Решение № 6244 от 24.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8036/2018 г.

Решение № 6244 от 24.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8036/2018 г., III о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ /ред. преди ДВ. бр. 77/2018 г., в сила от 1.09.2018 г. / във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационната жалба на П. Станчев, чрез адв. Д. Димов, против решение № 160 от 19.04.2018 г., постановено по адм. д. № 108/2018 г. по описа на Административен съд – Добрич, с което e отхвърлен предявеният от Станчев иск срещу Регионална инспекция по околната среда и водите, гр. Варна, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за сумата от 315 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени разноски за адвокатско възнаграждение и държавни такси вследствие на отменено като незаконосъобразно Наказателно постановление (НП) № 0000002307-37/14.07.2017 г., издадено от и. д. Директор на РИОСВ – гр. Варна. Касаторът твърди, че решението е неправилно. Претендира неговата отмяна и присъждане на разноски, включително и за адвокатско възнаграждение. Ответната страна – Регионална инспекция по околната среда и водите (РИОСВ), гр. Варна, редовно призована, не се представлява и не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в частта относно претендираните имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в производствата по обжалване и отмяна на наказателно постановление. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна. С посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен иска на П. Станчев, срещу РИОСВ, гр. Варна, за присъждане на обезщетение в размер на 315 лв., представляващо направени разноски за адвокатско възнаграждение и държавни такси във връзка с обжалване на Наказателно постановление № 0000002307-37/14.07.2017 г., издадено от и. д. Директор на РИОСВ – гр. Варна. Установено е от фактическа страна, че с Наказателно постановление № 0000002307-37/14.07.2017 г., издадено от и. д. Директор на РИОСВ – гр. Варна, на П. Станчев е била наложена имуществена санкция "глоба" в размер на 3 000 лв. на основание чл. 151, ал. 2, т. 6 от Закона за управление на отпадъците във вр. с чл. 53, ал. 1 от Закона за административните нарушения и наказания. Същото е било потвърдено с Решение № 394/18.10.2017 г. по дело № 982/2017 г. на Районен съд – Добрич с и впоследствие отменено с Решение № 44/7.02.2018 г. по дело № 629/2017 г. на Административен съд – Добрич. От приложеното НАХД № 982/2017 г. на Районен съд – Добрич се установява, че ищецът е бил надлежно представляван в производството от адвокат, по силата на договор за правна защита и съдействие серия Д и бланков № 0000024140 от 21.07.2017 г., в който е уговорено оказване на правна защита и съдействие във връзка с обжалване на НП № 0000002307-37/14.07.2017 г., издадено от и. д. Директор на РИОСВ – гр. Варна, и процесуално представителство. В сключения договор страните са се споразумели за обжалване на наказателното постановление и за процесуално представителство П. Станчев да заплати сумата от 300 лв., която сума изрично е вписана веднъж срещу графата "договорено възнаграждение" и втори път - срещу графата "внесена сума". За да стигне до този правен резултат, Административен съд - Добрич, след обсъждане на събраните по делото доказателства и след анализ на съдебната практика на ВКС и ВАС по присъждане по реда на ЗОДОВ на обезщетение за имуществени вреди - платени адвокатски възнаграждения за защита по административно-наказателни дела, е стигнал до извода, че така предявеният иск е неоснователен. Съдът е приел, че по делото не са доказани два от елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, включващи наличие на причинени на ищеца имуществени вреди, вследствие на отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление, както и наличие на пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилите вреди. Административният съд, позовавайки се на мотивите на ТР № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които в договора за правна помощ следва да е указан видът на плащане, е заключил, че не може да се направи категоричен извод, че е налице реално причинена вреда на ищеца, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на отменения акт, тъй като в представения в производството пред Районен съд - Добрич договор за правна помощ е посочено, че е договорено и внесено възнаграждение в размер на 300 лв., но липсва отразяване относно вида на плащането – в брой или по банков път, което довело съда до извода, че ищецът не е доказал по надлежния ред, че е налице реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., което да съставлява пряка имуществена вреда, подлежаща на възмездяване от ответната страна. На следващо място първоинстанционният съд е счел, че заплатените от ищеца държавни такси по жалбите до Районен съд – Добрич и Административен съд - Добрич не съставляват пряка имуществена вреда по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ. Съдът е мотивирал извода си, позовавайки се на Тълкувателно решение № 2/2009 г. по т. дело № 7/2008 г. на ВАС, ОСК, като е посочил, че внесените по двете жалби суми в общ размер от 15 лв. са недължимо платени и подлежат на връщане по реда на чл. 4б от ЗДТ по искане на ищеца до съответния орган на съдебната власт, но не и по исков път по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като в производството пред районен съд по обжалване на НП по ЗАНН не се събира държавна такса в съответствие с препращащата норма на чл. 84 от ЗАНН, поради което и при подаване на касационна жалба пред административния съд срещу решение на районния съд по чл. 63 от ЗАНН не се дължи държавна такса съгласно т. 2 б, б. "в" от Тарифа № 1 към ЗДТ. Крайният извод на съда е, че вредите, настъпили вследствие заплащането на тези такси, не са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт, а са резултат от грешка или заблуждение на самия ищец, поради което ответникът не може да носи отговорност за тях. В заключение съдът е отхвърлил предявеният по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ иск като изцяло неоснователен, считайки за ненужно да се разглеждат останалите доводи и възражения по същество на спора. Настоящата съдебна инстанция намира така постановеното решение за валидно, недопустимо в частта, касаеща обезщетяване на разноските за държавна такса и неправилно в останалата му част поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. В случая исковата претенция следва да се квалифицира с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, съгласно чл. 4 от същия закон. Доказателствената тежест лежи върху ищеца, който с допустимите доказателствени средства, следва да установи наличието на предпоставките на правната норма, а именно: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административния орган или негови длъжностни лица; 2. постановени при и по повод административна дейност; 3. настъпила вреда и нейния размер, както и 4. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие/бездействие и причинената вреда. Отсъствието на която и да е от тези предпоставки прави иска неоснователен и води до неговото отхвърляне. При проверката на материалната законосъобразност на решението следва да бъде съобразена точка 1 от Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г. по съвместно Тълкувателно дело № 2/2014 г. на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, с която е прието, че делата по искове за вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, действия и бездействия по налагане на административни наказания, включително и такива за присъждане на разноски в производството по обжалване, са подсъдни на административните съдилища. Също така следва да бъде съобразено и Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. по Тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд, според което при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. С оглед възприетото в тези тълкувателни актове, които са задължителни за съдилищата, се налага заключение, че наказателните постановления се издават, при осъществяването на административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което причинените от дейността вреди, подлежат на обезщетяване по реда на специалния закон. При тяхната отмяна като незаконосъобразни държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които се явяват тяхна пряка и непосредствена последица. В конкретния случай е издадено НП № 0000002307-37/14.07.2017 г. от и. д. Директор на РИОСВ – гр. Варна, с което е ангажирана административнонаказателната отговорност на П. Станчев. Съдът е съобразил, че с влязъл в сила съдебен акт е отменено обжалваното НП, издадено по отношение на ищеца, при което е налице първата предпоставка на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Неправилен е обаче изводът му, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не съставлява вреда, причинена пряко от административен акт по причина, че липсва отразяване относно вида на плащането – в брой или по банков път. Настоящата съдебна инстанция счита за доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, че е налице реално причинена вреда, изразяваща се в заплатено от него адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на отменения акт. По делото, приключило с отмяна на обжалваното наказателно постановление от съда, правната защита на ищеца е осъществена от адвокат с надлежна представителна власт. В представения по НАХД № 982/2017 г. по описа на Районен съд – Добрич договор за правна защита и съдействие серия Д и бланков № 0000024140 от 21.07.2017 г., е уговорено възнаграждение в размер на 300 лв. Същото, съобразно отразеното в документа, е отбелязано и цифрово, и словом в графа "внесена сума", което навежда на извода, че възнаграждението е платено към момента на сключване на договора – обстоятелство, удостоверено с подписите на страните по договора. Наред с изложеното, видно от приложените по НАХД № 982/2017 г. по описа на Районен съд – Добрич съдебни протоколи от 24.08.2017 г. и 4.10.2017 г. достоверността на датата на договора не е оспорена от ответната страна, Следователно от датата и съдържанието на договора се установява, че към момента на отмяна на незаконосъобразния акт – 7.02.2018 г., когато настъпва противоправният резултат, са известни данни за настъпила непосредствена вреда, в резултат на плащане на възнаграждение на адвокат, във връзка с извършени действия по правна защита и съдействие по обжалване на процесното наказателно постановление. Следва да се отбележи, че ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение, ако не беше издадено незаконосъобразното наказателно постановление, за обжалването на което е ангажирал квалифициран защитник. Адвокатската защита в съдебното производство се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради което разноските за възнаграждение за един адвокат подлежат на възстановяване. С Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г., ОСГТК на ВКС, ТД № 6/2012 г. е решено, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Тъй като с договора за адвокатска услуга се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени, поради факта, че в случая има отбелязване както на договорено възнаграждение, така и на внесена сума (цифром и словом), то настоящият съдебен състав счита, че е доказано извършването на разноски в производството по обжалване на наказателното постановление. Относно наличието на четвъртата предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - причинната връзка между незаконосъобразното НП и настъпилия вредоносен резултат, изразяващ се в изплатено адвокатско възнаграждение, същата е налице, тъй като е проведено успешно установяване на третото условие - наличие на причинена вреда – извод, наложен с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ОСК във ВАС по ТД № 2 от 2016 г. При тези данни следва изводът, че са налице всички предпоставки за уважаването на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ в размер на 300 лв., а именно: налице е незаконосъобразен акт на длъжностно лице на държавата, който е отменен, издаден е по повод изпълнение на административна дейност, настъпила е вреда; налице е и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, и настъпилия вредоносен резултат за ищеца, доколкото за защитата си по образуваното и водено дело по обжалването на наказателното постановление П. Станчев е ангажирал адвокат, на който е заплатил съответно договореното възнаграждение в размер на 300 лева. При така установените обстоятелства, неправилно Административен съд - Добрич е приел, че предявеният иск е неоснователен и недоказан. Поради констатираното отменително основание решението на първоинстанционния съд следва да се отмени в неговата отхвърлителната част и вместо него да се постанови друго, с което да бъде осъдена РИОСВ – гр. Варна да заплати на П. Станчев обезщетение в размер на 300 лв. за претърпени имуществени вреди, представляващи направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на наказателно постановление № 0000002307-37 от 14.07.2017 г., издадено от и. д. Директор на РИОСВ – гр. Варна, завършило с отмяната му. Отделно от изложеното, настоящият съдебен състав счита, че решението на административния съд е недопустимо в частта, в която съдът се е произнесъл по иска за обезщетяване на разноските за държавна такса по производството, отхвърляйки го като неоснователен. По този въпрос е приложима хипотезата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, която разпоредба предвижда, че "Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага. " По аргумент от чл. 84 ЗАНН вр. с чл. 301, ал. 1, т. 12 и чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК по въпроса за разноските за производството се произнася съдът, сезиран с обжалването на наказателното постановление. Мотивите, които съдът е изложил по този въпрос, също водят до извод за недопустимост на производството в тази част. Съдът е приел, че след като държавна такса по тези дела не се дължи, то тя не може да се присъжда като обезщетение за причинена вреда. Съдът е посочил в решението си специалния ред за възстановяване на недължимо платена държавна такса, като въз основа на тези правилни съображения е направил неправилния извод за неоснователност на иска в тази част. С оглед употребения израз в чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, а именно "... този закон не се прилага", настоящият касационен състав приема, че осъществяването на хипотезата на посочения член води до недопустимост на съдебното производство, а не до неоснователност на иска. Този извод се подкрепя и от принципът за ефективна съдебна защита на лицата, залегнал както в националното ни законодателство - чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 5 и чл. 10 от ГПК, чл. 127 от АПК, така и в ЕКПЧ - чл. 13. В интерес на лицата - ищци по чл. 1 ЗОДОВ, е да узнаят още в началото, че предприетият по този закон ред за защита е неприложим, за да могат ефективно да защитят правата и интересите си по приложимия за това ред. По тези съображения, решението в тази част следва да се обезсили, като вместо това съдебното производство в тази част да бъде прекратено. С оглед изхода на делото разноски се дължат в полза на касационния жалбоподател, който чрез своя процесуален представител своевременно е заявил претенцията си за тяхното присъждане, като претендира общ размер от 115 лв., от които съответно: 10 лв. заплатена държавна такса за първата съдебна инстанция, 5 лв. заплатена държавна такса за настоящата касационна инстанция, 100 лв. адвокатски хонорар съгласно Договор за правна защита и съдействие серия Д № 0000024162/20.02.2018 г. (л. 10 от адм. дело № 108/2018 г.). Съразмерно с уважената част от иска и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на Станчев следва да се присъдят съдебни разноски за двете инстанции в общ размер на 109, 52 /сто и девет лева и петдесет и две стотинки/ лв. Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и ал. 3 АПК, Върховният административен съд, трето отделение