Решение № 166 от 11.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 822/2011 г.

Решение № 166 от 11.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 822/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Лидия Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. Б. и Д. Г. Б. -двамата от [населено място], обл. П., подадена чрез процесуалния им представител адвокат П. Смолнички от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 825/25.05.2011 г., постановено по в. гр. дело № 667/2011 г. С това решение въззивният съд е обезсилил като недопустимо първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ГК, I г. о., 4 състав № 5800/8.12.2010 г. по гр. дело № 2504/2008 г., с което е осъден на основание чл. 226, ал. 1 КЗ ответника ЗК [фирма], [населено място] да заплати застрахователни обезщетения за нанесени неимуществени вреди от ПТП в размери над определените и получените от ищците суми в постигнатите споразумения със застрахователя на делинквента, както следва: за Г. Б. - 1 300 лева, а за Д. Б. - 1 000 лева ведно със законната лихва от датата на увреждането и съответните съдебни разноски, като са отхвърлени исковете до предявените размери 19 300 лева за първия ищец и 9 500 лева - за втория ищец, след което апелативният съд е прекратил производството по делото. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че неправилно въззивният съд е обезсилил първоинстанционното осъдително решение като е приел, че исковете са недопустими поради постигната между страните извънсъдебна спогодба относно размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, с което е преклудирана възможността да претендират обезвреда и по исков ред. Навеждат доводи, че извънсъдебната спогодба не се ползува със сила на пресъдено нещо за разлика от съдебната такава по чл. 234, ал. 3 ГПК и не погасява правото на иск, а въпросите за нейната действителност, изпълнение или неизпълнение касаят основателността на иска, но не и неговата допустимост. Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма], [населено място] изразява становище, че направените оплаквания са неоснователни и обжалваното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С определение № 426/12.06.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречива съдебна практика по поставения процесуалноправен въпрос: допустим ли е иск по чл. 226, ал. 1 КЗ на увредения за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над размера определен и изплатен по постигнато със застрахователя извънсъдебно споразумение. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и след проверка правилността на въззивното решение във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Видно от данните по делото ищците са сезирали съда с иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП като претендират разлика над изплатените им по реда на чл. 105 вр. с чл. 107 КЗ от застрахователя суми въз основа на постигнати между страните извънсъдебни споразумения № 118 и № 119 от 9.04.2008 г. до размерите посочени в исковата молба. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил изцяло първоинстанционното осъдително решение и е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявените искове. Прието е, че за ищците е преклудирана възможността да търсят обезвреда за причинените им неимуществени вреди по исков ред, тъй като с подписването на извънсъдебните споразумения спорът между увредените и застрахователя на делинквента относно дължимостта и размера на обезщетенията е разрешен окончателно и ищците вече са обезщетени извънсъдебно, което води до недопустимост на исковете, защото е изчерпана защитата на законно признатото им субективно право. При тези фактически данни по поставения процесуалноправен въпрос съставът на ВКС приема следното: Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че с договора за застраховка "гражданска отговорност" застрахователят на виновния водач се задължава да покрие в границите на определената застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Право на избор на увредения е дали да претендира дължимото обезщетение от делинквента на основание чл. 45 ЗЗД или пряко от неговия застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ. В този смисъл е ТР № 2/6.06.2012 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС. Съгласно цитираното тълкувателно решение погасяването на материалното право за пострадалия настъпва едва с реалното обезщетяване на вредите - т. е. с фактическото изплащане на дължимото обезщетение. Същото разрешение е възприето и в хипотезата на извършено частично плащане от делинквента, тъй като увреденият винаги има интерес да претендира разликата до пълния размер на вредите от застрахователя, като преценката за основателност на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ е въпрос по съществото на спора. Искът срещу застрахователя е допустим, дори и деликтното обезщетение да е изплатено, тъй като погасяването на материалното субективно право няма погасителен ефект по отношение на публичното субективно право на иск - т. II от ТР № 2/6.06.2012 г. на ОСТК. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че истинността на твърдението на ищеца за притежавано изискуемо притезание срещу конкретния ответник, което е останало неудовлетворено от последния, е въпрос на основателност на иска, а не на неговата допустимост поради презюмиран при всеки осъдителен иск интерес със самото му заявяване, щом законът го допуска. В тази връзка по поставеният процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав счита, че е допустим иск по чл. 226, ал. 1 КЗ на увредения за обезщетение за вреди за разликата над размера определен и изплатен по постигнато със застрахователя извънсъдебно споразумение. Постигнатата извънсъдебна спогодба не се ползува със сила на пресъдено нещо за разлика от съдебната спогодба по чл. 234, ал. 3 ГПК и не погасява правото на иск, а въпросите за нейната действителност, изпълнение или неизпълнение; дали споразумението обхваща предметът на спора и др. касаят основателността на иска, но не и неговата допустимост. Извънсъдебната спогодба може да бъде зачетена от съда по последващ гражданскоправен спор между страните само ако с нея ясно е определен предметът, по който е постигнато взаимното съгласие. Тези въпроси имат значение за обема на отговорността на застрахователя и са по съществото на спора. Преценката следва да бъде извършена в хода на делото и да получи разрешение с постановяване на съдебното решение по спора. По съществото на касационната жалба: С оглед на изложеното и предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав на ВКС намира за основателни оплакванията на касаторите за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. Ето защо, на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК същото следва да бъде отменено, а делото - върнато на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав и произнасяне по съществото на спора. При новото разглеждане на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд ще следва да се произнесе и по направените съдебни разноски в производството пред ВКС. По изложените съображения съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд