Решение № 5100 от 29.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5329/2018 г.

Решение № 5100 от 29.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5329/2018 г., V о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 68, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.). Образувано е по касационна жалба на С. Нешков против решение № 994 от 19.02.2018 г., постановено по адм. дело № 11787/2017 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 222 от 7.07.2017 г. на Комисия за защита от дискриминация (КЗД), Трети специализиран постоянен заседателен състав, прието по преписка № 93 по описа на КЗД за 2015 г. в производство по реда на Глава четвърта, Раздел I от ЗЗДискр. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на оспореното съдебно решение като постановено при неправилно прилагане на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По подробно изложени в касационната жалба съображения се иска неговата отмяна, след което в условията на алтернативност се правят следните искания - да бъде постановено ново решение по същество, с което да се уважи заявената пред КЗД претенция за осъществена спрямо жалбоподателя дискриминация по отношение на правото му да полага труд по чл. 41, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК); делото да бъде върнато на АССГ за разглеждане от друг съдебен състав на съда с указания за изискване на всички сочени от жалбоподателя доказателства пред КЗД, които счита за относими и допустими и съобразно същите да бъде постановено крайното решение по делото; делото да бъде върнато на АССГ с указания да отмени оспореното решение на КЗД като незаконосъобразно и върне преписката за ново разглеждане от друг състав на КЗД с указания за изискване на всички доказателства, описани от касатора в посочените от него писмо и искане, адресирани до Затвора гр. София, които счита за допустими и относими към предмета на производството и необходими за изясняване и доказване на фактическата обстановка по спора; делото да бъде върнато на КЗД за ново разглеждане на преписката от друг състав на КЗД с указания за изискване на всички доказателства, описани в писмото и искането до Затвора гр. София, които счита за относими, допустими и необходими за изясняване и доказване на фактическата обстановка в производството, като съобразно същите бъде постановеното крайното решение по същество на спора. Ответната страна – Комисия за защита от дискриминация, в писмено становище, подадено чрез процесуален представител по делото юрк. В. Главчев, излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Счита оспореното съдебно решение за законосъобразно и постановено при липса на сочените касационни основания. Моли същото да бъде оставено в сила като правилно. Ответната страна - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), в депозирано писмено становище по делото, чрез процесуален представител юрк. М. Василева, оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено като правилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - началникът на затвора в гр. Белене, редовно призован, не ангажира становище по делото, не се представлява в съдебно заседание. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Като се запозна с релевираните в касационната жалба основания, разгледа становищата и възраженията на страните и прецени събраните по делото доказателства, Върховният административен съд, в настоящия тричленен състав на пето отделение, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежно легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на производството пред първоинстанционния съд е решение № 222 от 7.07.2017 г. по преписка № 93 по описа на КЗД за 2015 г., с което административният орган е установил на основание чл. 65, т. 5 от ЗЗДискр., че ответните страни - ГДИН и началникът на затвора гр. Белене, не са извършили дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. по признак "лично положение" и не са нарушили забраната за дискриминация по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. по отношение на л. св. С. Нешков. Цитираното решение на КЗД е оспорено от С. Нешков с твърдения за неправилност на изводите на специализирания орган относно липсата на по-неблагоприятното му третиране и на упражнена спрямо него дискриминация от началника на затвора в гр. Белене и от ГДИН. До постановения краен резултат КЗД е достигнала, като е съобразила изложените от жалбоподателя конкретни доводи и твърдения в иницииралия производството документ, както и в постъпилите след него уточнение на жалбата с вх. № 44-00-596/18.02.2015 г. и изменение на искането до КЗД с вх. № 44-00-3914/20.09.2016 г. Посочила е, че поставеният за разглеждане спор е във връзка с оплакването на С. Нешков, че е по-неблагоприятно третиран спрямо останалите лишени от свобода въз основа на признака "лично положение", в което попада и характеристика иманентно присъща на личността, свързана с правото му да полага труд. Макар жалбоподателят да се позовава общо на защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., без да назовава конкретен такъв, КЗД е извела въз основа на всички релевирани в жалбата твърдения, че се касае именно за оплакване относно осъществена пряка дискриминация въз основа на признака "лично положение", намерило конкретен израз в правото на лишените от свобода да получат подходяща работа съгласно чл. 77, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Подробно разгледана е съдържащата се в този закон уредба на посоченото право на лишените от свобода, като изрично е разяснено, че на него не кореспондира установено в закона безусловно задължение на административния орган да осигури на всеки един от лишените от свобода съответни условия за реализиране на правото на подходяща работа. Осигуряването на такава е възложено на оперативната самостоятелност на органа, който има правомощието да прецени необходимостта от ангажиране на лишените от свобода в трудова дейност в зависимост от възможностите на администрацията, от здравословното им състояние, възраст, личностни качества и особености, както и от изискванията за охрана и режим, оценката на риска от рецидив и вреди и други. В мотивите на решението е посочено също, че за целите на преценката относно наличието или липсата на извършена дискриминация при заявените от жалбоподателя обстоятелства, сравнението следва да бъде направено единствено с лишените от свобода, изтърпяващи същото наказание в същия затвор. При извършената съпоставка КЗД не установява спрямо С. Нешков да е била допусната каквато и да е разлика в третирането в сравнение с останалите изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затвора гр. Белене по отношение предоставянето на подходяща работа. В подкрепа на това становище е изтъкнат фактът, че жалбоподателят е само един от многото лишени от свобода, чиито молби за получаване на подходяща работа не са били удовлетворени поради обективна невъзможност или субективна преценка, каквато законът предоставя във властта на административния орган. С тези мотиви КЗД е обосновала крайното си решение относно липсата на осъществена пряка дискриминация спрямо С. Нешков по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. в сравнение с останалите лишени от свобода, изтърпяващи наказание в затвора гр. Белене. Изложените от жалбоподателя твърдения и събраните в тяхна подкрепа доказателства не са достатъчни да обърнат доказателствената тежест по чл. 9 от ЗЗДискр., съобразно която оплакващият се от дискриминация следва най-напред да посочи факти, въз основа на които да може да се направи предположение, че е налице дискриминация, след което ответната страна има задачата да докаже, че принципът на равно третиране не е бил нарушен. С оспорения пред настоящата касационна инстанция съдебен акт, решаващият състав на АССГ е потвърдил като правилни и законосъобразни изводите на КЗД относно липсата на извършена спрямо С. Нешков дискриминация в претендирания от жалбоподателя смисъл. Изрично посочено, както и в решението на КЗД, е действието на правилото по чл. 9 от ЗЗДискр., като е преценено, че в процесния случай фактите, изложени от С. Нешков в жалбата му до КЗД, не са такива, от които може да се направи предположение, че спрямо него е осъществена дискриминация. Не се установява жалбоподателят да е бил третиран неравно или да е бил поставен в по-неблагоприятно положение спрямо останалите лишени от свобода, изтърпяващи наказание в същия затвор, по отношение правото на труд. Като правилна е приета преценката на КЗД относно кръга лица при "сравними сходни обстоятелства", с които жалбоподателят следва да бъде съпоставян. Конкретно коментиран от съда е случаят с обявеното за заемане през месец февруари 2015 г. свободно място за длъжността "хигиенист" в 3-та затворническа група, за което жалбоподателят е подал молба за назначаване, която е била разгледана от съответния инспектор "Социални дейности и възпитателна работа" (СДВР), но не е била уважена поради избора и назначаването на друго лице на длъжността, чийто риск от рецидив и вреди е оценен на среден, за разлика от този на жалбоподателя и на третото, участвало в процедурата лице, който е бил оценен като висок. В тази връзка съдът е отбелязал, че и други лица, спрямо които рискът от рецидив е оценен като висок, не са били назначени на работа. Като се е позовал на съображенията, изложени в административния акт относно характера на правото на лишените от свобода да полагат труд и условията, при които това право се реализира, съдът е мотивирал заключението, че неосигуряването на работа на жалбоподателя по време на престоя му в затвора гр. Белене след преместването му в 3-та затворническа група (считано от 14.01.2015 г.), не съставлява дискриминационна проява спрямо него, тъй като не се дължи на по-неблагоприятно отношение, а на недостатъчния брой места за работа. Поради това решението на КЗД, с което се установява липса на осъществена дискриминация, е преценено от първоинстанционния съд като взето в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. Същевременно спрямо него са налице и останалите основания за законосъобразност съгласно чл. 146 АПК - издадено е от компетентен административен орган, в предписаната от закона писмена форма, при наличие на изискуемите се реквизити и при спазване на регламентираните в Глава четвърта, раздел I от ЗЗДискр. административнопроизводствени правила. Решението на АССГ е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона. Законосъобразен е изводът на съда за отсъствие на основания за отмяна на оспореното решение на КЗД. В случая не се доказва сочената от жалбоподателя проява на дискриминация спрямо него от страна на началника на затвора в гр. Белене и ГДИН. Спорът е разгледан и решен от КЗД, впоследствие от състав на АССГ, при точно и ясно установена фактическа обстановка, подведена под съответно приложимите материалноправни разпоредби на закона, въз основа на което са формирани верни правни изводи за неоснователност и недоказаност на заявената от С. Нешков пред КЗД претенция. Изводите на КЗД и на съда се подкрепят напълно от настоящия касационен състав, който с оглед пълнота на изложението и направените в касационната жалба възражения намира за необходимо да изложи и някои допълнителни аргументи и съображения. С отправената до КЗД жалба, ведно с постъпилите по нея уточнение и изменение, С. Нешков е поискал от специализирания административен орган да установи дали през периода от 24.05.2014 г. до 25.08.2015 г., когато е настанен в затвора в гр. Белене за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, е било нарушено равенството в третирането му и респективно, дали е бил дискриминиран по отношение на правото му по чл. 41, ал. 1 от НК, с оглед на това, че не му е била предоставена възможност да се ползва от това свое право и да полага подходящ, съответно заплатен общественополезен труд за прилагане на нормата на чл. 41, ал. 3 от НК, в сравнение с другите лишени от свобода както в цялата страна, така и в затвора в гр. Белене, които в същия период от време са изтърпявали идентично на неговото наказание и на които е била предоставена възможност да полагат съответно заплатен, общественополезен труд и да се ползват от правото си по чл. 41, ал. 1 от НК, при което спрямо тях е била приложена и нормата на чл. 41, ал. 3 от НК. По същество, с така формулираното и подробно аргументирано искане до КЗД искане, жалбоподателят на практика поддържа разбирането, че при всички случаи, в които не се е стигнало да реално осъществяване на правото му по чл. 41, ал. 1, във връзка с ал. 3 от НК, съответните административни органи в лицето на началника на затвора в гр. Белене и ГДИН са проявили дискриминация спрямо него. Същата се изразява в непредоставянето на възможност да се ползва от това свое право и да полага подходящ, съответно заплатен общественополезен труд. Според жалбоподателя, правото по чл. 41 от НК не се зачита еднакво за всички лишени от свобода в местата за лишаване от свобода, включително и затвора в гр. Белене, като липсват ясни критерии и правила защо на някои лишени от свобода се зачитат правата по чл. 41 от НК и същите са назначават на работа, а на други лишени от свобода изобщо не се предоставя такава възможност. Следва да бъдат споделени в цялост доводите на КЗД относно тълкуването на нормативната уредба, регламентираща възможността за включване на лишените от свобода в трудова дейност по време на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Разпоредбата, на която се позовава жалбоподателят и чието нарушение възприема като проява на пряка дискриминация - чл. 41, ал. 1 от НК, действително предвижда, че изтърпяването на наказанието лишаване от свобода се съпровожда с подходящ заплатен обществено полезен труд, който цели превъзпитанието на осъдените. Никъде в посочената разпоредба, нито в друга част на закона или в друг нормативен акт обаче не е предвидено задължение за административния орган неизменно и безусловно да предоставя на всеки от лишените от свобода възможност за реализиране на предвиденото в чл. 41, ал. 1 от НК право на подходящ заплатен общественополезен труд. Следва да се има предвид, че възмездният труд, визиран в чл. 41, ал. 1 от НК, полаган на територията на затвора или на обособени външни работни обекти, е само една от двете регламентирани форми на участие на лишените от свобода в трудова дейност. Другата предвидена от закона форма е тази на доброволния неплатен труд по смисъла на чл. 80, ал. 1 от ЗИНЗС, който също както и заплатеният труд се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода - основание в чл. 80, ал. 2 ЗИНЗС, във връзка с чл. 41, ал. 3 от НК. Следователно и двата вида трудова дейност водят до един и същ фактически резултат по отношение зачитане времето на положения труд с оглед намаляване срока на наказанието. Като се има предвид горното, неоснователно се явява оплакването на жалбоподателя за осъществено спрямо него неравно третиране посредством нарушаване на правото му по чл. 41, ал. 1 от НК с оглед прилагане на нормата на чл. 41, ал. 3 от НК, що се касае до времето от месец август 2014 г. до средата на месец януари 2015 г. Несъмнено установено по делото е, че в посочения период жалбоподателят е полагал доброволен труд на основание чл. 80 от ЗИНЗС в затвора в гр. Белене, като е бил запознат, че доброволният труд не се заплаща, но се зачита за отработено време. При тези обстоятелства, претенцията на С. Нешков за по-неблагоприятно третиране в сравнение с онези лишени от свобода, които в същия период са били назначени на щатни работни места в затвора в гр. Белене, не може да бъде обоснована с довода за невъзможност да се възползва от правото по чл. 41, ал. 3 от НК. На следващо място, така формулираната от жалбоподателя претенция не може да бъде доказана и с поддържаното от него общо възражение за липса на правила и критерии, по които някои лишени от свобода се назначават на щатни работни места, а за други лишени от свобода въобще не се предлага подобна възможност. Събраните в хода на административното производство пред КЗД доказателства съдържат достатъчно ясни и безпротиворечиви данни за това каква е създадената в затвора в гр. Белене организация по отношение назначаването на лишените от свобода на работа. За тази цел когато се освободят работни места в комунално-битовата и обслужваща дейност на затвора, организаторът на труда информира чрез докладна записка началника на затвора за незаетите длъжности. Всеки инспектор СДВР получава копие от този документ и под формата на обявление го поставя на информационното табло на затворническата група, за която отговаря. Лишените от свобода, които желаят да бъдат назначени на определена свободна позиция и притежават нужните умения и квалификация, подават молби до началника на затвора. Инспекторът СДВР изготвя предложение за всеки един лишен от свобода, кандидатствал за съответното работно място, като взема предвид неговите работоспособност, образователен ценз, професионална квалификация, здравословно състояние, поведение в затвора, оценка на риска от рецидив и от вреди, предпочитания за работа. Въз основа молбите на лишените от свобода и предложенията на инспекторите и след извършена комплексна преценка за качествата на всеки един от кандидатите, комисията, регламентирана в чл. 35 от Правилника за приложение на ЗИНЗС, определя лишения от свобода, подходящ за съответното работно място, за който се изготвя заповед за назначаване. При тези данни, неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че в затвора в гр. Белене липсват процедура и критерии при ангажирането на лишените от свобода с трудова дейност. В тази връзка следва изрично да се посочи, че съгласно чл. 77, ал. 1 и ал. 2 от ЗИНЗС правото на труд е регламентирано като право на лишените от свобода да получат подходяща работа, което само по възможност се удовлетворява. Както правилно е обсъдил в решението си административният орган, на това право на изтърпяващите наказание не кореспондира безусловното задължение на длъжностните лица да осигурят условията за неговото реализиране. Това означава, че правото на труд на осъдените лица, предвидено в чл. 77, ал. 1 от ЗИНЗС (както под формата на заплатен общественополезен труд съгласно чл. 41, ал. 1 от НК, така и в хипотезата на доброволен неплатен труд съгласно чл. 80 от ЗИНЗС), не е абсолютно, скрепено със задължението на съответната администрация да извърши определени фактически и правни действия с оглед неговото осъществяване. Законът не вменява на административния орган абсолютното и неотменимо задължение да осигури работа на всички лишени от свобода, в какъвто смисъл са оплакванията на жалбоподателя. Не съществува нормативно установено правило, съгласно което правото на подходящ труд и в частност - на подходящ, съответно заплатен общественополезен труд, следва да бъде реално упражнено от всеки един лишен от свобода. Възможността за участие в трудова дейност на лишените от свобода е предвидена като мярка за превъзпитание, образование и ресоциализация на осъдените лица, като същевременно положеният труд се зачита за намаляване на срока на наложеното наказание. Тази мярка обаче не би могла обективно да бъде приложена спрямо всички лишени от свобода, доколкото това не е възможно с оглед нуждите и възможностите на съответната администрацията. Както бе изяснено по-горе, законът не установява изрично императивно правило в тази насока. Правото на лишените от свобода да извършват подходяща работа следователно се удовлетворява/реализира по възможност, като съгласно чл. 172, ал. 2 от ЗИНЗС осигуряването му следва да бъде съобразено със съществуващите възможности, като се вземат предвид възрастта, полът, здравословното състояние и работоспособността на съответното лице, изискванията на сигурността, професионалната квалификация и предпочитанията му. В резултат на така извършения анализ на приложимата към настоящия случай нормативна уредба досежно правото на лишените от свобода да полагат труд се налага изводът, че неосигуряването на това право спрямо всички лишени от свобода не съставлява само по себе си незаконосъобразно действие/бездействие на компетентните административни органи, което да поражда неблагоприятни правни последици за съответните осъдени лица, в това число и такива, свързани с неспазване принципа на равно третиране и забраната за дискриминация. Практиката на административните съдилища и на Върховния административен съд е трайна и последователна в разбирането, че правото на труд на изтърпяващите наказание не е свързано с безусловно задължение на длъжностните лица да осигурят това право, поради което неосигуряването му не може да бъде квалифицирано като незаконосъобразно бездействие, от което лишените от свобода да черпят благоприятни за тях правни последици (решение № 7074 от 23.05.2013 г. на ВАС по адм. дело № 9200/2012 г., 3. отделение, с което е оставено в сила решение № 2540 от 10.05.2012 г. по адм. дело № 1791/2011 г. на АССГ; решение № 4641 от 19.04.2016 г. на ВАС по адм. дело № 5665/2015 г., 3. отделение, с което е оставено в сила решение № 679 от 10.02.2015 г. по адм. дело № 9095/2014 г. на АССГ). На същата правна логика се основава и становището, че неосигуряването на възможност за всички лишени от свобода да упражнят правото на подходяща работа не може да бъде квалифицирано като проява на по-неблагоприятно третиране на едни лица спрямо други при сравними сходни обстоятелства, съгласно дефиницията за пряка дискриминация, дадена в чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. Когато провежда процедура за определяне на най-подходящ кандидат измежду няколко, подали молба за дадена вакантна длъжност в комунално-битовата и обслужваща дейност на затвора, компетентният административен орган извършва законосъобразни действия на подбор въз основа на обективните възможности и предоставената му от закона преценка в условията на оперативна самостоятелност за това кой от лишените от свобода да бъде включен в трудовата дейност. Обстоятелството, че не могат да бъдат разкрити толкова места, колкото е броят на изтърпяващите наказание в даден затвор, така че да бъде удовлетворено желанието на всеки един от тях да полага труд, не съставлява основание за наличие на неравно третиране между осъдените лица. Поради това и правилно КЗД, а така също и първоинстанционният съд, са преценили, че от изложените от жалбоподателя Нешков фактически обстоятелства не може да се направи предположение, че спрямо него е осъществена дискриминация, в резултат на което съгласно чл. 9 от ЗЗДискр. административният орган да трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е бил нарушен. Заявеното от С. Нешков незачитане на правото му по чл. 41, ал. 1 от НК, във връзка с ал. 3 от същата разпоредба, спрямо всички останали лишени от свобода както в затвора в гр. Белене, така и в цялата страна, които за разлика от него са били назначени на щатна работа, не е от естество да породи обосновано предположение за осъществена по такъв начин дискриминация. Това е така, тъй като както бе уточнено по-горе, на съответните компетентни лица от администрацията не е вменено безусловното задължение да гарантират, че правото на труд ще бъде реализирано спрямо всяко изтърпяващо наказание лишаване от свобода лице. Заявената по общ начин претенция на жалбоподателя да бъде установено и доказано, че е бил поставен в по-неблагоприятно положение, като не му е предоставена възможност да се ползва от правото си по чл. 41, ал. 1 от НК, а на други лишени от свобода е била гарантирана тази възможност, не е подкрепена с данни за конкретна проява на администрацията, която да бъде изследвана в светлината на чл. 4, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗЗДискр. Напротив, и в първоинстанционната жалба до АССГ, и в касационната жалба до ВАС, С. Нешков поддържа оплакването си за нарушение на правото му по чл. 41, ал. 1 от НК поради непредоставяне на възможност да полага подходящ, съответно заплатен общественополезен труд, без да сочи каквито и да е данни и обстоятелства за настъпил конкретен реален случай, в който да е проявено претендираното неравно третиране. Следва да се отбележи, че регламентираното в чл. 41, ал. 1 от НК право на подходящ, съответно заплатен общественополезен труд на лишените от свобода е само една правна възможност, която намира своята конкретна реализация при наличие на съответните условия и възможности, определени от администрацията на затворническото учреждение. Позоваването на цитираната разпоредба в производство по установяване на дискриминация по реда на Глава четвърта, Раздел I от ЗЗДискр. следва да бъде разглеждано в контекста на конкретно очертана фактическа обстановка, свързана с възникнала конкретна възможност за упражняването на това право. В случая, жалбоподателят не основава претенцията и искането си пред КЗД на обстоятелства, които биха могли да очертаят конкретна ситуация, при която той е участвал в обявена процедура за назначаване на лишени от свобода на работа, молбата му е била отхвърлена и е назначено друго лишено от свобода лице, като мотивът за това да се основава на признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Напротив, както изрично се сочи и в касационната жалба, С. Нешков възприема, че е бил дискриминиран по отношение на правото си по чл. 41, ал. 1 от НК не само спрямо С. Нурвет (който е бил назначен на длъжността "хигиенист" в 3-та затворническа група, за което място е кандидатствал и жалбоподателят), а спрямо всички други лишени от свобода, на които вече е зачетено правото по чл. 41, ал. 1 от НК и им е предоставена възможност да полагат подходящ, съответно заплатен общественополезен труд. Доколкото правото по чл. 41, ал. 1 от НК не е абсолютно и се реализира единствено при наличие на съответните обективни възможности, в рамките на организирана процедура за заемане на вакантни щатни бройки в комунално-битовата и обслужващата дейност на местата за лишаване от свобода, то и преценката за това налице ли е по-неблагоприятно третиране по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. по отношение правото на труд на лишените от свобода следва да се извършва в контекста на реално проведена процедура. Едва тогава, и въз основа на конкретно сочени обстоятелства, би било възможно да се изследва въпросът допусната ли е в хода на организираната процедура форма на дискриминация спрямо някой от кандидатите, която да е пряко обусловена от наличието на признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. В настоящия спор, жалбоподателят не сочи конкретни обстоятелства, от които да може да се направи какъвто и да е извод за по-неблагоприятно третиране в сравнение с други лишени от свобода лица, с които е участвал в една и съща процедура за назначаване на работа. Тези лица не са индивидуализирани от жалбоподателя. Нещо повече, с исканите от него пред КЗД доказателства се цели поименното установяване на всички лишени от свобода лица, които са подали молби за назначаване на щатна длъжност в затвора в гр. Белене през периода 2014 г. - 2015 г. и са били назначени, съответно мотивите и критериите, по които е извършено тяхното назначаване, протоколите от заседанията на комисията по чл. 35 от ППЗИНЗС и решенията, с които те се определят за назначаване. Така поисканата информация, ведно с останалите справки, подробно описани в писмо на Нешков до КЗД вх. № 44-00-3914/20.09.2016 г., които КЗД не е изискала повторно от съответните административни органи, са ирелевантни към процеса на доказване на заявената от жалбоподателя претенция - бил ли е по-неблагоприятно третират относно правото по чл. 41, ал. 1 от НК в сравнение с лишените от свобода, изтърпяващи наказание както в затвора в гр. Белене, така и в цялата страна, на които е било зачетено правото по чл. 41, ал. 1 от НК и са назначени на щатна длъжност в процесния период. Правилна е преценката на първоинстанционният съд, че несъбирането на всички изискани от жалбоподателя доказателства не съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, доколкото изложените в жалбата фактически обстоятелства не са такива, които могат да обосноват предположение за извършена дискриминация. Смисълът е, че независимо дали КЗД разполага или не със справка за броя на всички незаети/заети свободни места в затвора в гр. Белене, с информация за образованието и квалификацията на лишените от свобода, назначени на щатна длъжност в процесния период, или с всички молби за назначаване, докладни записки и протоколни решения във връзка с тяхното назначаване, КЗД е ограничена в преценката си за извършена дискриминация от заявеното от фактическа страна в жалбата на оплакващото се лице. Предметният материален обхват на производството пред КЗД се определя от изложените в жалбата обстоятелства, на които жалбоподателят основава своето искане. Сочените и поискани за събиране доказателства целят единствено установяване по несъмнен начин на заявените в жалбата факти и обстоятелства, от които, ако бъдат доказани, жалбоподателят би черпил благоприятни за себе си правни последици. Относно допустимостта, относимостта и необходимостта на поисканите доказателства за разрешаването на конкретния спор се произнася сезираният административен орган. В случая КЗД не е събрала всички поискани от жалбоподателя и допуснати по преписката писмени доказателства. След преценка на същите, ведно с всички останали факти и обстоятелства по случая, първоинстанционният съд е формирал извода, че несъбирането им не съставлява съществен процесуален пропуск от страна на КЗД - т. е. не съставлява нарушение, което в случай че не бе допуснато, би се стигнало до различен материалноправен резултат по спора. Този извод на съда следва да бъде споделен като правилен и обоснован. Всички изискани от жалбоподателя Нешков в производството пред КЗД доказателства, с оглед на техния характер и съдържание, не биха могли да опровергаят констатацията, че от фактите, изложени от Нешков за осъществена спрямо него дискриминация в жалбата му пред КЗД, не може да се изведе обосновано предположение, че спрямо него е осъществена дискриминация. За да е налице такова предположение, е необходимо фактите, изложени в жалбата, да сочат на конкретни обстоятелства, свързани с по-неблагоприятно отношение, демонстрирано спрямо жалбоподателя в сравнение с други лица, намиращи се в сравними сходни обстоятелства, което отношение да е породено от причина, изразяваща се в признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Съгласно императивната разпоредба на чл. 9 ЗЗДискр. жалбоподателят е длъжен да представи доказателства, от които да се направи обосновано предположение за евентуално извършена спрямо него дискриминация на основата на посочения признак. В настоящия случай, жалбоподателят не сочи нито при какви конкретни обстоятелства е настъпило претендираното от него дискриминационно нарушаване на правото му по чл. 41, ал. 1 от НК (заявява само общо, че молбите да му бъде предоставена възможност да се ползва от това право не са били удовлетворени), нито спрямо кои други точно определени лица в сравнимо сходно положение е извършено то, нито въз основа на кой от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Липсата на юридическо образование и задълбочени правни познания на жалбоподателя в случая няма отношение към формулирането на основанията на неговата претенция. Без да е необходимо да ги назовава с точните законови термини, жалбоподателят следва да може да изложи ясно и изчерпателно всички факти от обективната действителност, които свързва с конкретното свое право или законен интерес, които счита за нарушени, а именно - правото на равно третиране и недопускане на дискриминация по отношение правото му да полага възмезден труд в качеството на изтърпяващ наказание лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 1 от НК, във връзка с чл. 77, ал. 1 от ЗИНЗС. От просторно изложените пред КЗД доводи и възражения не става ясно кой е онзи защитен признак, въз основа на който се твърди, че е извършена дискриминацията. КЗД е приела, че се касае за признака "лично поведение", който няма изрично, изначално определено съдържание в закона и следва да бъде установяван и доказван във всеки отделен случай, съобразно релевираните факти и обстоятелства. В настоящия случай, касационният състав на споделя виждането на КЗД (неоспорено и от първоинстанционния съд), че оплакванията на жалбоподателя са за осъществена пряка дискриминация по признак "лично положение", проявен чрез иманентно присъщата за личността характеристика, свързана с правото му да полага труд. Правото на труд в случая е обектът на твърдяното дискриминационно отношение, засегнатото от претендираното неравно третиране законно признато благо на жалбоподателя. Същото право е признато и на всички останали лишени от свобода лица, изтърпяващи наказание в затвора в гр. Белене и в цялата страна, поради което не би могло да се приеме, че то изпълва изискването за вътрешноприсъщ за личността на жалбоподателя белег, притежавано или придобито негово иманентно, обективно и отличаващо го качество, което да попадне в обхвата на признака "лично положение". По тези съображения следва да се приеме за недоказано наличието на защитения признак "лично положение", нито на който е да е друг от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., въз основа и по причина който С. Нешков да е бил поставен в по-неблагоприятно положение спрямо други лица в сходни сравними обстоятелства. Така обоснована, липсата на защитен признак, като задължителен елемент от фактическия състав на всяка проявна форма дискриминация, съставлява самостоятелно основание за отхвърляне на предявената пред КЗД претенция като недоказана. Предвид всичко гореизложено, като е приел, че по делото не са налични данни, водещи до фактически и правни констатации, различни от възприетите в обжалвания административен акт, с който е установена липсата на извършена дискриминация спрямо С. Нешков от страна на ГДИН и началника на затвора в гр. Белене, решаващият състав на АССГ е мотивирал законосъобразни правни изводи, които съответстват на приложимия материален закон и доказателствата по делото. Следва да бъдат отхвърлени като неоснователни изложените в касационната жалба доводи и възражения в противоположен смисъл. В случая, жалбоподателят и настоящ касатор не се е справил с доказателствената задача по чл. 9 от ЗЗДискр., съгласно която следва да представи фактите, обуславящи предположение за извършена спрямо него дискриминация. Непосочването и недоказването на такива факти обуславя и крайния резултат, свързан с оставяне без уважение на искането за установяване на дискриминация. Като е потвърдил този резултат и е отхвърлил жалбата на С. Нешков срещу решение № 222 от 7.07.2017 г. по преписка № 93/2015 г. на КЗД като неоснователна, административният съд е постановил решение при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът е извършил цялостна преценка за законосъобразност на оспорената заповед с оглед твърдението за допусната дискриминация, обсъдил е събраните доказателства, доводите и съображенията на страните, при което подробно е аргументирал изводите си за липса на извършена спрямо С. Нешков дискриминация. Тежестта на доказване в процеса е съобразена с нормата на чл. 170 АПК и е разпределена в съответствие с разпоредбата на ал. 2 от същия текст, при отчитане изискванията на чл. 9 ЗЗДискр. Обстоятелството, че съгласно последния законов текст административният орган следва да представи доказателства, че принципът на неравно третиране не е нарушен, не освобождава жалбоподателя от задължението да представи факти, въз основа на които да се направи предложение за извършена дискриминация и съответно да ангажира доказателства в тяхна подкрепа. Именно в този смисъл е нормата на чл. 9 ЗЗДискр. В случая такива факти и доказателства от страна на жалбоподателя не са представени. Налице са единствено твърдения за нееднакво прилагане на правилото на чл. 41, ал. 1, във връзка с ал. 3 от НК спрямо него, в сравнение с другите лишени от свобода, на които правото на труд е било гарантирано. Тези твърдения, както бе обсъдено в мотивите към настоящото съдебно решение, не са достатъчни, за да се обърне доказателствената тежест по чл. 9 от ЗЗДискр. така, че ответните страни по жалбата да бъдат поставени в позиция да доказват липса на извършено нарушение на антидискриминационното законодателство. Въз основа на гореизложеното, настоящият състав на Върховния административен съд приема, че оспореното съдебно решение е валидно и допустимо и при издаването му не са допуснати сочените в касационната жалба основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Съдебният акт е постановен при спазване на съдопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства, поради което следва да бъде оставен в сила. При този изход от спора не се дължат съдебни разноски с оглед характера на производството. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, състав на пето отделение