Решение № 50063 от 1.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 300/2022 г.

Решение № 50063 от 1.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 300/2022 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Боян Балевски Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на "ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА" АД срещу решение № 222 от 27.08.2021 г. по в. т. д. № 93/2021 г. на АС-Велико Търново, с което е потвърдено първоинстанционното решение, постановено от ОС-Габрово по т. д. № 70/2019, с което банката-касатор е била осъдена да заплати на "СИТИ КИДС" ООД ЕИК[ЕИК] сумата от 212 402,68 евро с левова равностойност 415 423,53 лева – незаплатен остатък от обезщетение дължимо на основание чл. 100, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. Решението се обжалва и в частта за присъдените разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи очевидна неправилност, както и че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба "СИТИ КИДС" ООД в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Предявен е частичен иск за сумата 212 402, 68 евро - част от цялото вземане за сумата 367402,68 евро, претендирана като дължима на осн. чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, поради несъществуване на цедираното вземане по договор за цесия от 18.11.2014 г., сключен между "Сити кидс" ООД и "ПИБ" АД. В производство по предходно приключило дело на РС Благоевград / гр. д. № 270/2015 г. /, от страна на "Сити кидс" ООД е бил предявен срещу "ПИБ" АД /конституиран като трето лице-помагач/ обратен частичен иск за сумата 5000 евро като част от цялото вземане за 367402, 69 евро - на същото основание, на което е предявен и настоящият иск по чл. 100, ал. 1 ЗЗД, който иск е бил уважен, а решението - потвърдено от въззивната инстанция с влязло в сила решение по в. гр. д. № 315/2016 г. по описа на ОС - Благоевград. В следващ процес по т. д. № 48/2016 г. ищецът "Сити кидс" ООД е предявил срещу банката частичен иск за друга част от цялото вземане за 367402, 68 евро - за сумата 150000 евро, който иск е уважен, решението на ОС - Габрово - потвърдено с решение на ВТАС по в. т. д. № 389/2017 г., което не е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 25 от 06.02.2019 г. по т. д. № 1752/2018 г. Съдът е констатирал, че решенията, с които са уважени предявените преди настоящия частичен иск от "Сити кидс" ООД срещу "ПИБ" АД, два частични иска за отделни части от цялото вземане в размер на 367402, 68 евро на осн. чл. 100, ал. 1 ЗЗД, са влезли в законна сила. Позовал се е на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС на Република България, според което решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Последица от действието на силата на пресъдено нещо е непререшаемостта на разрешения спор, като съдът съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо и в този смисъл не само няма задължението да установява фактическа обстановка и формира правни изводи относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право досежно разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от това право, а обратното-има задължението да възприеме като свое скрепеното със сила на пресъдено нещо съдебно установяване. С оглед така възприетите от съда задължителни постановки в цит. ТР, последният е счел за неоснователни развитите от страна на въззивника ПИБ АД доводи, касаещи възникване и съществуване на претендираното вземане, както и че последните не могат да бъдат обсъждани и съобразени в настоящото производство, предвид наличието на влезли в сила решения по двете дела /на РС-Благоевград и на ОС-Габрово/, образувани по предявени преди това частични искове като част от същото цяло вземане за сумата 367402, 68 евро. Съдът се е позовал на мотивите на т. 2 от цитираното Тълкувателно решение, според което след като със сила на пресъдено нещо е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало. Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Ето защо с оглед разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК е недопустимо да бъдат разглеждани и оплакванията на жалбоподателя, касаещи решенията на РС Благоевград и ОС - Благоевград, произнесли се по първия предявен частичен иск, които решения са влезли в законна сила. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя се сочат като обуславящи изхода по спора въпроси, които се свеждат до: 1. Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви относно спорното право или може да се позове на мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, 2. Допустимо ли е въззивното решение при липса на самостоятелни мотиви относно спорното право между страните, 3. Как следвало да процедира второинстанционният съд при липса на мотиви на първоинстанционното решение; 4. Представлява ли предявяването на частичен иск злоупотреба с права, ако вече има постановен съдебен акт влязъл в законна сила по друг частичен иск за различна част от същото спорно вземане; 5. Следва ли в последната хипотеза съдът по новопредявения частичен иск да извърши проверка относно правоизключващите и правопогасяващи факти и обстоятелства или следва да се позове на вече приетото и изложено в мотивите на предходното решение по частичен иск за друга част от спорното право. Съгласно т. 1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора и възпроизведени по-горе първи три въпроса, на които последният се позовава като основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се основават на твърдяни от страната пропуски на съдилищата по същество на спора да изложат мотиви относно съдържанието и съществуването на спорното право. Произнасянето по това, дали са изложени достатъчно съображения по фактите по конкретния спор и наличието на съответните конкретни процесуални пропуски, обаче не попада в обхвата на селективното производство по чл. 288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Преценката за основателността на горните оплаквания се предпоставя от селекция по критериите по чл. 281 ГПК, след произнасянето на ВКС по чл. 288 ГПК. Ето защо, липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация, поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК относно първите три въпроса от изложението на основанията за допускане до касационно обжалване. По отношение на последните два въпроса / № 4 и 5 по-горната номерация / следва да се отчете задължителното за съдилищата тълкуване на ВКС в ТЪЛКУВАТЕЛНО Решение № 3/2016 постановено на 22.04.2019 год. на ОСГТК на ВКС, в което, в мотивите към отговора по т. 2 на диспозитива са дадени следните задължителни постановки по тълкуването и приложението на закона: след като със СПН е установено, че спорното правоотношение е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за останалата друга спорна част да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало. След като с влязло в сила решение, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /, то позоваването, в последващ процес по спор основан на същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Следователно отговорът на четвърти въпрос даден от въззивния съд в обжалваното решение е в съответствие с цитираното ТР по въпроса. В мотивите към т. 3 на същото ТР е изразено становището на ОСГТК на ВКС, че когато между същите страни, на същото основание и за една част от вземането е предявен частичен иск, по който делото е висящо, останалата част от вземането може да бъде предявена в друг исков процес, т. е. само по себе си осъществяването на тази процесуална хипотеза е изключено да се квалифицира като злоупотреба с права. Относно твърдяната очевидна неправилност на обжалваното решение: За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е "очевиден" подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Конкретните оплаквания, на които се основава искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК се свеждат до липсата на изложени в мотивите достатъчно изчерпателни съображения относно съществуването на спорното право, не попадат в обхвата на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото преценката за тяхната основателност изисква изследване и нов анализ на фактите, релевантни за спора и няма как да се установи само от съдържанието на обжалвания акт, в което по принцип са изложени мотиви на съда. От гореизложеното следва, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, нито съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, нито по чл. 280, ал. 1 ГПК В полза на ответника по касация се дължи присъждане на разноски, в размер на заплатен адв. възнаграждение по банков път в размер на 24 155 лева, с оглед представените към отговора на КЖ списък по чл. 80 ГПК, договор от 05.01.2022 г. и преводно нареждане от 07.01.2022 г. до Юробанк България. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС, Първо т. о.