Решение № 11379 от 18.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9368/2012 г.

Решение № 11379 от 18.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9368/2012 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 172, ал. 4 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). С решение № 1986 от 10.04.2012 г., постановено по адм. д. № 1043/2012 г. по описа на Административен съд - София град (АССГ) е отхвърлена жалбата на Цветко Стефанов Иванов от гр. София, срещу заповед № 24301/11.05.2010 г. на началник отдел "Пътна полиция" към СДВР, за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Изземване на свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство" (СУМПС), на основание чл. 171, т. 4 ЗДвП. Недоволен от решението, Иванов го обжалва в срок, релевирайки доводи за неправилност поради допуснати от решаващия съд нарушения на правораздавателната му дейност, съставляващи отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Развиват се съображения, че не е налице възприетото от органа основание за изземване на СУМПС с оглед липсата на доказателства за влизане в сила на част от описаните в обстоятелствената част на заповедта наказателни постановления. Възразява се срещу законосъобразността на акта като се твърди, че по отношение на част от наказателните постановления е изтекла погасителна давност, което обстоятелство не е взето под внимание от съда Ответникът - началник отдел "Пътна полиция" при СДВР, не ангажира становище. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срок, но по същество е неоснователна. Касационният съд се произнася по приложението на материалния закон спрямо фактите така, както те са установени от инстанцията по същество. С атакуваното решение е било установено, че предоставените на касатора контролни точки по чл. 157, ал. 1 ЗДвП, са отнети в резултат на влезли в сила 4 броя наказателни постановления (НП) за извършени нарушения на правилата за движение по пътищата, издадени в периода 13.12.2005 г. - 26.11.2007 г. С оглед изчерпване лимита на контролните точки, касаторът е загубил придобитата правоспособност за водач на МПС и е бил длъжен да върне свидетелството си за правоуправление в съответната служба на МВР (Арг.: чл. 157, ал. 4, вр. с ал. 1 от ЗДвП, вр. с чл. 2 и § 1 от ПЗР на Наредба № I-139 от 16.09.2002 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство и нарушенията, за които се отнемат, издадена от министъра на вътрешните работи (Наредбата, Обн., ДВ, бр. 94 от 4.10.2002 г., отм., ДВ, бр. 4 от 15.01.2008 г., в сила от 15.02.2008 г.). Няма спор, че касаторът не е изпълнил това свое задължение, продължил е да осъществява правнорегламентираната дейност в пряко нарушение на закона, поради което на основание чл. 171, т. 4 ЗДвП, компетентният административен орган е издал заповед за прилагане на ПАМ "Изземване на СУМПС". Решението е правилно. Съгласно чл. 4 от действалата към датите на извършените нарушения на правилата на движение по пътищата Наредба № I-139 от 16.09.2002 г., отнемането на контролни точки се извършва въз основа на влязло в сила НП, а според чл. 5, ал. 2 при налагане на наказания за нарушения, посочени в чл. 3, в НП се отбелязва броят на отнетите контролни точки. Аналогично е предписанието на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от актуалната Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. Разпоредбата на чл. 157, ал. 4 ЗДвП предвижда, че водачът, на когото са отнети всички контролни точки губи придобитата правоспособност и е длъжен да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. Следователно отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на съответното НП, а възстановяването им се извършва по реда, предвиден в чл. 158 ЗДвП и Наредба № I-13 от 12.02.2003 г. за условията и реда за издаване на разрешение за провеждане на допълнително обучение на водачите на моторни превозни средства за частично възстановяване на отнети контролни точки, издадена от министъра на вътрешните работи (Обн., ДВ, бр. 20 от 4.03.2003 г., в сила от 5.04.2003 г.). Въз основа на описаната нормативна рамка, относима към спорното правоотношение, първоинстанционният съд е достигнал до верния правен извод, че са обективирани предвидените по закон материалноправни предпоставки за издаване на оспорения административен акт. Отнемането на контролните точки е релевантен факт, наличен и установен пред решаващия съд с приложените към административната преписка писмени доказателства, с чието проявление възниква публичното право на административния орган да приложи ПАМ, като изземе свидетелството за правоуправление на цитираното в заповедта основание с цел да преустанови извършваното правонарушение. Неоснователно е възражението за липса на фактическо основание за прилагане на ПАМ, поради обстоятелството, че описаните в акта НП на началника на ПП - КАТ - СДВР) не са влезли в законна сила, тъй като не са връчени на жалбоподателя по надлежния ред. Въз основа на данните по преписката съдът обосновано е приел, че административният орган е извършил нормативно предписаните му действия във връзка с връчване на НП на нарушителя. Надлежно оформените разписки за връчването им са официални свидетелстващи документи, които се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. Съдържанието им не е опровергано, поради което приемайки, че посочените в заповедта НП с № 149371 от 13.12.2005 г. и № 44327 от 21.04.2006 г. са влезли в законна сила и съставляват годно основание за отнемане на отразените в съдържанието им контролни точки на касатора, първоинстанционният съд не е допуснал твърдяното нарушение на материалния закон. НП с № 75246 от 26.06.2006 г. и № 163694 от 26.11.2007 г. видно от направената изрична отметка на административния орган, са връчени по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН. При условие, че не са ангажирани доказателства /нито са направени твърдения/ за отмяна или обжалване на описаните в заповедта за прилагане на ограничителната мярка НП по реда на чл. 63 ЗАНН, същите са породили за адресата си определените наказателноправни последици. Доколкото връчването на постановленията е процесуален способ за уведомяване на дееца за наложените му санкции, то следва да се има предвид, че най-късно към датата на връчване на процесната заповед за прилагане на ПАМ, касаторът е известен за съществуването на актове за ангажиране на административнонаказателната му отговорност и няма данни да ги е оспорил пред компетентния съд /нито е направил твърдения в таза насока/. Поначало настоящата инстанция не е компетентна да се произнася по спор за редовността на връчването на НП, което е в прерогативите на съответния районен съд в производство по чл. 59 и сл. ЗАНН. Ето защо и при условие, че органът е установил наличието на предпоставките за прилагане на фикцията по чл. 58, ал. 2 ЗАНН, ако адресатът на ПАМ твърди, че НП с № 75246 от 26.06.2006 г. и № 163694 от 26.11.2007 г. не са надлежно връчени и съответно - не могат да се приемат за влезли в законна сила, е следвало да ангажира доказателства, че същите са оспорени и поради това не биха могли да служат като фактическо основание за издаване на заповедта за прилагане на ПАМ. Доколкото редовността на връчването на НП е пряко относима към допустимостта на жалба срещу НП, в производството по чл. 172, ал. 4 ЗДвП, Върховният административен съд не би могъл да изземва компетентността на районния съд и се произнася преюдициално по възникнал спор между страните относно законосъобразността на тази процедура, респ. - относно наличието на процесуална предпоставка за производство по раздел пети, глава трета ЗАНН. Именно затова следва да се приеме, че след като в съдържанието на заповедта за прилагане на ПАМ са посочени съответните релевантни за приложението й НП, най-късно към датата на нейното съобщаване, адресатът е узнал за тяхното съществуване и е могъл да ги оспори, позовавайки се на твърдяната липса на редовно връчване по чл. 59, ал. 2, вр. с чл. 58 ЗАНН. Обратната теза би провокирала умишленото бездействие на административно привлеченото лице, изтичане на абсолютната давност по чл. 82, ал. 3 ЗАНН и обективна невъзможност за изземване на СУМС, което не съответства на целта на закона. В този аспект защитната теза за липса на материалноправните предпоставки по смисъла на чл. 171, т. 4 ЗДвП за прилагане на ПАМ е неоснователна. Без значение за законосъобразността на оспорената ПАМ са твърденията за изтичане на погасителна давност по отношение на някои от наложените административни наказания. Изпълнението на наложените с влезли в сила НП административни наказания е неотносимо към заповедта по чл. 171, т. 4 ЗДвП. Отнемането на контролните точки става автоматично с влизане в сила на съответното НП, а възстановяването им се извършва по реда, предвиден в чл. 158 ЗДвП и Наредба № I-13 от 12.02.2003 г. за условията и реда за издаване на разрешение за провеждане на допълнително обучение на водачите на моторни превозни средства за частично възстановяване на отнети контролни точки, издадена от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 20 от 4.03.2003 г., в сила от 5.04.2003 г. Цитираната нормативна уредба предполага нарочна процедура за възстановяване на отнети контролни точки, по отношение на които институтът на погасителната давност по ЗАНН е неотносим. Самото отнемане на контролните точки не съставлява административнонаказателна санкция и не се подчинява на режима на ЗАНН. НП се издават поначало от изпълнително-разпоредителни (административни) органи и съставляват правораздавателен акт, с който по повод на сезиране със съставен акт за извършване на административно нарушение и при следване на опростено състезателно производство се решава независимо и самостоятелно административноправен спор и се налага санкция за извършено административно нарушение. В производството по съдебното им оспорване се прилага субсидарно НПК (Арг: чл. 84 ЗАНН). Докато заповедта за прилагане на предвидената от закона ПАМ е вид административна принуда без санкционни последици. Самият ЗАНН урежда два вида принуда в обособени раздели - административни наказания в раздел II, глава II, и ПАМ - в раздел III на същата глава. С налагането на подобни мерки се прилага диспозицията на съответната правна норма и затова тя не е средство за реализиране на правна отговорност. По своето правно естество заповедта за налагане на ПАМ е отежняващ индивидуален административен акт и се регулира от нормите на АПК. Поради това институтът на погасителната изпълнителска давност по чл. 82, ал. 1 ЗАНН или абсолютната давност по ал. 3 на същия текст, са неотносими. Неприложим е и чл. 285, ал. 1, вр. с чл. 268, т. 1 АПК, изключващ възможността за изпълнение поради изтекла давност, т. к. заповедта за прилагане на ПАМ като изпълнително основание е оспорена и поради това все още не е влязла в законна сила. Времето от юридическата изпълнимост до фактическото изпълнение на приложената ПАМ е ирелеватно. В същия смисъл е и решение № 2984/28.02.2011 г. по адм. дело № 7654/2010 г. на ВАС, седмо отделение. По изложените съображения, касационната жалба се явява неоснователна. Не са налице твърдените в нея основания за касиране на съдебния акт, който е постановен в съответствие с нормите на материалния закон, при спазване на съдопроизводствените правила и в унисон със съдебната практика по тълкуването и прилагането на ЗДвП. Съдът е провел последователен контрол за законосъобразност на оспорената заповед, ангажираният доказателствен материал е обсъден и преценен в неговата съвкупност и съотносимост. Фактическите изводи се подкрепят от събраните доказателства, поради което атакуваният съдебен акт е обоснован. С оглед липсата на нарушения при осъществяване на правораздавателната дейност на АССГ, обжалваното решение следва да остане в сила. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,