Решение № 478 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1157/2008 г.

Решение № 478 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1157/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева Производство по чл. 218е, ал. 1 ГПК (отм.) вр. с чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 ГПК. С решение № 48 от 07.08.2007 г. на Б. окръжен съд по гр.д. № 917/2006 г. е оставено в сила решение № 384 от 20.03.2006 г. на районен съд гр. С. по гр.д. № 46/2005 г., с което са уважени обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и, ал. 2 ЗЗД за сумите 5000 лева и 225 лева, предявени от С. Е. Н. против А. Й. Я., двамата от гр. С. Касационна жалба против решението на Б. окръжен съд е постъпила от А. Й. Я. от гр. С. с оплаквания за нищожност на съдебния акт и за постановяването му при необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "а" и "в" ГПК (отм.). Поддържа се, че решението е нищожно, тъй като не е подписано от съдията Р. М., участвувала в разглеждане на делото, която към момента на постановяване на съдебния акт не е заемала длъжността съдия в Б. окръжен съд. Изложени са оплаквания за допуснато съществено процесуално нарушение - първоинстанционният съд, действайки извън предоставените му в закона правомощия, сам е отменил определението си за конституиране на трето лице помагач на страната на ответника, с което е отнел възможността му да реализира свои бъдещи права спрямо помагача. Поддържа се и че формираният в решението извод за получаване на заемната сума от касатора е необоснован; че съдът е присъдил два пъти една и съща лихва, както и че недопустимо е определил и присъдил лихва върху лихва, без да изложи мотиви по въведените от ответника доводи за недължимост на вземането. Ответникът по касационната жалба С. Е. Н. я оспорва я оспорва и моли да бъде оставена без уважение. Касационната жалба е постъпила своевременно в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. При проверка на обжалваното решение с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че жалбата е неоснователна по следните съображения: В решението на Б. окръжен съд е прието за установено, че в изпълнение на договор от 29.10.2002 г., ищецът С. Е. Н. е предоставил в заем на ответника по делото А. Й. А. и на Е. Б. сумата 10000 лева, която заемополучателите са се задължили да върнат до 29.10.2003 г. с 1,5% месечна лихва, като до всяко пето число на месеца изплащат по 150 лева. В периода от 16.12.2002 г. до 10.06.2003 г., ответникът А. Й. Я. е изплащал на ищеца заемодател по 150 лева месечно с разходни касови ордери, с което е била погасена сума от общо 1050 лева, отговаряща на уговорената лихва от 1,5% месечно за период от девет месеца. На падежа на задължението и до приключване на устните състезания по делото, заемополучателите не са върнали получената по договора сума. При така установените факти, съдът е приел че предявеният срещу ответника А иск с правно основание чл. 240 ЗЗД е основателен до размер на 5000 лева - половината от получената, ведно с лицето Е. Б. заемна сума. Приел е, че в договора не е предвидена солидарна отговорност на заемополучателите, нито законът предвижда такава при заема за потребление, предвид което е отхвърлил иска за разликата до предявения му размер. Приел е, че уговорената месечна лихва в размер на 1, 5 % е изплатена за период от 9 месеца, поради което на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД е присъдил сумата 225 лева - половината от 450 лева, съставляващи остатък от дължимата лихва от 1,5% върху сумата 10000 лева за три месеца до падежа на задължението. На основание чл. 86 ЗЗД е присъдил и законната лихва върху главницата на задължението от датата на предявяване на иска. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и правилно. Съдебният акт е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната му власт; изготвен е в предвидената от закона форма и е подписан, а прилагането му не би било в противоречие с обществения ред. Доводът за допуснато нарушение, изразяващо се в неподписването на решението от член на състава на съда не сочи за нищожност на акта, постановен при спазване изискванията на чл. 189, ал. 3 ГПК (отм.). Когато член на състава, участвал в произнасяне на решението, не го е подписал и причините за това са отразени от председателя или старшият член на съдебния състав, съдебният акт е валиден, изготвен съгласно изискванията на чл. 189, ал. 3 ГПК (отм.) - предвидена в закона хипотеза, в която съдия, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото и в съвещанието за решаване на гражданскоправния спор, не може да подпише съдебния акт. Неоснователни са и въведените касационни оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдът е заличил като страна по делото допуснатия до участие в производството като трето лице помагач на страната на ответника Е с определение 21.10.2005 г., след констатация, че местожителството на лицето е неизвестно. Извършеното съдопроизводствено действие е в съответствие с чл. 176, ал. 2 ГПК, съгласно който текст привличане на трето лице не се допуска ако то е с неизвестно местожителство или живее в чужбина. Неоснователно е и оплакването за необоснованост на формирания в решението извод, че ответникът е получил от ищеца сумата по договора за заем от29.10.2002 г. Този извод е формиран както въз основа на съдържанието на представения по делото договор, така и с оглед извършените от ответника А. Й. Я. действия по изпълнение на поетото с договора задължение чрез изплащане на месечни вноски в размер на 150 лева - конклудентни действия, съставляващи извънсъдебно признание за дължимост на заемната сума. Твърдението, че сумата е получена изцяло от заемополучателя Е. Б., както и че ответникът по делото е подписал договора в качеството си на преводач, но не и като заемополучател, не е доказано и е в противоречие със съдържанието на волеизявленията в договора от 29.10.2002 г., удостоверени с подписа на ответника. Решението е правилно и в частта му, с която съдът е определил дължимата от ответника лихва върху главницата на задължението. Оплакването за присъдена два пъти една и съща лихва и лихва върху лихва е неоснователно. Съдът е присъдил уговорената в договора за заем възнаградителна лихва от 1,5 % месечно до падежа на задължението - 29.10.2003 г., приспадайки при условията на чл. 76, ал. 2 ЗЗД изплатените от ответника суми, а след завеждане на иска на 16.11.2004 г. е присъдил законна лихва за забава върху главницата на задължението от 5000 лева на основание чл. 86 ЗЗД. Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение