Решение № 9353 от 5.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 16385/2009 г.

Решение № 9353 от 5.07.2010 г. на ВАС по адм. д. № 16385/2009 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от "Елиз" АД, гр. Варна против решение № 1767/27.10.09 г. постановено от Административен съд - Варна по адм. д. № 3388/08 г. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на дружеството срещу РА № 030800933/16.09.08 г., издаден от ТД на НАП - Варна, поправен с РА за поправка № 803011/25.11.08 г. в частта, потвърдена с решение № 667/03.12.08 г. на зам.-директор на дирекция "ОУИ" - Варна, в частта, в която са установени задължения по ЗКПО за 2003 г. за корпоративен данък в размер на 18 240,19 лв. и лихва в размер на 9 641,15 лв. Със същото решение дружеството е осъдено да заплати на директора на дирекция "ОУИ" - Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 1007, 62 лв. В касационната жалба се твърди неправилност на решението като от обстоятелствената и част следва, че поддържаното касационно основание е неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяна на решението и отмяна на РА в обжалваната част. Иска се отмяна на решението и в частта за разноските, като се претендира присъждане на разноски в полза на дружеството. Ответникът по касация- директорът на дирекция "ОУИ" - Варна не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за допустимост и за основателност на касационната жалба. Според прокурора, неправилно съдът не е признал правото на приспадане на загуба по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗКПО в редакцията му през 2002 г. в размер на 60 861,59 лв. Според този текст, временните разлики наличието на каквато е установена от вещото лице не участват при формиране на загубата за 2002 г., подлежаща на приспадане, независимо, че с нея е увеличен финансовия резултат при формиране на облагаемата данъчна основа. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима и основателна. Определеният допълнително корпоративен данък за 2003 г. (който е намален като размер с решението на директора на дирекция "ОУИ") произтича от увеличаване на счетоводния финансов резултат за тази година на осн. чл. 23, ал. 2, т. 10 от ЗКПО с разходите, довели до намаляване на финансовия резултат- счетоводна печалба, които ЗЛ не може да докаже документално по реда, определен в съответните нормативни актове, с първични документи, включително придружени с фискален бон от ЕКАФП или отчетени в нарушение на счетоводното законодателство в размер на 59 563,77 лв. Констатациите на органите по приходите, обосновали този резултат са, че ревизираният субект неоснователно на осн. чл. 23, ал. 3, т. 1 от ЗКПО е намалил финансовия си резултат за 2003 г. с тази сума. Според органите по приходите до това намаление на финансовия резултат се стигнало в резултат на неправилното посочване от ревизирания субект на загубата за 2002 г. в размер на 68 515,44 лв. вместо действителната загуба, определена на база на ГДД за 2002 г. в размер на 3 685,17 лв. В производството пред административния съд жалбоподателят е оспорил този резултат с довода, че приложима разпоредба за определяне на загубата, подлежаща на приспадане за 2002 г. е тази на чл. 38 от ЗКПО според който при определяне на загубата, отрицателният годишен финансов резултат преди данъчното преобразуване не се коригира с размер на сумите по всички временни разлики . В хода на съдебното производство по искане на жалбоподателя е допусната съдебно-икономическа експертиза, в заключението по която се приема, че през 2002 г. дружеството правилно е осчетоводило като временна разлика сумата от 60 861,59 лв. с която сума, дружеството е увеличило финансовия си резултат за 2002 г. Първоинстанционният съд е приел довода на жалбоподателя, че нормата, регулираща правилата за определяне размера на загубите има материално-правен характер и загубите следва да се определят по реда на действащия материален закон към момента на възникването им. Административният съд е приел, че загуба това е отрицателният данъчен финансов резултат или счетоводният резултат, преобразуван с всички данъчни постоянни и временни разлики и специфични суми. Прието е от съда, че действителната загуба, подлежаща на пренасяне е декларирания отрицателен финансов резултат за 2002 г. в размер на 3 685,17 лв. Решението на административния съд е неправилно, тъй като е резултат на неправилно приложена материалноправна разпоредба. В конкретния случай спорът е относно приложението на чл. 23, ал. 3, т. 2 от ЗКПО в приложимата редакция за 2003 г. Разпоредбата гласи: "Финансовият резултат (счетоводната печалба/загуба) за данъчни цели се намалява със частта от загубите, пренесена от минали години по реда на глава четвърта.". Между страните не се спори, че жалбоподателят е имал основание за приложение на разпоредбата. Спорът се свежда до размера, в който жалбоподателят е упражнил правото си. Според органите по приходите, ревизираният субект е следвало да намали финансовия си резултат за 2003 г. с размера на данъчната загуба за 2002 г. която съгласно годишната му декларация за 2002 г. е 3 685,17 лв. До този извод органите по приходите са стигнали изхождайки от определението за "загуба", дадено в § 1, т. 44 от ДР на ЗКПО . Съгласно това определение "загуба" по смисъла на глава четвърта е отрицателната величина, получена вследствие на коригирането на годишния финансов резултат (счетоводната печалба/загуба) със сумите по чл. 23, ал. 2 и 3. Съгласно това определение, считано от 01.01.2003 г. ( разпоредбата на § 1, т. 44 от ДР на ЗКПО е нова и е в сила от 01.01.03 г.) на приспадане подлежи данъчната загуба. Според жалбоподателя подлежащата на приспадане през 2003 г. загуба за 2002 г. е в размер на 64 546,83 лв., тъй като приложима за определянето й е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 и 2 от ЗКПО в редакцията й в сила до края на 2002 г. Съгласно тази разпоредба: 1 Отрицателният годишен финансов резултат преди данъчното преобразуване (загубата) на данъчно задължените лица, коригиран със сумите по чл. 23, ал. 2, с изключение на сумите по всички временни разлики по чл. 23, ал. 2, се приспада последователно през следващите пет данъчни години, а за банките - през следващите десет години.