Решение № 11811 от 30.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 8886/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационните жалби, подадени съответно от П. Запрянов, от гр. Димитровград, чрез процесуалния му представител адвокат Б. Бойчев, и Н. Баташки, от гр. София, притежаващ удостоверение за юридическа правоспособност, срещу решение 7242/30.06.2023 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, постановено по адм. дело 1/2021 г. В жалбите са релевирани доводи за неправилността на атакуваното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов съдебен акт - за уважаване на жалбите, по които е образувано първоинстанционното производство. С касационната жалба на първия касатор е предявено и недопустимо за разглеждане в настоящото производство, възражение относно размера на разноските, присъдени от първата инстанция в полза на Министерски съвет на Република България. Наред с горното, с молба от 18.09.2023 г. П. Запрянов прави искане за спиране на производството по настоящото дело, до постановяване на решение по дело С-80/2023 г., образувано пред Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/. В касационната жалба на втория касатор е обективирано искане за спиране на производството по делото и сезиране на Конституционния съд на РБ, на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ - за установяване на противоконституционността на чл. 68, ал. 1, изречение първо от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, допълнено с молба от 18.10.2023 г. на този касатор, с искане в същия смисъл и относно разпоредбата на чл. 68, ал. 5, изречение второ ЗМВР. Ответникът - Министерски съвет на РБ /МС на РБ/, чрез процесуалния си представител юрисконсулт В. Ангелов, в съдебно заседание оспорва касационните жалби и прави искане за оставяне в сила на обжалваното решение, ведно с присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение по приложен списък. В депозираните по делото, становище и писмени бележки, счита за неоснователни исканията на касаторите за спиране на това съдебно производство. Ответникът - Министерство на вътрешните работи на РБ /МВР/, в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрисконсулт П. Стаменова и в писмено становище и бележки по съществото на спора, изразява становище за неоснователност на касационните жалби и исканията за спиране на производството. Претендира отхвърляне на касационните жалби, респективно - оставяне в сила на оспореното решение. Представителят на Върховна административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на двете касационни жалби и отправените от касаторите искания за спиране на делото. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав на Първа колегия, като съобрази доводите на страните и данните по делото, приема за установено следното: Неоснователно е искането на П. Запрянов за спиране на производството по това дело, до приключване на дело С-80/23, образувано пред СЕС, по преюдициално запитване, отправено с определение от 14.02.2023 г. по ч.н. дело 752/2021 г. по описа на Софийски градски съд, 16-ти състав, поради следното: Спирането на съдебното производство се допуска по изключение при наличието на изрично предвидени от законодателя, при това изчерпателно и лимитативно, основания, които следва да се тълкуват стриктно. Освен за отправящият запитването съд в производството по чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, разпоредбата на чл. 631 ГПК не предвижда задължение за другите съдилища да спират образуваните пред тях производства, когато търсеното от СЕС тълкуване касае или е възможно да касае, относима към повдигнатия пред тях спор съюзна норма. Подобно задължение не е предвидено като основание за спиране на съдебното производство от чл. 229, ал. 1 ГПК, нито може да се извлече от разширителното тълкуване на някое от посочените в същата разпоредба основания. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, като това основание за спиране е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на присъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство, а оттам и обусловеността между два спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретни правоотношения /в този смисъл са тълкувателно решение 2/19.11.2014 г. по тълкувателно дело 2/2014 г., тълкувателно решение 8/07.05.2014 г. по тълкувателно дело 8/2013 г. и тълкувателно решение 1/09.07.2019 г. по тълкувателно дело 1/2017 г., постановени от ВКС/. Предвид гореизложеното и предмета на настоящото дело, естеството на производството по чл. 267 ДФЕС, и конкретно поставените на Съда въпроси по дело С-80/23, настоящият петчленен състав счита, че възприетите в тълкувателната практика на ВКС предпоставки за обусловеност и преюдициалност на двете дела по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, в случая не са налице. Повдигнатите пред СЕС въпроси по соченото от първия касатор дело С-80/23, нямат отношение към дължимата в настоящото производство касационна проверка, предвид съдържанието на атакуваната пред тричленния състав на съда, разпоредба на чл. 11, ал. 4, изречение първо НРИСПР и постановеното във връзка с обжалването й съдебно решение, а се отнасят до съответствието на въведения с чл. 68, ал. 1 ЗМВР, респективно - с чл. 11, ал. 1 от НРИСПР, институт на задължителната полицейска регистрация на всички лица, привлечени като обвиняеми за извършено умишлено престъпление от общ характер. Другояче казано, горепосочените разпоредби, уреждащи по принцип института на задължителната полицейска регистрация не са обхванати от предмета на правния спор по настоящото дело. Освен това, СЕС вече е дал ясен отговор на относимия към спора по делото въпрос в решението от 26.01.2023 г. по дело С-205/21, /във връзка с което е било спряно производството по адм. дело 1/2021 г. на тричленния състав на Върховния административен съд и е отправено преюдициалното запитване по дело С-80/23/, като в т. 110 от заключението си /по повод третия поставен от запитващата юрисдикция, въпрос/, е постановил, че чл. 6, б. "а" от Директива 2016/680 и чл. 47 и чл. 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство, което предвижда, че ако обвинено за извършено умишлено престъпление от общ характер лице откаже доброволно да съдейства за събирането на отнасящи се до него биометрични и генетични данни за целите на регистрацията им, компетентният наказателен съд е длъжен да разреши принудителното събиране на тези данни, без да може да прецени дали има сериозни основания да се счита, че лицето е извършило престъплението, в което е обвинено, при условие, че националното право гарантира ефективен последващ съдебен контрол върху условията за посоченото обвинение, което дава основание за разрешаване на събирането на тези данни. Настоящият състав не открива несъответствие между отговорите на СЕС по третия и четвъртия въпроси от заключението по дело С-205/21, а дори и такова несъответствие да е налице и да предопределя евентуалното повторното произнасяне от Съда по дело С-80/23, това не налага извода, че в случая е налице основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на касационното производство. Отговорът на четвърти въпрос от решението по дело С-205/21 касае съответствието по принцип на въведения с разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗМВР институт на полицейската регистрация, регламентирана /съобразно този текст/ като автоматично задължителна за всяко едно лице, на което е повдигнато обвинение за извършено умишлено престъпление от общ характер, без каквато и да било преценка с оглед конкретните данни относно характера и тежестта на извършеното престъпление и соченото в обвинителния акт като негов автор лице. Поради това, че касаят различни правни норми - едната, въвеждаща по принцип задължителната полицейска регистрация за определен кръг лица, а другата - процесуалния ред за принудително извършване на част от действията от тази регистрация след изричен отказ на обвиненото в извършено престъпление лице и издаване на разрешение от съответния първоинстанционен съд, отговорите на трети и четвърти въпроси от решението по дело С-205/21 на СЕС според настоящата инстанция няма как да бъдат счетени за противоречиви. Още повече, че с оглед задължителната сила спрямо всички юрисдикции, във всички държави членки на решенията на СЕС, постановени в производство по чл. 267 ДФЕС, независимо от крайния резултат по настоящото дело, ще действа и ще намери приложение принципът на предимство на съюзното право пред националното законодателство. По изложените съображения съдът приема, че отправеното преюдициално запитване по дело С-80/23 не предпоставя спирането при условията на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК на производството по настоящото дело, защото приматът на правото на Съюза във всеки случай налага на националния съд да гарантира пълното действие на европейските разпоредби, включително като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение противоречащите им разпоредби от националното законодателство, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен или по какъвто и да било друг ред, предвиден в Конституцията. В този смисъл, не чрез спирането на съдебното производство, а чрез отчитане на принципа на примата би се преодоляло хипотетично възникналото несъответствие между постановения по настоящото дело, правен резултат и евентуално направеното от СЕС, ново /и различно от това по дело С-205/21/ тълкуване. Предвид липсата на основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, искането на първия касатор за спиране на производството по настоящото дело като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение. Настоящият петчленен съдебен състав намира за неоснователно и искането на втория касатор за спиране на производството по делото и сезиране на КС на РБ, на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, за установяване на противоконституционност на чл. 68, ал. 1, изречение първо и ал. 5, изречение второ ЗМВР, по следните съображения: Съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд. В разглеждания случай, с оглед предмета на първоинстанционното производство и обхвата на дължимата от касационната инстанция проверка по чл. 218 АПК, съдебният състав не установява несъответствие на приложим и относим към правилното решаване на делото, законов текст, в частност - несъответствие с Конституцията на чл. 68, ал. 5, изречение второ ЗМВР, за изпълнението на която разпоредба и по законовата делегация на чл. 68, ал. 7 от същия закон, е приет оспореният пред тричленния състав на Върховния административен съд текст на чл. 11, ал. 4, изречение първо НРИСПР. Според чл. 68, ал. 5, изречение второ ЗМВР при отказ на лицето действията по ал. 3, т. 2 и т. 3 се извършват принудително с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд, на който е подсъдно престъплението от общ характер, за което е привлечено като обвиняем. По изложените и по-долу мотиви за съответствието на аналогичната по своето съдържание, разпоредба на чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата, с чл. 6, б. "а" от Директива /ЕС/ 2016/680, чл. 47 и чл. 48 от Хартата на основните права на ЕС и чл. 6 КЗОСПЧ, при отчитане на принципа на примата на съюзното право над националното законодателство, включително и по отношение на конституционни разпоредби, съдебният състав не установява несъответствие между чл. 68, ал. 5, изречение второ ЗМВР и чл. 4, чл. 6, чл. 56 и чл. 120 от Конституцията, а оттам и наличието на основание за спиране на производството по делото и сезиране на КС при условията на чл. 150, ал. 2 от Конституцията по този въпрос. Още повече, че без правно значение за дължимата от настоящия петчленен състав преценка на правилността на оспореното решение, /като неотносима към предмета на първоинстанционното дело относно законосъобразността на чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата/, е разпоредбата на чл. 68, ал. 1, изречение първо ЗМВР, според която полицейските органи извършват полицейска регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено умишлено престъпление от общ характер. Неприложимостта, на чл. 68, ал. 1, изречение първо ЗМВР по делото влече извод за неотносимостта и на въпроса за евентуалната противоконституционност на този текст, а оттам - за липсата на предпоставките по чл. 150, ал. 2 от Конституцията за отправяне на питане до КС в тази насока. Поради това, искането на втория касатор за спиране на производството по настоящото дело и отправяне на питане до КС за установяване противоконституционност на чл. 68, ал. 1, изречение първо и ал. 5, изречение второ ЗМВР, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав на Първа колегия, приема двете касационни жалби за допустими, като подадени от легитимирани лица в законоустановения срок, а разгледани по същество - за неоснователни, поради следното: Развилото се по реда на чл. 185 и сл. АПК производство пред тричленния състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, е образувано по жалбите на Н. Баташки и П. Запрянов, срещу чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредба за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, приета с Постановление на МС /ПМС/ 336/24.10.2014 г., обн. ДВ бр. 90/31.10.2014 г., в сила от 17.11.2014 г., изм. и доп. бр. 57/28.07.2015 г., в сила от 28.07.2015 г. /НРИСПР, Наредбата/. В резултат съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, в това число административната преписка по издаване на оспорения акт и анализа на относимата към приемането му, респективно - към съдържанието на оспорената разпоредба, нормативна уредба, тричленният състав на Върховния административен съд постановява атакуваното пред касационната инстанция решение, с което отхвърля като неоснователни двете жалби. За да постанови този правен резултат, първоинстанционният съд обосновано приема, че Наредбата /в т.ч. атакуваната конкретна разпоредба/, е приета от компетентен орган, в изпълнение на законовата делегация по чл. 68, ал. 7 ЗМВР, в законоустановената форма и без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, съдържащи се в чл. 77 АПК, както и в чл. 26 и чл. 28 от Закона за нормативните актове /ЗНА/ в редакцията им, действаща към момента на приемане на Наредбата /обн. ДВ бр. 46/12.06.2007./ и Указ 883 за прилагане на ЗНА /УПЗНА/. Тричленният състав преценява като неоснователни оплакванията на жалбоподателите-касатори в настоящото производство, за противоречие на чл. 11, ал. 4, изречение първо НРИСПР с приложимите материалноправни разпоредби, в това число /при отчитане на решение от 26.01.2023 г. на СЕС по дело С-205/2021 г./ с чл. 53 и чл. 54 от Директива /ЕС/2016/680 на Европейския парламент и на Съвета относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета /Директива /ЕС/ 2016/680/, както и с чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. Предвид определение 2/24.02.2022 г., постановено по конст. дело 15/2021 г. от КС, и по други, посочени в атакувания съдебен акт мотиви, тричленният състав намира също, че нормата на чл. 11, ал. 4, изречение второ Наредбата не противоречи на чл. 4, чл. 6, чл. 56 и чл. 120 от Конституцията. По тези, накратко обобщени в настоящото решение мотиви, тричленният състав на ВАС, четвърто отделение, постановява оспорения пред касационния петчленен състав, съдебен акт, с който отхвърля жалбите на Н. Баташки и П. Запрянов и осъжда тези лица да заплатят на МС на РБ, разноски за юрисконсултско възнаграждение, в размер на по 200лв от всеки. Решението е валидно, допустимо и правилно. При служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК на обжалвания съдебен акт не се установяват изтъкнатите в касационните жалби нарушения, съставляващи касационни основания, обуславящи неговата отмяна. Не намират основание оплакванията на първия касатор за неправилност на съдебното решение поради направения от тричленния състав погрешен извод, че при приемане на ПМС 336/24.10.2014 г., обн. ДВ бр. 90/31.10.2014 г., както и на изменението му, обн. ДВ бр. 57/28.07.2015 г., е спазено правилото на чл. 26, ал. 2 ЗНА, изискващо, съгласно приложимата в случая редакция, обн. ДВ бр. 46/12.06.2007 г., преди внасянето на проект на нормативен акт за издаване или приемане от компетентния орган съставителят на проекта да публикува проекта на интернет страницата на съответната институция заедно с мотивите, съответно доклада, като на заинтересованите лица се предоставя най-малко 14-дневен срок за предложения и доклади. Предвид данните за публикуване на проекта на постановлението, ведно с доклада към него на портала за обществени консултации /л. 98 и л. 174 от делото/, обосновано тричленният състав приема, че спазването на принципите на откритост и съгласуваност в случая е обезпечено с проведените съгласувателни процедури и обществени консултации. Неоснователно първият касатор твърди и неправилност на формирания от първата инстнация извод за липсата на допуснато при приемането на подзаконовия нормативен акт, нарушение по чл. 28, ал. 2, т. 5 ЗНА /в приложимата му редакция, обн. ДВ бр. 46/12.06.2007 г./, съгласно която докладът следва да съдържа анализ на съответствие с правото на Европейския съюз /ЕС, Съюза/. С оглед конкретното съдържание на атакуваната разпоредба от Наредбата, регламентираща процесуалния ред за издаване от съответния първоинстанционен съд на разрешение за принудителното извършване на дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за ДНК профил при отказ за доброволното им извършване от страна на подлежащото на полицейска регистрация лице, и трайно установеното в практиката на СЕС схващане за процесуална автономия на държавите членки, правилно в атакуваното съдебно решение е установено, че докладът на министъра на вътрешните работи /в който е посочено, че с проекта на ПМС не се предвижда въвеждане на европейско законодателство и затова не е изготвена и приложена справка за съответствие/, съдържа всички реквизити по чл. 28, ал. 2 ЗНА, в това число и този по т. 5 от същата разпоредба. Неоснователни са оплакванията на двамата касатори за противоречие на оспорената разпоредба от НРИСПР с материалноправни разпоредби от националното и европейското законодателство, а оттам - за неправилност на направените от тричленния състав изводи в обратен смисъл. Според чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата при отказ на лицето за дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за ДНК профил полицейският орган изготвя мотивирано искане до съответния първоинстанционен съд, на който е подсъдно престъплението от общ характер, за което е привлечено като обвиняем, за издаване на разрешение за принудителното им извършване. Предвид това и конкретно формулираните от касаторите възражения относно незаконосъобразността на атакуваната разпоредба, идентични с поддържаните пред тричленния състав такива, следва да се подчертае, че с чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата е уреден единствено редът за извършване на действията по чл. 68, ал. 3, т. 2 и т. 3 ЗМВР /дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за ДНК профил/ в случай на отказ от страна на подлежащото на полицейска регистрация лице за доброволното им извършване, чрез издаване на разрешение за това от съответния съд, а не по принцип институтът на задължителната полицейска регистрация за всички лица, привлечени като обвиняеми за извършено умишлено престъпление от общ характер, въведен с чл. 68, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗМВР и доразвит с чл. 11, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 НРИСПР. Така направеното уточнение се налага поради наведените още пред първоинстанционния състав и поддържани пред касационния такъв, пространни доводи на касаторите, в това число основани на понятието "абсолютна необходимост" по смисъла на чл. 10 Директива /ЕС/ 2016/680, относими към преценка относно законосъобразността на въведената в българското законодателство, задължителна полицейска регистрация на абсолютно всички лица с повдигнато обвинение за извършено умишлено престъпление от общ характер, а не към такава, относно реда за издаване на разрешение за принудително събиране на данните при отказ на подлежащото на задължителна регистрация лице, регламентиран с оспорената в първоинстанционното производство и изчерпваща предмета му, разпоредба на чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата. Затова правилно, по изложените в атакувания съдебен акт и споделяни от настоящия съдебен състав мотиви, тричленният състав приема, че оспорената разпоредба на НРИСПР не нарушава чл. 4, чл. 6, чл. 56 и чл. 120 от Конституцията на РБ, тъй като в тях липсва уредба, попадаща в предмета на обжалвания текст от подзаконовия нормативен акт. Съдебният състав изцяло възприема и мотивите на първоинстанционния съдебен акт за съответствието на чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата с чл. 68, ал. 3, т. 2 и т. 3 и ал. 5, изречение второ ЗМВР, както и с чл. 44 УПЗНА, които с оглед предвидената за това възможност в чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК, не следва да възпроизвежда в настоящото решение. Правилни са изводите на тричленния състав, че оспорената разпоредба от НРИСПР не противоречи на норми от европейското законодателство, в частност - на разпоредбите на чл. 53 и чл. 54 от Директива /ЕС/ 2016/680. Посочените две разпоредби, регламентиращи правото на подаване на жалба до надзорен орган, съответно - правото на ефективна съдебна защита срещу надзорен орган, обосновано са преценени от първоинстанционния съд, като неотносими към преценката относно законосъобразността на чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата, предвид съдържанието му, легалното определение на понятието "надзорен орган", дадено в чл. 3, т. 16 Директива /ЕС/ 2016/680, и това, че принудителното извършване на действията по чл. 68, ал. 3, т. 2 и т. 3 ЗМВР се реализира след разрешение на съда, а не на надзорен орган, администратор или обработващ личните данни на обвиненото в извършването на умишлено престъпление от общ характер лице. Съответно на принципа на предимството на съюзното право пред националното законодателство, в мотивите на атакувания съдебен акт е отчетен постановеният от СЕС, отговор на трети въпрос от решението му от 26.01.2023 г. по дело С-205/2021 г., съгласно който чл. 6, б. "а" на Директива /ЕС/ 2016/680 и чл. 47 и чл. 48 от Хартата на основните права на ЕС /уреждащи правото на ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес, респективно - презумпцията за невиновност и правото на защита/, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство, което предвижда, че ако обвинено за извършено умишлено престъпление от общ характер лице откаже доброволно да съдейства за събирането на отнасящи се до него биометрични и генетични данни за целите на регистрацията им, компетентният наказателен съд е длъжен да разреши принудителното събиране на тези данни, без да може да прецени дали има сериозни опасения да се счита, че лицето е извършило престъплението, в което е обвинено, при условие, че националното право гарантира ефективен последващ контрол върху условията за посоченото обвинение, което дава основание за разрешаването на събирането на тези данни. Следователно, не намират никаква правна опора пространните оплаквания на касаторите, релевирани в първоинстанционното производство и поддържани пред касационния съдебен състав, за нарушаване на правото на ефективна съдебна защита на подлежащите на полицейска регистрация лица, от една страна поради липсата им на право на участие в производството по издаване на разрешението по чл. 11, ал. 4, изречение първо НРИСПР, а от друга - поради отсъствието на възможност за извършване на самостоятелна преценка от сезирания с мотивирано искане за издаване на разрешение, съответен първоинстанционен наказателен съд, извън правото му да провери наличието на двете необходими предпоставки за издаване на такова разрешение, а именно - налице ли са повдигнато обвинение за извършено умишлено престъпление от общ характер и подписана от обвиненото в извършването на такова престъпление лице, декларация, че отказва да предостави доброволно личните си данни. Предвид изтъкнатите в касационната жалба на Н. Баташки конкретни доводи, следва да се изтъкне, че правото на ефективна съдебна защита на подлежащото на полицейска регистрация лице не е нарушено с въведения в атакуваната разпоредба ред за издаване на разрешение от съда за принудително извършване на действията по чл. 68, ал. 3, т. 2 и т. 3 ЗМВР, защото полицейската регистрация е мярка от досъдебната фаза на наказателното производство, при което в съдебната фаза засегнатото от съдебната регистрация, обвинено в извършването на умишлено престъпление от общ характер лице, има неизменната възможност да упражни правото си на ефективна съдебна защита в пълен обем, в това число като обори пред независим и безпристрастен съд повдигнатото срещу него обвинение, дало повод за извършването на полицейската му регистрация. Тук е мястото да се посочи, че основание за полицейската регистрация е привличането на лицето като обвиняем в извършено умишлено престъпление от общ характер, а не даденото от съда разрешение по реда на чл. 11, ал. 4, изречение първо НРИСПР, предоставящо на подлежащото на регистрация лице, при отказ от негова страна, допълнителна гаранция, че личните му данни ще бъдат събрани само и единствено при наличието на предвиденото в чл. 68, ал. 1 ЗМВР материалноправно основание. Именно затова в мотивите по т. 3 от решение от 26.01.2023 г. по дело С-205/2021, относима към атакуваната разпоредба от Наредбата, и съобразена от първоинстанционния съдебен състав при постановяване на атакуваното решение, СЕС изтъква, че проверка на доказателствата, на които се основава обвинението на съответното лице, и следователно събирането на биометричните и генетичните му данни, във фазата на досъдебното производство би могла да възпрепятства наказателното разследване, в хода на което се събират тези данни и да ограничи прекомерно възможността на разследващите органи да разкрият други престъпления въз основа на сравнение на тези данни с данни, събрани в хода на други разследвания. Всъщност според СЕС, фактът, че съдът, който трябва да постанови съдебно решение за издаване на разрешение за принудително събиране на биометричните и генетичните данни на лицето не може да прецени на този етап от наказателното производство дали доказателствата, на които се основава обвинението на съответното лице са достатъчни, е гаранция за спазването на презумпцията за невиновност. В аналогичен смисъл е и установената, устойчива практика на Наказателната колегия на Върховния касационен съд, съобразно която по отношение на криминалните прояви, обект на полицейска регистрация, е налице презумпция за невиновност /справка - решение 33/24.06.2020 г. по н.д. 49/2020 г., ВКС, 1-во нак. отделение, и решение 469/20.11.2013 г., постановено по н.д. 1345/2013 г., ВКС, 2-ро нак. отделение/. Наред с това следва да се отбележи, че полицейската регистрация се снема въз основа на писмена заповед на администратора на лични данни или на оправомощени от него длъжностни лица служебно или след писмено мотивирано искане на регистрирания, при наличие на основанията за това по чл. 68, ал. 6 ЗМВР, сред които наказателното производство да е прекратено /с изключение на случаите по чл. 24, ал. 3 НПК/, наказателното производство да е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, лицето да е освободено от наказателна отговорност и да му е наложено административно наказание, и други. Следователно, с въведеният в атакуваната разпоредба от НРИСПР ред за издаване от съответния първоинстанционен съд на разрешение за принудително събиране на данните относно подлежащото на регистрация лице без неговото участие не се нарушава правото на ефективни средства за защита, още повече, че това право не е абсолютно, доколкото по отношение на него съобразно чл. 52, § 1 Хартата на основните права могат да се въвеждат ограничения при условие, както в случая, че са предвидени в закон и са пропорционални, необходими и действително отговарят на признати от съюзното, съответно - от националното право, цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора, в частност в разглеждания случай - на целите съгласно чл. 27 ЗМВР за защита на националната сигурност, противодействие на престъпността и опазване на обществения ред. По тези мотиви, както и това, че съобразно разясненията относно Хартата на основните права на ЕС, публикувани в Официален вестник на ЕС, серия С, бр. 303/14.12.2007 г. /които, както е посочено в тях, нямат сами по себе си юридическа сила, но представляват ценно средство за тълкуване, предназначено да изясни разпоредбите на Хартата/ чл. 47, ал. 2 Хартата съответства на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС и съответно - съдържанието на чл. 48 Хартата съвпада с чл. 6, ал. 2 и ал. 3 КЗПЧОС, настоящият съдебен състав преценява като правилен и направеният от първата инстанция извод, че с разпоредбата на чл. 11, ал. 4, изречение първо от Наредбата не се нарушава правото на справедлив съдебен процес по чл. 6 КЗПЧОС. Предвид изложеното и осъществения от първоинстанционния съдебен състав законосъобразен анализ на приложимата към спора по делото национална и съюзна правна уредба, настоящият съдебен състав приема двете касационни жалби за неоснователни, а оттам и че атакуваното решение, като правилно, при липсата на установени други пороци, съставляващи касационни основания по чл. 209 АПК за отмяната му, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателна е своевременно заявената претенция на процесуалния представител на първия ответник, за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, поради което и двамата касатори следва да бъдат осъдени да заплатят на МС на РБ, сумата от по 100лв, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер, на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Във връзка със заявеното от първия касатор в касационната му жалба, възражение относно размера на присъдените с обжалваното решение в полза на МС разноски поради прекомерността им, ведно с искане за намаляването им, съдът приема, че по аргумент от чл. 248 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/, във връзка с чл. 144 АПК същото не е родово подсъдно на петчленния състав на Върховния административен съд, а е от компетентността на първоинстанционния съдебен състав. Поради това и в тази част - по възражението за прекомерност и основаното на него, искане за намаляване на присъдените в полза на МС разноски за юрисконсултско възнаграждение, касационната жалба на П. Запрянов следва да бъде изпратена за произнасяне по компетентност на тричленния състав на Върховния административен съд, четвърто отделение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,