВСГЗГФ те са други писмени доказателства, допустими от Гражданския процесуален кодекс. В нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил представените по делото писмени доказателства, от които се установява, че наследодателят на ищцата е бил член-кооператор на ГПК "О", внесъл е гора в м. "С" с площ 7.000 дка, вписана в дневника на имуществените дялове за периода 06.09.1941-15.01.1942 г., и за нея са му определени съответните имуществени дялове от ревир "О". Същевременно по делото не се твърди и не са представени доказателства за правопрекратяващи факти до момента на национализацията на горите. Неправилно е становището на въззивния съд по въпроса може ли да се иска възстановяване на собствеността на името на лице, което е починало към момента на одържавяване на горите. Правото на възстановяване на собствеността като имуществено право е наследимо. Когато г. са записани на името на починало лице, то на практика те са отнети от наследниците му. За тях не съществува законова пречка да поискат общо възстановяване на собствеността в качеството им на наследници на починалия собственик, вместо всеки да претендират от свое име наследствената си част. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСГЗГФ собствеността върху г. се възстановява на български физически и юридически лица, от които те са били отнети или на техните наследници и правоприемници. Допустимостта на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ се определя от незаявяването на имота за възстановяване пред ОС "З" в срока по ал. 1, а не от обстоятелството кои лица са поискали възстановяване на собствеността. Това е така, защото правото на възстановяване е относимо към имотите, а не към субектите, които претендират собственост. Затова, като е приел, че искът е неоснователен, защото наследодателят на ищцата е починал преди одържавяването на г., въззивният съд е нарушил материалния закон. В обобщение, предявеният иск е основателен и доказан за гората в м. "С" с площ 7.000 дка, съставляваща 7,339 ид. ч. от ревир "О". Решението на възивния съд, с което искът е отхвърлен, е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони и то, както и потвърденото първоинстанционно решение, следва да се отменят в означената част. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК спорът следва да се реши по същество, като предявеният иск бъде уважен. По отношение на имота в м. "К" касационната жалба е неоснователна. Елемент от фактическия състав на правото на реституция е одържавяването на имотите да е станало с изброените в чл. 2, ал. 1 от ЗВСГЗГФ закони. Видно е от приложеното по делото П. № 1* от 1940 г., че отчуждаването е на основание чл. 33 от Закона за г. от 1925 г., който не е сред законите, включени в предметния обхват на възстановяването на собствеността по ЗВСГЗГФ. Затова, като е отхвърлил иска за признаване правото на възстановяване на гора в посочената местност, въззивният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.