Решение № 349 от 30.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 207/2008 г.

Решение № 349 от 30.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 207/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Веска Райчева Производството е по § 2, ал. 3 ГПК /нов/, във с чл. 218и ГПК /отм/. Производството по делото е образувано по повод подадената касационна жалба от В. Д. Т. срещу решение от 22.10.2007 г. по гр.д. № 585/2007 г. на Пазарджишки ОС, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Навежда и доводи за нарушение на съществени правила на съдопроизводството. Ответницата Г. Г. А. в писмено становище оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), поради което е процесуално допустима. Върховния касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като провери данните по делото, намира следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение по гр.д. № 2042/2005 г. на Пазарджишки РС, е отхвърлил предявения от В. Д. иск за признаване за установено, че към момента на образуване на ТКЗС в с. Ч. той е бил собственик на земеделска земя с площ от 120 кв. м, част от п. ХI-402 в кв. 38 по плана на селото от 1934 г., която по-късно е била изключена от регулация. За да отхвърли предявения иск въззивният съд при анализ на всички доказателства по делото е приел, че собствеността върху процесната част от парцел ****част от п. ХI-402 в кв.38 по плана на с. Ч. от 1934 г., правилно е възстановена на Г. Г. Установено е от доказателствата по делото, че при извършена делба през 1966 г. жалбоподателят В. Д. е получил в дял дворно място, съставляващо п. ХI-402 по плана на селото от 1934 г., като 120 кв. м са се придавали от съседния имот с пл. № 403, която площ при влизането в действие на новия регулационен план от 1968 г. е била изключена от регулация и е записана като овощни градини на ТКЗС. Към 1966 г. жалбоподателят се е снабдил с констативен нотариален акт № 109/1966 г. на нотариус при Пазарджишки РС за собственост по давност и делба на п. ХI-402 в кв.38 по плана от 1934 г., целия с площ от 1260 кв. м., но по плана от 1968 г. имота на жалбоподателя с посочен вече с площ от 940 кв. м. С решение на поземлената комисия собствеността върху имот пл. № 403 е възстановена в реални граници на ответницата Г, включително и процесните 120 кв. м. При тези данни въззивният съд неправилно е приел, че се касае до спор с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и е отхвърлил искът на жалбоподателя като неоснователен. Съдът е приел, че жалбоподателят не е установил, че е притежавал процесния имот към момента на образуване на ТКЗС, поради което именно в негово лице е възникнало и правото да му бъде възстановена собствеността. Съгласно дадените в ТР № 1/1997 г. ОСГК на ВКС задължителни разяснения решенията на общинските поземлени комисии (сега ОСЗГ) по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта, така и по отношение на субектите на собствеността. Ето защо, след като с решение на поземлената комисия процесната земеделска земя е възстановена на Г. Г., то въззивният съд неправилно е приел, че не следва да бъдат зачетени последиците на това решение понастоящем. Съдът е този, който с оглед твърденията на ищецът-жалбоподател в настоящето производство, следва да определи какво е правното основание на иска им и по-какъв ред следва да бъде разгледан същият. Спорът между страните в случая не е за правото на собственост към минал момент, а за допусната евентуално грешка при изработването на плана за земеразделянето, поради което за жалбоподателят - ищец в производството не е налице правен интерес от търсената с иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ защита. Спорът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ съществува, когато две страни твърдят собственост спрямо един и същ имот към минал момент - образуването на ТКЗС, и то във връзка с евентуалното му възстановяване. В случая преценката на твърденията на ищеца и на доказателствата, сочи, че правата на жалбоподателя се засягат по-скоро от грешки в административен акт - плана за земеразделянето, поради което ищецът няма интерес от търсената защита с иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Процесуалната допустимост на иска или легитимацията на страната, която го предявява - наличието на правен интерес - е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно. Иск, предявен от лице, което няма правен интерес, е процесуално недопустима и не може да бъде разгледана по същество. Ако е налице административен спор, то той подлежи на разглеждане по друг ред, не от гражданския съд, което обстоятелство следва да бъде преценено от съда при новото разглеждане на делото. С оглед тези съображения и съобразно разпоредбата на чл. 218ж от ГПК Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира че обжалваното решение, с което е разгледан по същество и отхвърлен иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е недопустимо и следва да се обезсили, а производството по иска да се прекрати. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о