Решение № 9295 от 29.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 798/2024 г.
ВАСПето отделение29.07.2024 г.докладчик т Еманоил Митев
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение 331 от 13.12.2023 г., постановено по адм. дело 41/2023 г. от Административен съд Велико Търново
ОСЪЖДАДържавен фонд "Земеделие " да заплати на адвокат Ц. Дончева сумата 1 561 /хиляда потстотин и шестдесет и един / лева, представляващи възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ЕМАНОИЛ МИТЕВ Членове: /п/ ЮЛИЯ КОВАЧЕВА/п/ ВЕРГИНИЯ ДИМИТРОВА
Мотиви
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд "Земеделие"/ДФЗ/ , чрез процесуален представител юк. Абилов , срещу решение 331 от 13.12.2023 г., постановено по адм. дело 41/2023 г. от Административен съд Велико Търново , с което ДФЗ е осъден да заплати на Т. Д. Т. сумата от 12 900 лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за периода от 16.11.2022 г. до 16.05.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.09.2023 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 561 лева, представляваща разноски по делото. В касационната жалба не се сочат конкретни касационни основания. Прави се възражение, че съдът неправилно е приложил материалният закон и е присъдил обезщетение върху размер на основно възнаграждение на Т., който не му се е дължал . В отговор насрещната страна - Т. Д. Т. , чрез пълномощника си адв. Дончева излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, като правилно и претендира разноски за настоящата инстанция. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Велико Търново е осъдил ДФЗ да заплати на Т. Т. сумата от 12 900 лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в размер на шест основни заплати за периода от 16.11.2022 г. до 16.05.2023 г., през който ищецът не е заемал държавна служба поради незаконното прекратяване на служебното му правоотношение със заповед 800/16.11.2022г., издадена от изпълнителния директор на ДФЗ , отменена с влязло в сила решение 50/ 09.03.2023 г., постановено по адм. дело 798/2023 г. от АС Велико Търново в, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от20.09 .2023 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 1561 лева, представляваща разноски по делото. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че са изпълнени кумулативните предпоставки на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за уважаване на исковата претенция: 1. влязло в сила решение на съда, с което е била отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на Т. Д. Т. 2. за процесния период от 16.11.2022 г. до 16.05.2023 г. същият не е полагал труд по трудово или служебно правоотношение. При наличието на изискуемите елементи от фактическия състав на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. съдът е приел иска за доказан по основание. Досежно размера на претендираното обезщетение - съдът е изходил представено по делото поименно писмено щатно разписание, действащо към 20.09.2023г.,за позицията на длъжността, заемана от ищеца основната заплата е в размер на 2 150 лева. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. При напълно изяснена фактическа обстановка, административният съд е обосновал законосъобразни правни изводи относно наличието на основание за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., без да бъдат допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Изводите му са логични, последователни и отразяват формирането на вътрешното му убеждение. Доводът на касатора за недоказаност на исковата претенция поради това, че ищецът не бил представил доказателства да е останал без работа или да не е заемал по-ниско платена работа през исковия период от 02.06.2021 г. до 02.12.2021 г. е неоснователен. В разпореждането си от 02.10.2023 г. докладчикът по делото е разпределил доказателствената тежест между страните, като на ответната страна ясно е указал, че следва да установи основанията, на които основава своите възражения, като може да стори това с всички допустими по АПК и ГПК доказателства и доказателствени средства. В течение на производството съдът е задължил ответника и трето неучаствашо в производството лица да представят конкретни писмени доказателства, приети в последствие по делото. Съдът е разрешил спора въз основа на представените с административната преписка и събраните в хода на съдебното производство доказателства.По този начин е изпълнил процесуалното си задължение да събере относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в мотивите си и въз основа на техния анализ и направените от страна на ответника възражения е приел фактическата обстановка. Тази фактическа обстановка се възприема и от настоящата инстанция такава, каквато е установена от решаващия съд предвид забраната на чл. 220 АПК за фактически установявания в касационната инстанция. С отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е възникнало правото на служителя да претендира обезщетение за времето, през което не е заемал държавна служба поради незаконното прекратяване на служебното правоотношение, като в случая правилно е прието от административния съд, че са изпълнени предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. В чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. е посочено в какъв размер следва да е обезщетението, което държавният служител, чието прекратяване на служебното правоотношение е признато за незаконно, има право да получи - в размер на основната заплата, като е определен и моментът към който следва да се определи неговия размер - към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В тази връзка обосновано е прието от решаващият съд, че предвид посочената регламентация основната заплата на служителя, по която визираният размер следва да бъде изчислен е тази към момента на признаване на уволнението за незаконно. Правилно също така съдът е присъдил законна лихва върху сумата на обезщетението така , както е поискана с исковата молба от датата на завеждане на исковата молба. От изложеното се налага извод за правилност на обжалваното пред касационната инстанция решение на АС - Велико Търново . Предвид изхода на спора, искането на касатора за присъждане на сторените от него разноски в касационното производство е неоснователно. Такива следва да се присъдят на процесуалния представител на ответника по касация,адвокат Ц. Дончева, осъществила безплатна правна помощ. Възнаграждението следва да бъде определено при условията на чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата, в минимален размер от 1 561 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение