Решение № 369 от 24.6.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002103011/2024 г.

Производството е по чл.290 от ГПК. ВКС разглежда касационната жалба на З. З. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр.д. №3228/23 г., с което е отхвърлен за разликата над присъдените 3 000 лв. до претендираните 82 000 лв. искът на касатора срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл.131, ал.1, т.12, пр.2, вр. с чл.129, ал.2, пр.5, вр. с ал.1 НК и по чл.131, ал.1, т.12, вр. с чл.130, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Касационното обжалване е допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения в контекста на това основание обобщен правен въпрос: Следва ли при определяне на обезщетение по критерия справедливост, установен в чл.52 ЗЗД, да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществени вреди и какво е значението на продължителността на наказателното производство, на чистото съдебно минало на пострадалия, на личностните му характеристики и положение в обществото, на възрастта му и продължителността на прилагане на взетата мярка за неотклонение, както и на другите конкретни обективни обстоятелства за размера на финансовата обезвреда? - поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – ППВС №4/68 г., т.ІІ и приложеното решение на ВКС по гр.д. №5182/16 г. на четвърто г.о. В касационната жалба се правят и в съдебно заседание чрез адв. М. се поддържат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост, на въззивното решение в обжалваната част, иска се отмяната му и постановяване на ново решение за уважаване на иска с определяне на едно по-справедливо обезщетение. Ответникът по жалба Прокуратура на РБ я оспорва като неоснователна и прави искане да се потвърди обжалваното въззивно решение. ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното: По въпроса, по който е допуснато обжалването: В цитираната при допускане на обжалването практика на ВКС е прието, че справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства на случая, които носят обективни характеристики- характер и тежест на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет на вредоносното въздействие с оглед на тежестта на повдигнатото обвинение, взетите по отношение на обвиняемия мерки за неотклонение и публичното разгласяване на обвинението, възрастта на увредения, общественото и социалното му положение, социално-икономическите условия към момента на увреждането. Принципът за справедливост включва в най -пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички доказателства, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. По същество на жалбата: За да отхвърли иска за посочената разлика въззивният съд е приел, че от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ са продължителността на наказателното производство, тежестта на инкриминираното деяние съгл. чл.93, т.7 НК, броят и времетраенето на извършените с участие на ищеца процесуални действия, взетата мярка за неотклонение, евентуалната разгласа на обвинението в медиите, отразило ли се е обвинението на здравословното състояние, личния живот, емоционалната сфера и професионалната реализация на пострадалия и др. В случая наказателното производство е продължило 4 г., 9м. и 29 дни, от привличането на ищеца като обвиняем на 31.01.12 г. до влизане в сила на присъдата на СРС по образуваното срещу ищеца нохд №3883/12 г. на 29.11.2016 г.. Първото от обвиненията срещу ищеца е за тежко престъпление, в съдебната фаза на производството са насрочени 11 заседания, като почти всички са били проведени. От показанията на разпитания свидетел се установява, че наказателното производство се е отразило негативно на ищеца с напрежение и притеснение за него и семейството му. Според свидетеля ищецът бил тих, добър, скромен и раним човек. При така установените обстоятелства АС е приел, че макар наказателното производство да се е отразило негативно на ищеца, засягането на личността му е в рамките на обичайното за всеки гражданин, попаднал в подобна ситуация. Икономическата ситуация, в която са търпени вредите е различна от сегашната и това следва да се отчете при определяне размера на обезщетението. Не се твърдят и установяват поражения от обвинението върху физическото здраве на ищеца, а производството е протекло в разумен срок. Затова според въззивния съд справедливият размер на обезщетението в случая е 3 000 лв., като над тази сума искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В случая, макар формално да ги е отчел като конкретни обстоятелства на случая, въззивният съд не е оценил в достатъчна степен чистото съдебно минало на ищеца, характеристиката на личността му /скромен човек с добро име/ и напрежението, което наказателното производство по две обвинения, едното от които в тежко престъпление, с продължителността, интензивността и угрозата от осъждане е предизвикало в живота му. Икономическата ситуация също не е оценена пълно и точно при близо петгодишната продължителност на наказателния процес. Затова макар да споделя извода на САС, че установените понесени от ищеца неимуществени вреди са с характер на обичайните, ВКС намира, че присъденото за тях обезщетение е занижено и следва да се увеличи в размер на 5 000 лв. / обичайно присъждани в практиката за такива вреди – напр. решение по гр.д. №4879/18 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №3150/19 г. на трето г.о. на ВКС, р. по гр.д. №4373/22 г. на четвърто г.о. на ВКС, р. по гр.д. №6797/20 на СГС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д.№3918/22 г. на трето г.о. на ВКС и цитираните в последното р. по гр.д. №2720/19 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №3528/18 г. на трето г.о. на ВКС./ Въззивното решение е неправилно – необосновано и незаконосъобразно, в частта, с която искът е отхвърлен за размера над 3000 лв. до 5 000 лв., следва да се отмени в тази част и вместо него да се постанови ново за присъждане на сумата от още 2 000 лв. на ищеца, ведно със законната лихва от 12.03.18 г. В останалата отхвърлителна за иска част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касатора следва да се присъдят деловодни разноски за държавна такса и адв. възнаграждение по чл.38 ЗА, съобразно уважената част от иска, в размер на общо 350 лв. за тази инстанция. Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК ВКС на РБ, трето г.о.