Решение № 6351 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1013/2018 г.

Решение № 6351 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1013/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Х. Х., лично и в качеството му на управител на Етажната собственост на блок "Ильо Влаев", [населено място] и Т. Г., и двамата от [населено място], против решение № 170 от 12.12.2017 г., постановено по адм. д. № 207/2017 г. по описа на Административен съд – Габрово, с което е отхвърлена жалбата им срещу изричен отказ на Кмета на Община Севлиево, обективиран в Писмо изх. № ДД-4-Б-03. 656- /1 от 19.11.2015 г. по Молба/Заявление за определяне на прилежаща площ към сградата на етажната собственост. Касаторите твърдят, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Считат, че кметът на Община Севлиево не е изпълнил задължение да изпрати служебно преписката на Общинския съвет, който да извърши преценка за предпоставките на § 9 от ПЗР на Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Поради това се иска отмяна на обжалваното решение и на оспорения административен акт. Претендират се разноски. Ответната страна - кметът на община Севлиево чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Административен съд - Габрово е сезиран с жалба от Етажната собственост "Ильо Влаев", [населено място], представлявана от управителя Х. Х. срещу отказ на кмета на община Севлиево, обективиран в писмо № ДД-4-Б-03. 656-/1 от 19.11.2015 г. по молба/заявление на жалбоподателя от 5.11.2015 г. да бъде определена прилежащата площ към вход на ЖСК "Ильо Влаев", [населено място], [улица]. С молбата от 5.11.2015 г. е поискано да бъде определена прилежаща площ на жилищната кооперация на основание чл. 4, ал. 2 от ЗУЕС, а с писмо № ДД-4-Б-03. 656-/1 от 19.11.2015 г. е изложено становище, че липсва техническа възможност да се определи прилежаща площ на сградата на кооперацията. С обжалваното решение съдът е приел жалбата за допустима, но я е отхвърлил като неоснователна. Преценил е, че молбата/заявлението е подадено от оправомощено лице - действащия към момента управител на ЕС и при издаване на оспорения отказ не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и че същият е издаден при правилното приложение на материалноправните норми. По същество на спора, съдът е обсъдил наличието на предпоставките по чл. 4, ал. 1 ЗУЕС и е приел, че не е налице техническа възможност да бъде определена прилежаща площ към процесната сграда, позовавайки се и на заключението на назначената при повторното разглеждане на делото експертиза. Съдът е изложил изрични мотиви, че за кмета не съществува задължение за изпращане на преписката на Общинския съвет, тъй като именно той е компетентният орган да издаде заповед за определяне на прилежаща площ при наличие на предпоставките за това или да постанови отказ, както е в конкретния случай. Според съда, разпоредбата на § 9 касае изключение от общия регламент за определяне на прилежаща площ и в този случай процедурата се развива по друг процесуален ред, този по ЗМСМА. По тази причина, ако счита, че такова изключение е налице, ЕС следва да подаде ново искане до Общинския съвет, който в правомощията си по чл. 21, ал. 1, т. 11 от ЗМСМА може да вземе решение да бъде направено предложение до Министъра на МРРБ за разрешение за определяне на прилежаща площ. Решението е правилно. Съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и изводите му са обосновани и съобразени с приложимия материален закон. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/, в случаите, когато сграда в режим на етажна собственост не може да се обособи в отделен урегулиран поземлен имот по реда на Закона за устройство на територията, се определя прилежаща площ към сградата. Прилежащата площ се определя от кмета на общината по негова инициатива или по искане на заинтересованите лица, като за реда, по който става това законът препраща към Наредба № 6 от 18.09.2009 г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване. От своя страна текстовете на посочената наредба препращат, относно определяне на прилежащите площи, към чл. 21 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. В чл. 21, ал. 2 от тази наредба е посочено, че при определяне на прилежащите терени към съществуващите жилищни блокове (нето жилищните терени) и урегулирането им като поземлени имоти към жилищните блокове се спазват нормативите по чл. 20 и се ползва начинът съгласно приложение № 1. Приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза доказва, че нито едно от посочените в приложението схематични положения не може да бъде използвано в конкретния случай, поради което е налице техническа невъзможност за удовлетворяване искането на етажната собственост. Във връзка с този извод на съда в касационната жалба липсват доводи. Соченото касационно основание е свързано със спорното приложение на § 9 ПЗР от Наредба № 7 и твърдението на касаторите, че кметът е следвало служебно да препрати преписката на Общинския съвет. Разпоредбата на чл. 31 от АПК обаче не е приложима в случая. По направеното от етажната собственост искане с правно основание чл. 4 ЗУЕС компетентен орган е именно посоченият в текста на закона кмет на общината, поради което за него не възниква процесуално задължение за препращане преписката на друг административен орган. Освен това искането, въз основа на което е започнало административното производство, не съдържа в себе си и заявление за сезиране на общинския съвет. За тази възможност въпросът се повдига едва при съдебното разглеждане на спора. Поради това не са налице предпоставките нито на чл. 31, ал. 2, нито на чл. 31, ал. 5 АПК. Що се отнася до евентуалната възможност за приложението на § 9 ПЗР от Наредба № 7, следва да се има предвид, че основната цел на наредбата, съгласно чл. 1 от същата, е да определи правилата и нормативите за устройството на територията, както и нормативите за необходимата земя при застрояване с оглед ефективното използване на териториите и поддържането на природното равновесие. В настоящия случай, доколкото не се касае за изготвяне на подробен устройствен план и предстоящо застрояване, преценката за приложение на § 9 следва да бъде осъществена в самостоятелно административно производство, за което заинтересованите лица могат по всяко време да сезират Общинския съвет. Изтъкнатите след подаване на касационната жалба доводи, че е следвало да се определи по-малка прилежаща площ от предвидената в Наредба № 7, са неоснователни, тъй като законът не допуска възможност за произволно определяне на прилежащи площи, без съобразяване на посочената нормативна уредба, още повече, че по този начин биха могли да се засегнат права на лицата от съседните жилищни сгради. По изложените съображения решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на ответника не се дължат съдебни разноски, тъй като не са представени доказателства такива да са направени. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение